Ненова не бива да стане. В малкия му мозък се втълпи мисълта, че трябва на всяка цена да лиши баща си от тези тридесет нови хилядарки. В момента, когато Роберт взе това решение, той чу сърцераздирателен плач, а след това — сладка тържествена песен.
Момчето се плъзна бавно по пейката. Детското любопитство го накара да види жената, която бе издигнала тържествено гласа си към Бога. И при това беше толкова нещастна, че се разплака.
Едно младо момиче бе паднало на колене, вдигнало ръце към небето, а едри сълзи се стичаха по красивото му лице. Роберт се заслуша в песента. Не смееше да мръдне и следеше втренчено всяко движение на момичето, което му се струваше светица.
Съществуваха ли наистина ангели, както бе разказвала майка му? Да, това бе ангел, един ангел божи и на Роберт му стана ясно защо бе срещнал ангела в църквата Нотр Дам. Бог бе видял неговия грях и бе изпратил своя пратеник да му признае престъплението и да го поправи по-скоро.
Момичето бе спряло да пее, то наведе глава върху каменния под на църквата, като се молеше гласно.
— Всемогъщи в небето! Известно ти е, че съм чиста и невинна, известно ти е, че ме е отблъснал несправедливо от себе си. Нямам вече покрив над главата си, нямам семейство, нито майка, при която да търся утеха. Покажи ми пътя, по който трябва да тръгна, за да не стана жертва на разврата, който дебне зад всеки ъгъл в Париж. Прости и неговия грях — продължи момичето, — не му отмъщавай за това, че е сторил мъка на бедната Мадлен, милостиви Боже, прости на Естерхази неговия грях, той не знаеше, какво прави.
Щом името Естерхази стигна до ухото на малкия Роберт, той падна на колене до Мадлен и се разплака:
— Ангели божи! — изхлипа детето. — Прости ми моя грях! Аз се разкайвам, няма да задържа портфейла за себе си… ето… вземи го…занеси го на Бог, за да види, че не съм изцапал ръцете си с нещо крадено. Кажи на Бога да даде на моята майка щастие и доволство, защото… защото… не мога да се върна вече при нея… трябва да си отида…да отида далеч оттук… иначе ще ме залови лошият човек с черната брада и ще ме затвори като крадец… трябва да отида в големия свят… през морето…. трябва да си отида завинаги!
Роберт изпусна портфейла от разтрепераната си ръка и той падна до коленете на Мадлен. Момчето избяга преди Мадлен да може да го задържи. То изскочи от вратата на църквата, слезе по стълбите и изчезна в една странична улица.
Едва ли е нужно да споменаваме, че молещата се в Нотр Дам бе нещастната дъщеря на комедианта Готие. Тя взе портфейла. Религиозното и чувство не й позволяваше да го отвори на светото място. Стана и напусна божия дом, в който напразно се бе опитала да намери спокойствие за душата си.
Странната случка с момчето, неразбраните му и изречени през плач думи, обърканото му държание, портфейла в ръката й — всичко това й се струваше сън.
Мадлен бе прекарала няколко страшни дни. След като се бе изтръгнала като по чудо от ръцете на художника на мъртъвци, бе скитала два дни и две нощи из улиците на Париж, защото не искаше да се върне в дома на баща си, позорния комедиант, който се бе опитал да продаде честта на своето дете. Нямаше пари и не смееше да иска от никого. Бе гладувала и прекара даже една нощ в нечий обор, чиято врата бе намерила случайно отворена. Нещастното момиче се намираше в неописуемо състояние на телесна и душевна покруса. Сега в ръцете й бе попаднал случайно този пълен портфейл. Дали съдържаше пари? Може би, даже много пари? Мадлен излезе от църквата, зави в странична уличка и влезе в празния вход на една къща. Тук разтвори портфейла и се отдръпна замаяна. Банкноти! Много банкноти! Студени тръпки разтърсиха тялото й. Тя беше вече богата, притежаваше много повече пари, отколкото се бе надявала да има някога през живота си. О, сега можеше да напусне Париж, да започне нов живот! Там, където щеше да се оттегли, никому нямаше да е известно онова, което й бе причинил Християн, никой нямаше дори и да подозира, че бе се показвала разголена в публичен дом.
