С онази енергия, с която нервноболните хора се впускат след хрумналите им мисли, Грефин седна на писалищната маса и написа молба, с която искаше да бъде уволнен.

— Прекрасно — каза той, след като я прочете още веднъж. — Това ще ме спаси и освободи от духа, който ме измъчва.

Той сгъна молбата, постави я в плик, който запечата, след което я адресира до правителството в Париж. „Утре рано сутринта ще отпътува за Франция параход. Той ще отнесе молбата ми.“ Грефин искаше сам да я предаде на капитана. Той протегна ръка към звънеца, за да повика слугата си, но преди още да бе позвънил, той влезе.

— Какво искаш?

Слугата носеше малка сребърна табличка, на която лежеше визитна картичка.

— Тези господа молят да бъдат приети от господин губернатора.

Грефин, нервиран, взе картичката и я прочете. На нея беше написано: „Господин и госпожа Боб Форстер, Лондон“.

— Какво искат тези хора от мен? — запита губернаторът. — Аз не ги познавам и не мога да ги приема. По английски обичай слугата отвърна покорно:

— Ще мога ли да направя една малка забележка, ваше превъзходителство?

— Говори!

— Исках да съобщя на ваше превъзходителство, че тези чужденци изглежда са видни и твърде богати англичани. Преди два дни са пристигнали в Каена, след като са обходили цялата област и са пръснали много пари. Те са отседнали в най-богатия хотел тук — „Отел де Франс“, където красивата дама привлича вниманието на всеки.

Това известие възбуди любопитството на губернатора. В Каена, поради строгите закони, рядко идваха видни и богати чужденци. Освен това Грефин не знаеше дали тези чужденци не носеха препоръчителни писма за него.

За всеки случай той реши да ги приеме.

— Да влязат! — заповяда той на слугата. — Но чакай, вземи това писмо и го занеси на борда на „Турене“, който тръгва утре за Европа. Дай писмото на капитана и му кажи, че го моля да го изпрати на местоназначението му. Може би и аз ще отида днес на борда на парахода му.

Слугата скри писмото в джоба си, отвори вратата и извика:

— Негово превъзходителство, господин губернаторът има честта да ви приеме, господин и госпожа Форстер.

В следната минута в работния кабинет на Грефин влязоха две странни лица. Това беше един елегантно облечен господин. Кройката на дрехите му беше по английската мода, а русата брада от двете страни на лицето му беше навита на дебели масури. Сините му очи изразяваха равнодушие. Този човек изглеждаше така, сякаш нищо не е в състояние да го смути. Губернаторът видя от пръв поглед, че има пред себе си истински син на Албион, който изглежда е бил навсякъде и е пожелал да се разходи и из Каена. Противоположност на този мъж бе спътницата му. Тя беше стройна, прелестна и елегантна дама. Тъмнорусата й коса бе скромно прибрана. Една лека сламена шапка, която беше украсена само с бяла, широка панделка, пазеше сянка на високото чело, зад което човек би могъл да види само добри мисли. Носеше лека пътна чанта в ръката си и се подпираше на малък елегантен чадър.

Губернаторът стана, поздрави двойката Форстер не особено вежливо. Погледът му се впи в красивата дама, като че ли искаше да й каже:

— По каква случайност си попаднала тук? Какво те води в страната на нещастието, във Френска Гвиана?

Младата англичанка като че ли разбра този деликатен въпрос, обърна се към Грефин и вежливо му каза:

— Предчувствам, че ваше превъзходителство е изненадан и се колебае да приеме или не съвсем непознато вам лице. Но преди да ви разкажа нещо по-подробно, моля ваше превъзходителство да прочете това препоръчително писмо. Предадено ми е от английския посланик в Париж, който има удоволствието да е приятел на ваше превъзходителство.

Грефин взе писмото от ръката на англичанката. Когато го отвори, прочете съдържанието му, в което английският посланик препоръчваше господин и госпожа Форстер за хора от най-видното общество в Лондон. Той едва удържа учудването си, задето младата жена първа поведе разговора, а не по-възрастният й съпруг, както това се изисква в подобни случаи. Самият англичанин Боб Форстер стоеше като пън сред стаята и гледаше наоколо с големите си сини очи. За него като че ли не съществуваха нито губернаторът, нито съпругата му.

