— Ще се подчиня на неизбежното — отговори Павловна. — Професорът е стар и винаги се отнася с бащинска любов към мене. От него не се боя.

Набожната сестра затвори очи и бързо се обърна настрана. Тя знаеше, че Павловна все още вярва, че ще я прегледа беловласият професор, без да присъства някой друг. Клетото момиче не знаеше, че в тази болница има и други лекари.

Служителите сложиха две върлини под леглото, повдигнаха с тях болната и я изнесоха навън. След минута Павловна се намери в светъл салон. Неочаквано тя нададе силен стон. В това помещение имаше много млади мъже-студенти.

В средата на залата до катедра, стоеше висок брадат снажен господин. Умните му сини очи бяха отправени към леглото, което служителите поставиха до катедрата.

— Това ли е номер четиридесет? — запита господинът с русата брада.

— Да, господин професоре.

— Добре, сега излезте и чакайте, докато ви повикам. А вие, господа студенти, моля доближете се до леглото.

Младите хора се струпаха около леглото на красивото момиче и го гледаха с любопитство, което беше твърде подозрително и никак не приличаше на научен интерес.

Павловна бе поруменяла от срам. Клетото момиче затвори очи, за да не вижда погледите на мъжете. Ту студени, ту горещи тръпки я побиваха, а кръвта й силно се вълнуваше.

Русият професор се наведе над засрамената девойка. Той погледна в дневника, за да узнае от каква болест страда Павловна, и после се обърна към нея.

— Вие бяхте паднала от прозореца и си бяхте наранила главата, лявата ръка и дясното бедро, нали?

— Да, господин професоре — отвърна момичето.

— Господа — каза професорът и се обърна към студентите. — Сега ще видите как лесно зараства здравата, млада тъкан и при най-лошите рани.

Той улови покривката, с която беше покрито младото момиче, като искаше да я махне. Но Павловна хвана здраво завивката с две ръце и я задържа. Тя се разтрепера и погледна професора с насълзени очи.

— Милост — изхлипа тя. — Оставете ме, не ме унижавайте, ще умра, ако извършите този позор над мен!

— Не се плашете — разсърди се професорът. — Тези господа не се интересуват ни най-малко от вас, а от вашите рани. Разбирате ме, нали? Бъдете разумна и пуснете завивката!

Професорът отново дръпна покривката. Последва къса борба между двамата. Павловна почувства, че силите я напускат и извика за помощ. Между студентите се забеляза оживление. Един висок, симпатичен мъж се изправи до леглото. Той бе асистент на главния лекар, който всеки ден наглеждаше болната Павловна. Младият мъж беше от Елзас, казваше се доктор Хайнрих Бургер и беше от немски произход.

Докторът сложи ръката си върху главата на изплашеното и отпаднало момиче и се обърна към професора.

— Господин колега — каза той, — моля ви, отложете прегледа. Нали чухте, че момичето настоятелно протестира. Професорът погледна сърдито младия лекар.

— Господин колега, забранявам ви да се бъркате в моите работи!

— Уставът на нашата болница, господин професоре, ми дава право да се бъркам във вашите работи. Изрично е казано в член шестнадесети, че никоя болна не може да бъде заставена публично да бъде прегледана, ако не желае. Още повече, аз съм лекувал тази болна и знам, че тя е с много изострени нерви. Вярвам, че ще се откажете от желанието си.

Без да чака отговор, доктор Бургер се качи на катедрата и натисна електрическия звънец. Дойдоха прислужниците и той заповяда да отнесат болната в стая номер дванадесет.

— Ще се оплача в дирекцията против неколегиалната ви постъпка — каза професорът разгневен, като гледаше младия лекар.

Доктор Бургер се усмихна и вдигна рамене.

— Господин професоре — отвърна той. — лесно ще се оправдая и ще докажа, че науката не трябва да се обогатява за сметка на здравето и морала на хората.

— Браво, господин докторе — извикаха няколко студенти и запляскаха с ръце.

Доктор Бургер не отвърна нищо, а последва Павловна.

