На вратата се похлопа.

— Лодката ви чака — каза висок глас. — „Бригита“ е готова за път. Преди да се стъмни, трябва да сме на борда й.

Алиса прегърна още веднъж Матийо и го целуна горещо, като че искаше с тази последна целувка да му предаде цялата си любов.

— Нека Бог ни закриля — казаха си влюбените.

Алиса се изтръгна с просълзени очи от обятията на Матийо и се отправи към вратата.

Капитан Клаус Грот се яви със засмяно лице.

— Всичко е готово за тръгване — каза той и хвърли поглед, изпълнен със съмнение, към Матийо и Алиса, като че ли предугаждаше какво се бе случило между двамата. — Трябва да излезем от пристанището преди да се стъмни. В противен случай лоцманът не ще може да ни отведе в открито море.

— Добре, господин капитан — отговори Матийо и стисна ръката на снажния германец. — Ние сме готови и слушаме заповедите ви. Желая ви добър път и много щастие. Дано Бог ви помогне да избавите нещастните и да се върнете живи и здрави в Хавър.

— Амин — заключи морякът и стисна ръката на Матийо.

След пет минути малката лодка отплава към парахода, от чийто комин излизаше гъст дим. Лодката спря до „Бригита“. Лоцманът спусна въжената стълба и поздрави дошлите. Клаус Грот се качи на борда. Алиса го последва. Когато стъпи на трапа, тя се наведе и още веднъж протегна ръка на Матийо Драйфус.

— Сбогом, недей ме забравя — каза му тя.

— Никога — отговори той. — Алиса, мисли за мен.

Тя почувства допира на неговата ръка и нещо метално докосна пръста й.

— Отклони лодката — каза Матийо Драйфус на човека, който трябваше да го откара обратно в пристанището. Лодката се отдалечи на двадесет крачки от парахода. А когато се качи на палубата, Алиса погледна ръката си. На пръста й блестеше пръстенът на Матийо. Тя го целуна и голяма сълза падна върху диаманта.

„Бригита“ започна да пори водите на канала. Недалеч се люлееше малката лодка и Матийо, изправен в нея, гледаше парахода, на който се развяваше бяла кърпичка. Но неочаквано „Бригита“ спря.

— Какво се е случило? — извика той високо, сякаш гласът му можеше да достигне до парахода, — Нещастие ли?…

25 април 1896 година бе един, до известна степен, важен ден за Париж. Парижани, свикнали на най-разнообразни трагикомически сцени, с любопитство и нетърпение го очакваха. Това не беше историческо събитие. Не беше във връзка с някакво изкуство, но все пак за мнозина бе от голямо значение. На 25 април 1896 година Париж щеше да се избави от един ужасен злосторник, един свиреп убиец един човешки изрод, който от години беснееше в столицата и погубваше по зверски начин своите жертви.

На този ден трябваше да бъде екзекутиран Равелак — познатият удушвач. Най-после с помощта на Помпадура полицията бе успяла да залови този разбойник и да го предаде на съдебните власти. Делото на Равелак се гледа много внимателно и приключи скоро.

Не беше лесно за съда да се добере до неоспорими доказателства срещу този престъпник. Нещастните жени и девици, които това кръвожадно животно бе у душило, не можеха да свидетелстват срещу него — бяха в гробовете. Равелак извършваше престъпленията си почти винаги по един и същ начин. Злосторникът давал обявление в парижките вестници, че се търсят слугини, надзирателки, възпитателки или домакини с хубава заплата за голямо имение край Париж. След такова обявление винаги имало запитвания от разни жени и момичета и понеже писмата е трябвало да бъдат придружени с фотографии, за Равелак е било лесно да избере най-красивото момиче.

Злодеят уговарял с жертвата си среща и отивали заедно в имението като я предупреждавал да не съобщава никому, че е намерила добра работа, да не би от завист някой да й напакости. Той питал жертвата си дали има спестени пари и ако има, трябвало да ги вземе със себе си, защото доказателството за спестовността й била най-голямата препоръка пред бъдещия й господар. Много бедни момичета, повярвали на този звяр, заплатиха с живота за лекомислеността си.

