— На какво дължа неочакваната чест, господин майоре? — запита той и с небрежно движение на ръката покани графа да седне.

— Една много неприятна работа, която ме разстрои извънредно много и ме накара да дойда при вас, господин следователю — започна черният майор. — Изпаднах в неприятно положение да бъда принуден да подам жалба срещу един от най-близките си роднини.

— Жалбата от криминален характер ли е? — запита Бертулус и оправи златните си очила. — Преди да говорите, господин майор, трябва да ви кажа, че не се занимавам с политически въпроси.

— Касае се за частна работа, за кражба, предшествана от друго престъпление.

— Кражба, престъпление — промърмори следователят. — Служебният ми дълг изисква в такъв случай да приема жалбата ви. Против кого е насочена?

— Против моя братовчед, граф Християн Естерхази.

— Никога не съм чувал нищо за тази личност и не ми бе даже известно, че в Париж живее втори граф Естерхази.

— Твърде е възможно, господин Бертулус — отвърна Естерхази и лицето му доби надменен вид, — защото братовчедът ми Християн е, за съжаление, изроден член на нашето старо и видно семейство.

— Единственият ли? — запита Бертулус и от бележката му не можеше да се разбере дали поставя въпрос или констатира печален факт.

— Граф Християн е слава богу, единственият Естерхази, който е паднал толкова ниско, че се занимава с буржоазен занаят. Той е инженер и понеже не е създал още нищо значително, можем да го наричаме чисто и просто работник.

— Господин майор — погледна го Бертулус безстрастно, — трябва да ви кажа, че никак не е вредно за семейната чест на Естерхази, ако някой от семейството е решил да работи честно и почтено. Но нека оставим това настрана. Граф Християн ви е ограбил, така ли?

— Да, той ми открадна един портфейл с тридесет хиляди франка.

— Толкова много! — сепна се учуден Бертулус. — Това е доста значителна сума и придава на кражбата по-тежък характер. Къде е извършено престъплението?

— В една стая на хотел „Вандом“.

— Кога?

— Преди един час.

— И двамата ли се намирахте в хотел „Вандом“?

— Да, бях определил на братовчед си среща в хотела, понеже преди няколко дни ме бе помолил на колене, господин Бертулус, да му заема тази сума, за да го спася от позора да отиде в затвора.

— Граф Християн Естерхази се нуждаеше следователно от тридесет хиляди франка, за да прикрие едно извършено вече престъпление? — запита следователят.

— Така е. Преди известно време е откраднал тези пари от полковник Анри, който го е заплашил, че ще го предаде на полицията, ако не му ги върне веднага.

— Известни ли са ви подробностите около първата кражба?

— Не. На мене ми бе достатъчен фактът, че един Естерхази е станал крадец и не се поинтересувах за повече подробности. Ако поканите обаче полковник Анри за свидетел, той ще ви разкаже навярно всичко. Аз просто се ужасих, когато чух от устата на Християн колко е изпаднал и реших да спася нещастника, за да не компрометирам собственото си име. Понеже разполагах в момента с такава сума, му определих среща в хотел „Вандом“, за да му услужа. Там, обаче, докато чаках сам Християн в стаята си, ме обори непреодолим сън, понеже вече два дни и две нощи не бях мигнал от мъка заради престъплението на недостойния член на нашето семейство, господин Бертулус, и сложих портфейла с банкнотите — тридесет хилядарки, пред себе си на масата. Когато се събудих, видях Християн, който точно излизаше през вратата на стаята, а портфейлът ми бе изчезнал!

— Сигурно сте вдигнали веднага шум и сте накарали служителите на хотела да задържат престъпника, нали? — запита Бертулус.

— Не, за съжаление, не сторих това, господин следовател — рече майорът и въздъхна. — Просто изгубих присъствие на духа, когато видях новата нахална кражба и оставих на престъпника достатъчно време, за да избяга. След това се качих веднага във файтон и тръгнах за вас. Файтонджията ще може да свидетелства, че съм му заповядал в страшно разтревожено състояние да ме докара тук.

— Това не доказва нищо — констатира Бертулус.

