Не беше минал и четвърт част, откакто стоеше на прозореца и съзря един човек с чувал на гърба. Тъй като брадата и дрехите му бяха покрити със сняг, тази фигура й напомни образа на Дядо Коледа. Без друго този Дядо Коледа беше доволен, защото пееше най-безгрижно весела песен.

— Дядо Карус! — викна изведнъж Нощната птица, — за Бога, дядо Карус, почакай малко.

Старикът спря и погледна към прозореца.

— Бе дяволе ти ли си, Нощна птицо? — викна той.

— Какво правиш толкова късно в къщата на Казота? Как е старата?… Да не би…

— Умря! — прекъсна го жената. — Лежи тук мъртва и е страшно да я погледне човек! Умолявам те, дядо Карус, ела горе и остани да я пазим двамата. Страх ме е до смърт сама.

— Да те е страх сега от Казота, когато не може нищо лошо да ти направи? — изхихика той. — Не мога да остана с теб цяла нощ. Имам гост вкъщи и макар че сега спи блажен сън, не мога да го оставя дълго време сам. Чудиш ли се, Нощна птицо, като чуваш, че дядо Карус има някого при себе си на стари години?

— Да не е някое момиче, което ти готви и чисти къщата?

— Не, едно момче — усмихна се щастливо старикът. — Но почакай все пак, ще дойда при теб за малко. Ужасно е студено навънка. Откакто не пия повече от три ракии на ден, ми е ужасно студено.

След минута старикът влезе в стаята. Остави в един ъгъл чувала си, изтърси се от снега, после се приближи бавно, сякаш някой спеше в стаята. С калпак в ръка, той загледа мълчаливо обезобразения и отвратителен труп на Казота. Лицето му потрепера от гледката.

— Значи наистина е мъртва — измърмори той. — Остани спокойна Казота, ти прескочи трапа, над който ние едва сега си упражняваме краката. Познавах те, когато беше още млада и хубава… ти беше тая, която ме тласна по пътя на престъпленията… Знаеш ли ти, Казота, колко безумно те обичах?… Ах, колко време изтече оттогава? Ти беше красива, румена, с черни къдрици, а аз — беден чудесен работник, кротък като агне. Заради теб, за да ти доставям удоволствия, напуснах честния свят и се залових с кражби. После ти си взе друг. В деня, когато се венча, аз се напих за първи път като говедо и тръгнах по пътищата залитайки. Не, не ти искам сметка, Казота, искам да ти кажа спокойно: „Прости“.

Той се огледа наоколо и когато видя, че Нощната птица стои подпряна на прозореца, коленичи бързо до мъртвата и целуна сивите й коси, които падаха по челото й. После повика жената и я накара да му разкаже как е умряла Казота.

Когато тя спомена името на Матийо Драйфус, той започна да трепери и запита неспокойно:

— Каза ли му нещо старата за едно дете?

— Струва ми се, че искаше да му каже, но не успя. Умря като кокошка, на която й извиват шията.

— Тъй, тъй — измърмори дядо Карус, после се обърна и продължи мислено. — Толкова по-добре, неговите родители загубиха следите му. Какво би станало с мене, ако ми отнемат детето. Не бих го дал за нищо на света. Жалко е, че не съм богат, тоест нямам по-голяма сума. Бих заминал от Париж и бих го отгледал някъде на село, да стане честен човек. Жалко… жалко… издума той силно.

— Знам, какво искаш да кажеш, дядо Карус — каза Нощната птица, — мислиш, че е жалко Казота да бъде заровена с тази хубава черна копринена рокля. Виждаш ли, това беше неин каприз и трябваше да й обещания, че ще й изпълня желанието.

Дядо Карус едва сега забеляза колко богато беше облечена старата. Той се вгледа внимателно в роклята, попипа скъпите й копринени дантели, с които беше гарнирана.

— Нощна птицо — каза той замислен, пощипвайки брадата си, — наистина ще бъде жалко да я заровим с тази ценна рокля, която би могла да се осребри на пазара. Коприната не се яде от червеите, това се знае, а когато дяволът я изгори, няма нужда да бъде облечена в коприна. Дрипите са си дрипи, драга Казота — обърна се той сега направо към умрялата, — и само дотолкова имат цена, доколкото ги носим тук на земята. Там долу всички сме една дрипа. Това трябва да разбереш и ти. Остави на мен своята рокля, ще ти дам друга в замяна. Тъкмо днес избрах една от един дворен боклук. Окъсана е, наистина, много е окъсана и никоя просякиня не би поискала да я вземе, но за тебе ще бъде хубава. Ела, Казота, да я сменим.