Равелак се отправял с жертвата си към съседната гора, зад която се намирало имението. Стигнали веднъж до гъстия лес, той неочаквано хищно се нахвърлял върху клетото момиче, което се вцепенявало от ужас. Събарял го на земята и го стисвал здраво за шията, така че да не може да издаде никакъв вик за помощ.

Изплашени, птиците изхвърчавали от гъсталаците и кацали на най-високите върхове на дърветата, защото инстинктът им подсказвал, че долу кръвожаден звяр убива своята жертва. Доверчивото момиче бивало обезчестено, удушено и ограбено.

Разбойникът заравял жертвата си на самото място и понеже никой не го смущавал, той правел гробовете винаги дълбоки, така че трупът на жертвата никога да не излезе на повърхността.

Но, както обикновено, мръсното му дело не винаги протичало точно по плана. През зимата на 1894 година Равелак бе подмамил поредното красиво момиче, за да го погуби в гората по същия начин. Това било седемдесет и деветата му жертва. Под предлог, че ще настани момичето при овдовял горски надзирател, разбойникът го отвел в гората. Когато навлезли дълбоко в леса, той се нахвърлил върху жертвата си. Ала у момичето се появило подозрение от това, че Равелак силно настоявал да вземе спестяванията си със себе си, а освен това знаело от вестниците, че много жени и момичета са изчезнали по тайнствен начин като жертви на някакъв злодей. То обмислило всичко това и като видяло, че настояванията на Равелак са подозрителни, отишло в полицията и съобщило всичко. Като чул това, началникът на тайната полиция се обнадеждил, че ще може да открие отдавна търсения убиец на жени. Склонил момичето да иде на срещата с Равелак, като му обещал, че ще му даде пет хиляди франка награда, ако помогне на полицията да хване убиеца на местопрестъплението.

Момичето се съгласило, като разчитало на щастието и се уповавало на Бога, надявайки се и да спечели голяма сума. В същото време тя искала да помогне на обществото, като съдейства при залавянето на опасния убиец.

Момичето било влюбено в един търговски служител и имало намерение, ако успее в това дело, да се венчае за него, като му даде петте хиляди франка за зестра.

Равелак и неговата нова жертва били последвани от двадесетина различно преоблечени тайни полицейски агенти. Като стигнали гарата, те се качили на същия влак, на който се качил злодеят. След десет минути пътуване Равелак слязъл с момичето от влака и се запътил към гората. Полицаите вървели след тях на известно разстояние.

Най-трудното било да не изгубят следите на злодея и неговата жертва. За да премахне тази опасност, началникът на тайната полиция Гилберт прибягнал до една твърде резултатна хитрина. Той поръчал на момичето особени обуща с широки токове, с набити гвоздеи във вид на кръст. Те оставяли следи по снега, които не можели да се изгубят. Гилберт снабдил момичето с гърмящ газ, като му казал да го хвърли на земята, когато се види в опасност. То казало на Равелак, че шишето било пълно с вино. Девойката била уверена, че полицията е направила всичко за залавянето на убиеца, но когато стигнали заедно с разбойника навътре в гората, тя изтръпнала от страх. Равелак внезапно спрял. Били стигнали до дълбока падина, обрасла от двете страни с високи борове.

— Да седнем да си починем под тази хубава ела — казал хрипливо Равелак. — Отдавна не съм бил с такова хубаво момиче като теб.

Развратникът впил страстно очи в поруменялото лице на девойчето.

— Не искам да сядам, не съм изморена — отговорило то. — Да вървим.

— Не прави такива сцени — казал Равелак. — Няма нищо да ти стане, ако седнеш за малко под елхата. Той я хванал за кръста. Ръката на девойката стиснала здраво шишето. В същия миг Равелак сграбчил с две ръце момичето за шията:

— Като не искаш да седнеш, тогава ще легнеш, за да не станеш вече.

Костеливите му ръце притиснали като преса моминската шия. Ала Равелак надал ужасен писък. В същия момент, когато стиснал шията на момичето, в ръцете му се забили двадесет остри игли. — Гилберт бил приготвил висока яка, специално поставена около шията на жертвата.