Грефин направи деликатен знак с ръка, че слуша.

— Съпругът ми — започна англичанката, — господин Боб Форстер е богат търговец в Лондон. Баща му, чието реноме е известно в целия търговски квартал в Сити, притежаваше огромно богатство. След като умря, остави големи магазини на съпруга ми, който нямаше никакво влечение към търговията и остави на прокуриста си да управлява, а сам той се оттегли в едно прекрасно имение, за да живее от доходите си. Господин Форстер стана на четиридесет години, без да се ожени. Той се запозна с мене и едва тогава промени решението си.

— Разбирам — включи се Грефин вежливо. Алиса Форстер се изчерви, но се престори, че нищо не е чула и продължи:

— Вие казахте, господин губернатор, че мога да говоря с вас като с брат.

— Да, продължавайте.

— Омъжих се за съпруга си, въпреки че не го обичах. Той беше богат, виден, но нямаше признаци, които издаваха, че страда от някаква болест. Ние живеехме щастливо до момента, когато настъпи голямото нещастие — затварянето на капитан Драйфус.

— Как? — сепна се губернаторът. — Пленникът Драйфус, затворникът на Дяволския остров е свързан с вашето пътешествие?…

— За съжаление, той е причината за него.

— Ах, тогава двойно повече ме интересува вашият разказ.

Прелестната млада англичанка започна да плаче.

— Ах, този капитан Драйфус! По-добре би било да не се е явявал на света — отрони тя жалостно. — Имам причина да го проклинам.

— Целият свят го проклина, госпожо — съгласи се Грефин.

— В това е цялото нещастие — че светът се занимава с него — продължи Алиса Форстер и лицето й се зачерви от гняв. — Всички вестниците пишат всеки ден за този човек. Книги излизат за него. Където и да се обърнеш, навсякъде, където се събират хора, се говори все за него. Дори и съпругът ми, който никога не се е интересувал от дадена личност, започна да говори с пристрастие за Драйфус и разискваше по въпроса дали пленникът на Дяволския остров е виновен или не. Отначало никак не обърнах внимание на интереса, който мъжът ми проявяваше. Целият свят говореше за осъдения, защо да не говори и той. Но в скоро време забелязах, че не мисли за нищо друго освен за съдбата на Драйфус. Той не се задоволяваше с това. Всеки обяд или вечеря и въобще всякога и навсякъде, където се намираше, говореше за. Драйфус. Събираше се с най-видните адвокати, за да обсъжда въпроса дали Драйфус е виновен или не. Накупи много политически книги и пишеше денонощно големи уводни статии, в които се споменава за Драйфус. Днес твърди, например, че Драйфус бил невинен, утре пък, че капитанът бил най-големият злосторник. Четеше ми уводни статии и често трябваше да прекарвам с него цели нощи; ако случайно затварях очите си обзета от умора, винаги побесняваше от яд. Започнах да се грижа за здравословното му състояние, обсъждах неговото положение с приятелите и лекарите му. Докторът внимателно го прегледа, вдигна рамене, а на следния ден доведе психиатър. Моят съпруг бе изгубил разума си вследствие страшната съдба на Драйфус. Постоянното размишление и умствената работа подействаха вредно върху неговия разум. Грефин направи вежлив жест.

— Това е чудно — възкликна той, — това наистина е странно и много печално!

— Да, печално — потвърди Алиса Форстер и очите й се напълниха със сълзи. — Обикновено съпругът ми се отнася към мене разумно, даже като джентълмен. Човек може да говори с него по най-разнообразни въпроси. Той отговаря напълно логично, но винаги докарва разговора до Драйфус. В последно време стана малко по-спокоен, обзела го е, обаче, една лудешка идея.

Грефин изтръпна.

— Натрапчива идея ли? — провикна се той и добави несвързано. — Да, има натрапчиви идеи, които карат хората да полудяват. Слушал съм за такива случаи и съм прочел доста книги за тях. Имало нещастници, които постепенно загивали от идеята си. Лично аз имам приятел, когото го обхваща ежедневно. В определено време го спохожда идеята за страшни привидения. Той напразно търси път и средства, за да се освободи от това въображение.

