— Да, мамо — помоли малкият Роберт, — искам да отида с чичо Християн.

— Добре — рече графиня Натали и въздъхна. — Аз не се надявам много на срещата между баща и син. Ако моите сълзи не трогнаха сърцето на неверния ми съпруг, няма да го трогне и детското лице. Ела, Роберт, облечи палтото си и иди с чичо Християн. Нека Бог да бди над вас.

Роберт се облече, целуна още веднъж майка си и Виктория и тръгнаха. Щом излезе на улицата, Християн погледна часовника си. Имаха още тридесет минути до определеното време и затова предпочиташе да отидат пешком до хотела. Почти бяха стигнали до него, когато пред тях се изправи една не много елегантна, но с вкус облечена млада дама:

— Граф Християн Естерхази — рече тя и сериозният й поглед бе отправен към младия човек, — бъдете любезен и ме изслушайте. Трябва да ви направя печално съобщение.

— Коя сте вие, госпожице? — учуди се Християн. — Нямам честта да ви познавам лично, но все пак ми се струва, че съм ви виждал вече някъде, макар и бегло.

— Ще ви кажа къде — прошепна непознатата. — На стълбите на голямото здание на Рю де Мартир. Вие ходехте тогава у семейство Готие, в един беден апартамент, където ви чакаше с искрена любов едно честно и порядъчно момиче — Мадлен Готие. Християн спря като вкаменен.

— Моля ви се, госпожице, не говорете по-нататък — изрече той нервно. — Виждам, че идвате при мене като пратеник на, като посредница на оная жена, която унищожи завинаги моето щастие. Няма да слушам онова, което сте решила да ми кажете, защото съдбата на Мадлен Готие, при това изговарям за последен път нейното име, не ме интересува вече.

— Не се бойте, графе — рече младата дама, която не бе друга, а госпожица Нитуш, приятелката на Мадлен, — дори не съм в състояние да ви разкажа за съдбата на нещастното момиче, защото тя е намерила своя край — Мадлен е мъртва?

— Мъртва? — сепна се Християн. — Мъртва! Това не е вярно, това не може да бъде вярно! Искате да ме изплашите, искате да ме върнете чрез тази печална вест при недостойната жена, която презирам, но не мога да забравя…

— Няма съмнение — продължи Нитуш, — че Мадлен е потърсила смъртта. Онази вечер, когато я обидихте толкова несправедливо, а аз ви се заклевам в собствената си чест, че е била невинна, тя е намерила майка си мъртва. След това излезе, като взе със себе си шишенце морфин, оттогава не я е виждал никой, макар че ходих даже в моргата, за да потърся трупа й.

— Мадлен е мъртва — повтори Християн и се хвана за главата. — Аз съм я тласнал към смъртта! Боже мой, госпожице, моля ви се, разкажете ми още нещо! Ако ви е известно каквото и да било, което би могло да докаже невинността на Мадлен, кажете ми го! Ако не мога да върна момичето към живота, то искам поне да бъда сигурен, че ще проливам сълзи за една достойна жена, още повече, че съм виновен за нейната смърт!

— Не мога да говоря пред детето — рече Нитуш.

— Имате право. Роберт, моля те върви бавно напред към хотела и ме почакай във фоайето.

Роберт кимна и се отдалечи. Християн и Нитуш спряха до входа на една къща, а малкият влезе в хотел „Вандом“. Той се загледа с детско любопитство в движението във фоайето, в златната униформа на портиера, във всичко, което му бе ново и интересно. Внезапно обаче лицето на момчето изрази една решимост. То се обърна към един от служещите и го попита:

— Къде се намира стая номер двадесет и седем?

— На четвъртия етаж — му отвърнаха. — Ако искате, млади господине, можем да ви изкачим с асансьора.

Роберт не чака да повторят поканата. Беше му особено приятно да се вози в асансьор и щом стигна на четвъртия етаж се отправи енергично към стаята, която имаше табела номер двадесет и седем.

Почука. Никой не му отговори. Роберт почука повторно и енергично. Пак не му отговори никой. Тогава той хвана бравата, натисна я тихо и влезе смело в стаята.

Видя баща си, седнал пред масата. Беше заспал удобно излегнат в креслото. Лявата му ръка бе увиснала към пода, а дясната почиваше върху масата и държеше кафяв портфейл.