— Вашето обвинение е обаче с толкова неоспорими факти, че ще трябва да наредя арестуването на граф Християн. То ще стане още днес. Бъдете обаче тъй любезен, господин майор, и издиктувайте всичко онова, което ми разказахте, на моя писар, за да направим протокол. След това ще го подпишете, за да не става засега нужда да се заклевате.

Бертулус натисна копчето на електрическия звънец. Влезе неговият секретар. Черният майор му продиктува спокойно всички лъжи, с които се надяваше, че ще успее да унищожи окончателно един нещастен и честен човек. След това подписа протокола, без да му трепне ръката.

— Благодаря ви, господин майор — каза Бертулус.

— Вие предадохте вече цялата работа на властите и бъдете сигурен, че ще вземем най-енергични мерки.

Майорът се поклони и напусна кабинета на следователя. Щом излезе обаче на стълбите, входната врата се разтвори широко и в коридора влезе странно шествие. Четирима силни работници носеха на носилка блед окървавен човек. Около челото му бе вързана бяла кърпа; превързана бе и лявата му ръка. Човекът беше граф Християн.

Когато черният майор застана побледнял до носилката, Християн се полуизправи и извика със слаб, гаснещ глас:

— Занесете ме по-скоро, вие, добри хора, които се погрижихте за мене, при следователя Бертулус. Моля ви се, по-скоро, касае се за изобличаването на един мошеник! От разкритията ми зависи много повече, отколкото предполагате. Трябва да сваля маската на един комедиант, който е направил цяла Франция нещастна, като е изпратил един невинен човек да загине на далечен остров, където по-рано, би трябвало да бъде той!

— Закъсняхте! — прошепна черният майор, като се наведе пред жертвата си. — Там горе ви очаква арестуване и публичен позор.

— И Самата смърт да ме чака — отвърна храбрият млад човек, — пак ще се опитам да извадя истината на бял свят! Бързайте, хора, чувствам, че губя вече съзнание, а преди това трябва да съобщя на следователя Бертулус, че майор граф Естерхази-Валзин е най-обикновен крадец!

Работниците изкачиха носилката, позволиха им да влязат и я поставиха в работния кабинет на Бертулус.

— Какво значи това? — запита ги изненадан следователят. — Окървавен човек? Сигурно е станал жертва на някое престъпление! Говорете, господине, ако ви е възможно. Говорете по-скоро! Кой сте вие!

— Аз съм граф Християн Естерхази!

Бертулус взе един червен формуляр от писалището си.

— Ако сте вие, граф Християн Естерхази, аз ви арестувам в името на закона — рече той остро. — Вие сте обвинен в кражба на тридесет хиляди франка.

Християн се изправи с последни сили, юмруците му се свиха, очите му изпъкнаха, а от гърдите му се изтръгна хрип на възмущение, на искрено възмущение пред тази подлост и несправедливост. После нещастникът падна в безсъзнание върху носилката. Бертулус постоя един миг мълчаливо пред нея, а умното му лице ясно говореше, че дълбоко се е замислил.

— Това не бе вик на виновник — рече той най-после, — това не е мошеник, а измамен човек. Ако единият от двамата Естерхази е крадец и престъпник, този във всеки случай не е такъв.

И той скъса червения формуляр на малки парчета, които нападаха на килима до носилката.

Вечерта на същия ден, в който Роберт бе взел портфейла на баща си, на гарата, откъдето тръгват влаковете между столицата Париж и морското пристанище Хавър, имаше както обикновено трескаво движение. Бързият влак вече чакаше и пътниците се качваха в отворените вагони.

Между множеството, движещо се насам-натам, между елегантните пътници, простите носачи, слугите, чиновниците и кондукторите, се промушваше едно момче, на чието лице бе изразена твърда решителност. Беше Роберт.

Кръвта на Естерхази, която течеше в жилите му, оная кръв, в която имаше несъмнено и цигански капчици, бе изпълнила малкото момче с горещо желание да преживее приключения. Роберт не искаше вече да се върне вкъщи при майка си. От една страна го възпираше страхът да не би тя да прочете стореното зло в очите му, а от друга — вкусената внезапно свобода, която го тласкаше все по-напред по хлъзгавия път на живота.