Сега бе настъпил ред на младата англичанка да разглежда Грефин с онова учудване, с което я бе гледал той допреди малко. Породилото се у него безпокойство, мъртвешката бледост по лицето му, втренченият поглед и странният тон, с който повтаряше думите „натрапчиви идеи“ — всички тези неща едновременно учудваха и интересуваха госпожа Алиса Форстер.

Грефин въздъхна дълбоко и млъкна. Той не можеше да каже на прелестната англичанка онова, което чувстваше. Вътрешно каза, обаче, сам на себе си: „Ако бих могъл да бъда с този ангел, никога не бих се страхувал от сянката на Милдред.“

— Сега трябва да чуете молбата ми! — наруши проточилото се мълчание госпожа Форстер. — Тъй като състоянието на моя съпруг не се подобряваше никак, започнахме да правим разходки, при това хранех надежда, че движението ще разсее, може би, натрапчивите му идеи. Моите очаквания не се сбъднаха. Той повтаряше постоянно едно и също нещо. Боб бе през деня напълно разумен, но щом настъпваше нощта, в критичния час, изпадаше в неописуем страх. Студена пот избиваше по челото му, а очите му плахо се оглеждаха. Нещастникът си въобразяваше, че чувал дрънкането на оковите и виждал пред себе си образа на капитан Драйфус. В Мадрид се запознахме с един опитен и известен лекар — ниско човече с дълга брада и хитри очички, които блестяха зад златните очила. Той прегледа моя съпруг, прекара една нощ с нас, а на следващата сутрин ми каза тайно от съпруга ми следното: „Уважаема госпожо, има само един-единствен изход, за да се избави вашият съпруг от своята луда идея. Трябва да заминете с него в Каена и да направите всичко възможно да допуснат вашия съпруг на Дяволския остров, та дори и само за един час. Той трябва да се увери със собствените си очи, че осъденият капитан се намира все още на Дяволския остров. По възможност би трябвало да чуе от устата на самия престъпник, че не е напускал острова от години. Ако успеете да направите това, вашият съпруг непременно ще оздравее. Всяка идея може да бъде прогонена, като се уверява болният в противното; този метод на лекуване е бил приложен във всички лудници с успех.“ Откровено ви признавам, че думите на лекаря ме изплашиха. На мене ми беше известно, че затворникът Драйфус не може да има съприкосновение с външния свят. Стори ми се за невъзможно мъжът ми да го види и да говори с него, за да бъде излекуван. Споделих моите опасения с лекаря, но той ми отвърна: „Идете в Каена, разкажете на губернатора откровено за какво се отнася работата и че животът на един човек се намира в опасност. Той едва ли ще бъде тъй коравосърдечен, за да ви откаже тази услуга. Любовта към ближния му повелява да ви се притече на помощ. Госпожо, веднага отпътувайте, за да не изгубите своя съпруг. Страхът пред натрапчивата идея, която изпълва душата на вашия съпруг, води често пъти към неизлечима лудост, към затъпяване, към смърт…“ — Изведнъж госпожа Форстер се сепна. — Боже мой, господин губернатор, какво ви е? Вие побледняхте… Вие се клатушкате… Вие треперите…

Грефин се свлече на стола си и едва не припадна.

— Към неизлечима лудост! — повтори той и въздъхна тежко. — Към затъпяване… Към смърт… Ужасно! Страшно!…

— Да повикам ли слугата? — запита англичанката и протегна ръка към звънеца.

Грефин направи отрицателно движение и промълви:

— Не, оставете — гласът му беше измъчен. — Чувствам се вече по-добре. Описанието на мъките на вашия съпруг ме порази.

Очите на англичанката светнаха от радост.

— О, смея да се надявам, че ще изпълните молбата ми — каза тя бързо. — Тъй като ни съчувствате, едва ли ще ни откажете вашата помощ!

Младата англичанка падна на колене пред губернатора. Грефин протегна ръце и я вдигна.

— Успокойте се, госпожо Форстер — изрече затрогващо, — не мога, наистина, да ви обещая нищо веднага, защото не мога да удовлетворя вашата молба тъй лесно, както мислите, но… Правилникът е много строг. Утешете се, мила госпожо, ние сме сами и затова мога да ви кажа: всеки закон може да се наруши. Аз ще намеря начин вашият съпруг да отиде на Дяволския остров и да говори с Драйфус.