Мадлен притисна радостно портфейла към гърдите си. В голямата тревога, която я бе завладяла, тя не се съмняваше нито за миг, че парите са Божи дар за всичко, което е преживяла. Благославяше мига, в който бе влязла в църквата, за да се моли. Колко щедро й бе заплатил Бог нейната молитва!
Внезапно се изтръгна горчив смях от устата на Мадлен. Наистина ли бе вече толкова паднала, че искаше да стане крадла? Наистина ли бе достойна дъщеря на престъпния си баща? О, не, Мадлен Готие няма никога да извърши греха да краде. Портфейлът не бе нейна собственост и ето защо трябваше да го върне на собственика му. Тя го разтвори още веднъж, за да провери дали няма други книжа освен парите, от които да може да установи собственика. Напразно! В портфейла нямаше и най-малката бележка, а само една свита петфранкова банкнота. Точно тази малка банкнота й подсказа, че ще може да успокои мъчителния си глад. Това нали не бе престъпление, ако отидеше да си купи с тия пет франка обяд? Сигурно собственикът нямаше да й се сърди.
Мадлен скри портфейла в пазвата си и започна отново да се разхожда из улиците. Тя се огледа плахо, без сама да знае защо. Струваше й се, че всеки минувач я гледа подозрително, като че ли знае, че носи у себе си цяло състояние, принадлежащо на друг. Не, тя искаше само да се нахрани и да отиде в най-близкия полицейски участък, за да предаде намерените пари. Краката й я отнесоха, без да забележи, в Латинския квартал. Тук, сред хилядната тълпа, се чувстваше най-сигурна. Часът беше дванадесет.
От голямата врата на университета излизаха студенти с кожени чанти под ръка, а по ъглите на съседните улици ги чакаха приятелките им. Мадлен гледаше с известно любопитство любовниците на студентите, които прекарваха живота си в безделие с младите мъже, в полускритите стаи на зданията в Латинския квартал. Студентите ги поздравяваха с любов, сваляха учтиво шапките си пред тях и девойките тръгваха, плътно прегърнати към най-близкия ресторант, за да обядват заедно. Мадлен бе обхваната от чувство, което приличаше твърде много на завист. Тя не завиждаше, впрочем, на тия момичета, че са в състояние да живеят без работа и без грижи, а я измъчваше мисълта, че всички тия недостойни същества преживяваха оная любов, която й бе изтръгнало едно-единствено злополучно недоразумение.
Очите й се напълниха със сълзи и тя се облегна за миг на стената на една къща, толкова голяма слабост я бе обхванала. После се съвзе и продължи пътя си. Не смееше да влезе в някой от ресторантите на Латинския квартал, защото там имаше весели двойки, които се шегуваха и целуваха открито, а тя не искаше да й напомнят за краткото й щастие. Затова тръгна по една странична улица, която носеше името Ню Меркадет. По нея къщите бяха особено ниски, особено стари и особено мръсни. Над вратата на една от тях бе закачена зацапана фирма с надпис: „Гостилница «Селитра»“. Тя нямаше особено приветлив вид, но на Мадлен й стигаше това, че в нея няма хора, в което се увери, след като погледна през един от прозорците. Тя искаше да бъде сама с тъжните си мисли. Влезе, без обаче да подозира, че прекрачва прага на една къща, известна на парижката криминална полиция като най-опасното свърталище на престъпници. Гостилницата се наричаше „Селитра“ поради една особена и небезинтересна причина. Гостилничарят бе назован от своите гости и от целия престъпен свят на Париж само Жак Селитрата. Наричаха го така, защото го бяха арестували навремето в Петербург за участие в една голяма кражба. Руските съдилища го бяха изпратили на заточение в Сибир, където бе работил цели седем години в мина за производство на селитра. Осъден на петнадесет години заточение, Жак Селитрата успя да се отърве от подземния си затвор и да избяга от Сибир. След това се установи в Париж и се ожени за жената, с която бе предприел фантастичното бягство от мината. Тази жена бе душата на всичко.
Тя се наричаше Ета, а в парижките престъпни среди й викаха „Московчанката“, не защото бе родена в стария град на Кремъл, а защото е извършила таен атентат срещу царя, за което я бяха осъдили на вечно заточение и принудителна работа в Сибир.