Защо ли бе заспал Естерхази в толкова важен за него час? Миналата нощ бе даден интимен банкет, в който участваха Пати дьо Клам, полковник Анри, Естерхази и няколко по-млади офицери от генералния щаб, които не подозираха, разбира се, какъв е поводът за тържеството. Бе настъпило вече утрото, когато Естерхази и любовницата му Габриела Пей се завърнаха с файтон у дома. Естерхази бе пил извънредно много през цялата нощ и се хвърли на леглото още щом влезе в спалнята си. Габриела Пей обаче го събуди навреме, за да не закъснее за срещата с Християн Естерхази.

Черният майор се изкъпа със студена вода, но и това не можа да отстрани влиянието на снощното шампанско. Той заспа във файтона, който го закара пред хотел „Вандом“, и файтонджията се видя принуден да го събуди. Най-сетне бе стигнал в стая номер двадесет и седем. Там се отпусна в едно кресло, извади пълния с банкноти портфейл и започна да брои сумата, предназначена за неговия братовчед, за да не заспи отново. За съжаление, броенето упражнява приспивателно действие върху човек и затова не измина много време и черният майор се отпусна в креслото.

Той продължаваше да държи портфейла с голямата сума, която бе поставил пред себе си, върху масата. Сънят не му бе позволил даже да го върне обратно в джоба на сакото си.

Роберт, синът на черния майор, се приближи бавно към заспалия. Някакво инстинктивно чувство го накара да не събуди баща си. Той застана до него. В големите детски очи се четеше възмущение.

— Лош човек си — прошепна Роберт. — Ти не обичаш мама, ти не обичаш своите деца! Бих искал да ти сторя нещо, от което да те заболи много.

Детският поглед падна върху пълния портфейл.

— Дали ще се ядосва — продължи Роберт да говори на себе си, — ако не намери портфейла, когато се събуди? Какво ли има в него?

Роберт протегна ръка.

— Може би носи парите си — рече детето с разтреперан глас. — Може би ще мога да занеса пари на мама. Тя се оплаква винаги, че нямала пари, за да ни купи хляб. Принудена е да работи от сутрин до вечер, а ако има тия пари, би могла да купи нова рокля на Виктория, да излиза с нас и да ми подари голямата книга за индийци, която е изложена във витрината на нашия съсед — книжаря.

Пръстите му се допряха до портфейла. Но детето отдръпна разтрепераната си ръка.

— Не кради?! — рече детето и бузите му се зачервиха. — Писано е в библията, а освен това ми го е казвала често мама. Но това кражба ли е! Не, това не е крадено. Когато взимам от баща си няколко банкноти, за да ги занеса на мама, тогава те не са крадени. Ще го направя, аз ще го направя, искам да покажа на мама, че съм мъж и не съм идвал напразно у него!

Роберт взе бързо портфейла. Спящият произнесе няколко думи, когато пръстите на детето допряха неговата ръка. Той се обърна в креслото и изстена:

— Остави ме, Габриела, трябва да стана, подлецът Християн ме чака.

Роберт се отдръпна с плячката си към вратата. Той дори не провери съдържанието на портфейла, а го скри в джоба си. Сетне излезе безшумно от стаята, качи се бързо в асансьора, който се намираше на етажа, и слезе във фоайето. Едва тук го обзе ужасен страх. Обхвана го чувството, че е извършил нещо лошо и че не може да застане в този момент пред очите на чичо си Християн.

Той задържа с мъка сълзите си, нахлупи каскета си и напусна хотела. Затича се по първата странична улица.

Роберт наближи църквата Нотр Дам, в която по това време нямаше много посетители. Влезе и седна на една пейка в задната част на катедралата. Бързо и крадешком започна да преглежда съдържанието на портфейла. Първо извади тридесет големи банкноти. Върху всяка от тях ясно бе написано „хиляда франка“.

Въпреки че момчето не можеше да оцени правилно стойността на парите, то все пак разбра, че е взело от баща си голяма сума. Тридесет хиляди франка! Какво ли щеше да каже майка му, ако й ги занесе? Какво ли щеше да каже? О, Роберт знаеше отговора й и на сърцето му натежа. Тя щеше да се ужаси, щом й покаже портфейла. Ще го нарече крадец, недостоен син и, което бе най-неприятно, щеше да върне на баща му парите.