Когато Грефин прочете писмото, разбра как трябва да се отнася с чужденците. Сега знаеше, че трябва да ги посрещне с най-голяма вежливост и любезност.

— Много се радвам — започна Грефин, след като покани англичанина да седне, — че ми се удаде случай да ви поздравя тук. За съжаление, не ви обещавам, че ще ви хареса животът в нашата земя. Аз съм пазител на ония, които човешкото общество е отритнало и които никога не трябва да се допускат отново да се завръщат в света, за да не нарушават повече закона и реда.

Госпожа Форстер кимна утвърдително с глава.

— Ваше превъзходителство, вие сте герой — каза тя, — аз зная и чувствам това. Трябва смелост, за да се живее постоянно между престъпници, даже повече, отколкото за да се влезе в бой срещу неприятеля.

Тази забележка хареса на Грефин и той се поклони пред младата жена. Тя се обърна към съпруга си и се усмихна:

— Любезни ми Боб, сега забелязах, че съм си забравила портмонето в хотела. Не съжалявам за няколкото хиляди франка, които съдържа, а за това, че ми е подарък от лейди Салисбъри. Бъди тъй любезен, скъпи ми Боб, да ми го донесеш от хотела. Неудобно е да се прати слуга.

Господин Форстер се поклони:

— Твоето желание е заповед за мене, скъпа ми Алиса. Ще ти донеса чантичката.

— Ще ме вземе ли господин губернаторът под свое покровителство? — запита Алиса Форстер с игрива усмивка.

Грефин побърза да я увери, че ще се чувства твърде щастлив, ако тя остане при него.

Англичанинът повторно се поклони, извини се пред губернатора и съпругата си, след което излезе. Веднага след излизането му младата жена простря ръцете си към Грефин, молеше за помощ. Лицето й имаше трогателен и болезнен вид.

Грефин беше толкова изненадан от тази промяна на жената, че веднага скочи и уплашен извика:

— Какво ви е, госпожо? Тежко ли ви е? Какво ви боли? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ах, господин губернатор — изплака младата дама, и прелестните й очи се насълзиха, — какво ще си помислите за мене? Вие навярно забелязахте, че отстраних съпруга си не случайно. Да, признавам, че с известна цел оставих малката си чантичка в хотела, за да създам по този начин удобен случай да говоря насаме с вас.

— Тогава говорете! — предложи Грефин.

— Вярвам, че не си мислите нищо лошо за мен — каза англичанката.

Тя вдигна блестящите си очи умолително към него. Кой ли можеше да остане хладнокръвен при такъв поглед?

— Госпожо, имайте доверие в мен — поклони се губернаторът, — говорете пред мен така, както говорите пред брат си.

Младата жена се озърна плахо още веднъж, премести стола си по-близо до масата и прошепна:

— Добре, ще ви изповядам всичко. Аз и съпругът ми тръгнахме на разходка и пристигнахме тук, в Каена, с намерение да измолим милост от вас, господин губернаторе.

— От мен?

— Да, от вас, господин губернатор. При това дължа да ви кажа, че може би от удовлетворението на молбата ми зависи животът на моя съпруг.

Грефин не знаеше какво да отговори на тези неясни и неразбрани думи. Нервността му отново го обхвана и той загледа недоверчиво англичанката.

— Госпожо, надявам се, не мислите нещо лошо за мене — каза той. — Или сте дошли тук да измолите от мене свободата на някой престъпник? Вие се срамувате, вие се червите и навеждате очи надолу. Долавям по всичко, че моите предположения са верни. Но трябва да ви известя без заобикалки, че ако сте дошли тук с тази цел, вашето пътуване е било съвсем безполезно. Помилването на престъпник не зависи от мен.

Красивата англичанка поклати глава отрицателно.

— Господин губернатор, вие се заблуждавате — произнесе нервно тя, — ако допускате, че целим да отведем някой престъпник. Ние не познаваме никой от тях и никога не ще посмеем да направим нещо, което е против правото и закона. Но, ако бъдете тъй добър и ме изслушате, ще ви разкажа набързо какво ни е накарало да предприемем това страшно пътешествие. Трябва да ви го разкажа, защото искам да получа от вас отговор преди да се завърне съпругът ми.