После господинът с черната брада се отдалечи мълчаливо от бюрото.

След няколко минути в канцеларията се яви младо, скромно облечено момиче.

— Получих съобщение от болна номер четиридесет да я взема от болницата.

— Разбрах. Моля, идете в съседната стая и почакайте.

След минута, когато се появиха Помпадура и Павловна пред стария чиновник, числата седемдесет и осем и четиридесет се объркаха в неговата глава и той запита:

— Коя от двете дами беше номер четиридесет?

— Аз — отзова се Павловна.

— Добре, мило дете, вземете този билет и вървете пред вратата, където ви чакат в закрит файтон.

Старият чиновник подаде на Павловна синьо билетче, което трябваше да покаже на портиера.

Младата рускиня излезе на улицата. Действително там чакаше закрит файтон. След малко Павловна щеше да се озове в прегръдките на обичната Ева.

— Колко е добра моята приятелка — прошепна бедното момиче. — Взела е файтон. Ева знае, че още съм слаба и не мога да ходя дълго.

Тя се втурна към файтона, отвори вратата и се хвърли в него, за да прегърне вярната си приятелка.

Ала вместо Евините нежни ръце я обхванаха две мъжки ръце. Павловна се смрази от страх и ужас, като видя познатото брадато лице — лицето на Естерхази.

И черният майор също я позна. Естерхази извика от радост, след това обхвана треперещата девойка с дясната си ръка, а с лявата дръпна звънеца и даде знак на файтонджията да тръгва.

— О, красив мой гълъб — прошепна Естерхази със сатанинска радост. — Ти пак се хвана в мрежата ми. Сега ще ми заплатиш за обидата, която ми нанесе пред олтара на църквата „Нотр Дам“.

— Оставете ме — изплака Павловна. — Смилете се над мене. Оставете ме да си отида. Не виждате ли, че съм болна?!

— Да, виждам, ала болестта не ти отне хубостта — отговори черният майор с демонска усмивка. — Ти, гълъбче, искаш да те пусна — ха, ха! Колко си наивна? Да отритна щастието си ли искаш? Това не! Ще останеш при мен, сега ще отпразнуваме брачните си дни. Ще се веселим, ще пируваме! Но ти не ще ми станеш законна жена, както исках по-рано, а само моя държанка, разбираш ли, мое гълъбче?

Бедното момиче се разтрепера, тя искаше да се освободи от ръцете на демона, обаче напразно. Черният майор здраво държеше нещастната, тъй че тя не можеше да мръдне от мястото си.

Горката Павловна викаше за помощ, но никой не я чуваше. Файтонът бързаше из парижките улици и носеше жертвата на черния майор към дома му — към мястото на срама и позора!

В това време Ева Рихтер чакаше приятелката си в чакалнята. Сърцето й биеше силно, с нетърпение очакваше да прегърне обичната си приятелка, за чиято участ много скърбеше.

Вратата се отвори. Една жена влезе в стаята.

— Павловна — извика Ева Рихтер и протегна ръце към влязлата, — обична ми…

Думите й застинаха на гърлото. В същия миг се чу демоничен смях, излязъл от гърлото на Помпадура. Ева Рихтер стоеше пред омразната си мащеха.

— Вие лъжете? — извика момичето учудено и се отдръпна от мащехата си. — Какво ви е, за Бога, защо сте се променила така?

После момичето продължи с висок глас: Бях сигурна, че ще ви сполети рано или късно Божието наказание!

— За това трябва да благодаря на добрия ти баща той ми отне красотата, той ме обезобрази така ужасно!

— Моят баща ли? Къде е моят баща?

Страшно предчувствие се породи в душата на Ева и затова отправи този въпрос към обезобразената жена. Сатанинска усмивка се яви на лицето на Помпадура. — Ева ти ми каза, че съм обезобразена — отговори тя, но и баща ти също е обезобразен. Ти ще се изумиш; когато го видиш: Ще ти кажа къде да го намериш. В село Белмари. То се намира между Париж и Версай, там попитай за баща си. Не търси Мъртвешката глава или Едвал Рихтер хората там го знаят под името Слепият от Белмари.