При тия думи той извади от чувала стара, синя като небето рокля. Нощната птица отначало не искаше да се съгласи с тази смяна, дори отблъсна ония три франка от страна на Дядо Карус като неин дял от печалбата. Но накрая и тя се убеди, че така е по-добре. Помогна Карус да съблече мъртвата и да я облече в синята окъсана рокля.

Старецът зави грижливо копринената рокля.

— Тежка коприна — оцени я като познавач той. — Сега, когато я пипам с ръцете си, виждам, че струва. Няма да я дам дори за десет франка.

— Дано вземеш десет пъти повече от нея — пожела му Нощната птица. — Но бъди разумен, дядо Карус, не пропилявай всичките пари за една нощ във „Веселия руснак“ или някъде другаде…

Дядо Карус се усмихна приветливо.

— Да пропия такива пари — каза той. — Не, малка моя! Това беше някога, вече не е… Три ракии на ден, само толкова си определям. Сутрин, обед и вечер. Но да се напия като свиня, да се клатушкам на краката си, биха ми се пръснали очите от срам пред детето… Искам да кажа, ако бих имал дете, би ме било срам пред него.

С тези думи той постави роклята в чували, който отново вдигна на раменете си.

— Наистина ли искаш да си ходиш? — запита Нощната птица уплашено.

— Трябва, моето момиче, трябва. Моята коза днес цял ден не е яла нищо, ще умре от глад. Няма от какво да се страхуваш. С живите може да има опасности и борби, но с мъртвите винаги сме в мир! Лека нощ, малката. И Господ да ти се отплати за доброто, което си сторила на Казота. Когато почувстваш нужда от приятел, знаеш къде можеш да намериш дядо Карус. Топла печка, парче хляб, чаша козе мляко ще намериш винаги при мен. Лека нощ, малка моя!

Старецът тръгна, а Нощната птица гледаше след него как той се скри зад ъгъла на улицата.

Тя отправи замислен поглед нагоре към мрачното небе, откъдето неспирно падаха на земята бели снежинки. По небето нямаше нито една звезда, луната също не показваше своето светло лице. И може би без да иска, тя повтори думите на дядо Карус:

— С живите сме във вечна война, с мъртвите — в мир.

Дърветата по протежение на парижките булеварди бяха покрити с цели пластове кристални маргарити, които при слънчевата светлина блестяха като брилянти. Париж се възползваше от този чудесен ден. В елегантни коли, с шейни с красиво облечени коне, светът излизаше на разходка в Булонския лес. Кочияшите весело плющяха с камшиците и под музиката на звънчетата шейните се плъзгаха бързо по снега. Лицата на красивите парижанки се зачервяваха от студ, доволство и здраве. Оставаха само четири дни до Коледа.

Дамата обаче, която стоеше добре увита в елегантна шейна, нямаше предпразнично настроение. Погледът й беше мрачен, а конете като че ли нарочно бяха облечени в черно. Техните звънчета звъняха някак си меланхолично, подобно на погребален марш. Кочияшът избра по поръка на господарката по-самотен път. Бяха пребродили почти цялата гора и бяха на края й.

Кочияшът спря и каза:

— Да излезем ли сега вън от Булонския лес или да се върна?

— Карай по-нататък! — нареди господарката остро.

Кочияшът подкара конете, мърморейки нещо неразбрано. След като продължиха известно време, навлязоха в нова, по-гъста гора.

Пътничката бе запитана отново:

— Нататък е гората, която води за Белмари. Желаете ли да продължим?

Едно „да“ беше отговорът.

Това бе госпожа Буланси, любовницата на граф Естерхази, дъщерята на покойната вече Казота, която излизаше извън Париж по един необикновен път. Тя трепереше от студ и се загъна още повече в коженото си палто. Странни мисли занимаваха днес душата на Помпадура. Защото ако някой вдигнеше гъстия воал, щеше да види сълзи, да, сълзи в нейните очи. Тази жена плачеше, макар че беше груба и безмилостна. Същата жена, която със собствените си ръце удуши майка си, която с най-голямо хладнокръвие беше готова да затрие всеки живот, който би се изпречил пред нейните егоистични планове, сега плачеше. Сълзите й течаха по-горчиво, когато погледът й попаднеше на една малка елегантна кутия, поставена върху възглавницата на шейната до нея и покрита с коженото й палто. Тази кутия, изработена от фина кожа, й служеше за украшения и други скъпоценности. Сега тя криеше друга скъпоценност. Едно малко детско трупче почиваше в нея. Един малък сух труп, една отпусната главица с хлътнали, затворени очички. Ръчичките му бяха съединени на гърдите и Помпадура беше поставила в тях бяла роза. Дъщерята на Казота искаше да погребе детето, онова дете, плод на младежката й любов, което злината на старата държа цели десет години консервирано в спирт.