Когато излязоха в коридора, момичето улови нежно ръката му и я стисна сърдечно.

— Господин докторе — промълви то тихо, — сърдечно ви благодаря за добрината. Вие спасихте не само моята чест, но и моя живот.

— Аз изпълних само моя дълг — отговори лекарят. Въпреки това той хвърли пламенен поглед към хубавото момиче и въздъхна дълбоко.

Павловна трябваше да остане още десет дни в болницата. Младият лекар я посещаваше всеки ден и стоеше по няколко минути край леглото й.

Най-после й съобщиха, че е здрава и че до два дни може да напусне болницата. Попитаха я също дали желае да съобщи на някое лице да дойде да я вземе.

Едва сега Павловна писа на приятелката си Ева къде се намира и какво се е случило. До тази минута тя не беше й писала, защото се срамуваше да й разкаже за случилото се в къщата на госпожа Легуве. Павловна драсна само няколко реда на Ева и я помоли да дойде утре към четири часа след обяд в болницата „Дом божий“ и да запита за болна номер четиридесет.

Още едно писмо беше изпратено същия ден. То беше адресирано до граф Естерхази. Помпадура го канеше да дойде утре към четири часа след обяд в болницата и да пита за болна номер седемдесет и осем.

На следния ден двете пациентки получиха нови дрехи от болницата, понеже собствените им не ставаха за носене.

След като се облякоха, Помпадура се обърна към сестрата и й каза: — Желая да си оправя косите, дайте ми моля огледало. Набожната сестра донесе от съседната стая огледало и го подаде с въздишка на обезобразената жена.

Вдигайки огледалото, ръката на Помпадура се разтрепера. Бедната едва погледна отражението. Щом кристалът отрази лицето й, дъщерята на Казота извика сърцераздирателно. Хвърли огледалото на леглото и се свлече на пода.

— Това не е моят образ, това не съм аз — виеше като луда. — Това е образът на някаква отвратителна вещица. Да е проклет часът, в който лекарите ме отърваха от смъртта. Аз не искам да живея с такова отвратително лице. Аз бях красивата Помпадура, желая, и занапред да бъда такава. Хората ще бягат от мене; а той;.ще ме изрита. Искам си хубостта, искам си красотата, без нея не мога да живея!

Помпадура вика така цял час. Като проклинаше себе си, граф Естерхази, Жоржина, баща и, неговата къща. Мъртвешката глава, село Белмари, целия свят и Бога.

Сестрата стоеше разтреперана в един ъгъл на стаята и се молеше тихо Бог да се смили над грешната и душа. Павловна се приближи до молещата се, хвана я за ръката и я целуна горещо.

— Благочестива сестро — каза тя, — от все сърце ви благодаря за любовта и добрините, които ми оказахте през време на боледуването ми. Никога не ще ви забравя.

Благородната жена сложи ръката си на главата на Павловна и промълви:

— Нека Бог бъде с теб. Ти си добро, честно и невинно дете. И занапред пази чистотата си. Всеки ден се моли на Бога и той ще те изведе от тъмницата. Сбогом, дъще моя.

В същия миг един служещ влезе в стаята и каза на сестрата, че две лица в приемната на болницата желаят да видят номер седемдесет и осем и номер четиридесет.

Помпадура и Павловна напуснаха салона и мълчаливо тръгнаха след служещия. Той ги отведе в канцеларията, където се изпълняваха последните формалности за изписването им, след което можеха да си отидат. Тази функция изпълняваше един беловлас чиновник. Този старец, чиято памет не беше особено силна, без да иска обърка номерата седемдесет и осем и четиридесет.

В канцеларията, преди идването на Павловна и Помпадура, бе дошъл висок мъж с черна брада, облечен изящно в цивилно облекло и му каза следното:

— Дошъл съм да взема номер седемдесет и осем. Моля, имайте добрината, кажете на дамата, че я чакам в закрит файтон пред вратата.

— Добре, ще й съобщя — отговори старият чиновник.