Обезобразената се изсмя страшно и излезе от стаята.

— Слепият от Белмари! — Извика момичето печално. Така ли наричат моя баща? Страшни мисли ме безпокоят, но аз ще го потърся…

Един мъж вървеше бавно по улица „Фуршамбол“ и гледаше внимателно номерата на къщите: както изглежда, този човек не познаваше големия град и търсеше някого.

Мъжът бе висок и снажен. Лицето му беше оградено от голяма руса брада и две сини благи очи светеха под челото му. Беше облечен в синя блуза, широки панталони в същия цвят и моряшка шапка. Златистите ширити на ръкавите му показваха, че е капитан на параход.

Човекът спря пред къща №25.

— Тази трябва да е къщата на Матийо Драйфус — измърмори той на немски. — Интересувам се какво ще ми отговори. Възможно е всичко да е само шега и тогава хората ще ме вземат за глупак. Обаче може и да е истина и тогава поне капитан Клаус Грот ще е изпълнил човешкия си дълг.

Капитанът кимна с глава, като че искаше да потвърди казаното и после позвъни на вратата. Показа се старият Мишонет.

— Искам да говоря с господин Матийо Драйфус — каза немският моряк на толкова лош френски, че едва се разбираше.

Мишонет погледна учуден грамадния рус немец и после му кимна да го последва. Когато влязоха в коридора, старецът го попита за името и го помоли да почака, докато съобщи на господаря си.

Мишонет се върна и въведе моряка в просторен кабинет. Матийо Драйфус погледна внимателно северния великан и като видя откровеното му германско лице, заговори приятелски:

— Желаете да говорите с мене?

— Да, ако вие сте Матийо Драйфус!

— Да, аз съм Матийо Драйфус. А вие се казвате Клаус Грот?

— Да, господине!

— По говора ви познавам, че сте германец. Ако желаете, можем да говорим на немски.

Лицето на моряка светна от радост.

— Говорите немски, господин Драйфус — каза той на матерния си език. — Благодаря на Бога, лесно ще се разберем тогава. Вие знаете, че немците мъчно изучават чужди езици!

— Седнете, господин Грот, и ми кажете какво ви води насам.

— Една мъртва патица — отговори морякът.

— Мъртва патица ли? — повтори Драйфус, като че не беше разбрал добре.

— Тя беше жива, когато кацна на мачтата на парахода ми, но ми се прияде печена патица и затова я застрелях с пушката си.

— За Бога, кажете — започна да става нетърпелив Матийо, — какво общо има вашата печена патица с идването ви при мен?

— Самата патица беше много жилава, та почти си счупих зъбите, но известието, което носеше около врата си, беше ценно!

Матийо стана от мястото си. Обзе го предчувствие, очите му светнаха и чертите на хубавото му лице станаха сериозни.

— Навярно тази патица е носила важно известие — изговори бързо той.

— Да, господин Матийо Драйфус — отвърна Клаус Грот хладнокръвно. — Тя носеше важно известие за вас, само ако не е шега.

Немският моряк пъхна ръка в джоба си и извади малък пергаментов лист, на който бяха написани с червено мастило няколко реда.

Матийо взе листа от ръцете на германеца, отиде към прозореца и прочете следните думи:

Матийо тежко въздъхна и се отпусна на стола, който беше до прозореца. Това известие така силно го развълнува, та не бе в състояние да проговори нито дума.

— Както виждам — наруши тишината Клаус Грот, — не съм се отклонил напразно от пътуването си. Кажете, моля, господин Драйфус, добре ли съм направил, като ви донесох това известие?

— Да, капитан Клаус Грот — погледна го трогнат Матийо. — Заслужавате Бог да ви награди, но и от материална награда не ще бъдете лишен. Богато ще ви заплатя за услугата. Като ми донесохте тази вест, вие, може би, спасявате едно скъпо за мен лице.