Убиецът настръхнал като хищен звяр. Той като бесен се спуснал върху жертвата си. Ала момичето бързо се отдръпнало и хвърлило пред краката му шишето. Ужасен трясък се разнесъл из гората.

Шишето, както знаем, било пълно с гърмящ газ. Убиецът се олюлял и се сгромолясал на земята. След мир;дошли полицаите, нахвърлили се върху разбойника и му завързали ръцете и краката. По този начин решили неговата съдба. Момичето и кървавите рани по рьцете на изрода били неопровержими доказателства за престъпното му намерение. Той щеше да получи наградата си на гилотината.

Смелата Жанета — това беше името на момичето, — получила петте хиляди франка, омъжила се за бедния търговски служител и била щастлива. Мечтата й се сбъднала.

Това се случи при първото му залавяне. Знаем как Помпадура и Мъртвешката глава една нощ го освободиха от затвора. Сега бе отново в него, след като го заловиха в леглото на невярната съпруга и любовница.

Съдебните власти работиха с голяма прецизност над делото на Равелак и държаха престъпникът да получи заслуженото наказание. Какво можеше да бъде то, освен смъртна присъда! Ножът на гилотината трябваше да отсече главата му. Председателят на върховния съд прочете присъдата на Равелак и каза, че съжалява, задето няма по-мъчително смъртно наказание за този страшен убиец, който е погубил седемдесет и осем невинни жертви. Преди сто години на такъв злодей биха строшили крайниците, после ще го привържат за колело и накрая ще го изгорят на кладата.

Убиецът Равелак щеше да живее още една нощ. Осъденият беше седнал до масата в килията си и подпираше отвратителната си глава на ръцете и гледаше в далечината. На лицето му се изписваше страх от смъртта. Този звяр, който беше разкъсал толкова невинни жертви, се страхуваше от закона, който сега щеше да го смаже.

В тихата килия се чуваше звук от чук и скърцането на трион. Равелак Знаеше добре, че тези неприятни звуци са неговата погребална песен. Приготвяха гилотината в двора на затвора. Престъпникът познаваше ужасното сечиво. Той беше присъствал при много такива екзекуции и беше виждал как страшният нож се спуска и отсича главата на осъдения. Всички тези образи се изпречваха пред него. От ъглите на килията му се явяваха отсечените глави и го гледаха с изцъклени очи. С какъв ужас го гледаха тези глави! Колко зловещо тракаха челюстите им. Равелак изстена глухо и покри лицето си с ръка. Още четири часа и неговата глава щеше да се търкулне на земята.

Свършва ли се с това? Това ли бе наказанието за всичките му престъпления? Нямаше ли след телесната смърт някое друго наказание — вечно тлеене в бездната на ада?

Равелак беше безбожник. Нещастникът се надсмиваше на вярата и не вярваше, че съществува Бог. За това и падна така ниско. Човекът без вяра и нравственост не може да върви по светлия път. Клетникът ругаеше свещениците, подиграваше се с благочестивите люде и си мислеше, че никога божата десница не ще го докосне. Ала в тази последна, ужасна нощ на своя живот бе обхванат от съвсем други мисли за Бога и вярата. Червей започна да гризе сърцето му. По-раншните му мисли се превърнаха в мрачни призраци, които имаха в костеливите си ръце по един бич божи и безжалостно го шибаха.

Въображението на престъпника беше възбудено до лудост. Струваше му се, че призраци играят около него, че го гледат с подпухналите си кървави очи, сякаш искат да се хвърлят върху му, за да го удушат. Не бяха ли това виденията на неговите жертви? Да, това бяха погубените от него жени и девойки.

О, ужас! Равелак скочи като бесен от мястото си и започна да маха с ръце. Убиецът удряше със свити юмруци из въздуха — искаше да прогони призраците, ала призраците на отмъщението си останаха на мястото, без да се помръднат.

— Махнете се! Махнете се! — викаше с пресипнал глас убиецът на жените. — Вие сега не можете да ме убиете, имам да живея още четири часа, ножът на гилотината не е още добре наострен. Ето сега вече е добре. Ето той вече пада и вижте как топлата кръв бликва. Ужасно! Сърцето се свива. То не може вече да бие. Въздухът, въздухът, не трупайте толкова пръст отгоре ми!

Убиецът издаде глух вик и се сгромоляса на пода. Червената му коса беше настръхнала като четина, а от челото му капеха едри капки пот. Убиецът лежа няколко минути на пода, ала после стана и се отправи към стола, на който седеше дотогава. Започна отново да размишлява. След малко лицето му не изразяваше никакъв страх, а само дива злоба.

— Нищожната Помпадура, тая зла жена е причина да ме връхлети това нещастие. Бях свободен и живеех безгрижно и добре. Мъртвешката глава ми беше най-добрият приятел, отнасяше се към мен твърде почтено и ние бихме могли да живеем още няколко години заедно, без да ни заловят. Ала тази жена. Тази проклета жена! Най-напред ме влуди с хубостта си, а после, като ме хвана в мрежата си, ме застави да й стана безволно оръдие и ме накара да ослепя клетия й мъж. Това е най-голямото безобразие, което съм извършил досега. За никое престъпление не се разкайвам толкова, колкото за тази си простотия. Ако можех, бих поправил всичко, ала сега е късно. Не мога да възвърна зрението на Мъртвешката глава, а и на проклетата Помпадура не мога да отмъстя. Тя е свободна и гуляе с черния майор, а аз ще се лиша от главата си. Така ми се пада, защото бях глупак и я слушах.

Вратата на ареста се отвори. Равелак погледна. В килията влезе белобрад свещеник и изгледа престъпника със съжаление.

— Равелак, дошъл съм да се помоля заедно с тебе.

— Нямам нужда от свещеник! — тросна се злобно той. — По-добре щяха да сторят, ако ми бяха изпратили нещо за ядене, защото съм гладен.

— Беден, изгубен човек, ти не трябва да вкусиш от хляба божи. Подир няколко часа душата ти ще отиде при най-върховния съдия, затова трябва да се помириш с Бога и да изповядаш греховете си.

— Няма какво да изповядам. Кажете ми, колко е часът?

— Сине, тебе те делят три часа от вечността.

— Тези три часа, отче, искам да ги използвам добре и затова, моля не ми отнемай времето. Три часа минават бързо.

— Значи, не искаш да се помириш с Бога? Равелак се изправи пред свещеника и го изгледа нахално:

— Свещенико, може ли да възвърнеш зрението на слепия?

— Небесната светлина мога да му възвърна.

— Ха, небесната светлина. Ще ти кажа после какво мисля. Имах един добър приятел, на когото с горещо желязо изгорих очите. Сега съжалявам, че съм го направил и желая да му се възвърнат очите. Недей гледа така учудено — истината ти казах.

Свещеникът се отдръпна ужасен от убиеца:

— Горко ти — изгубена е душата ти. После божият служител напусна килията.

— Отче, кажи на надзирателите, че искам да ям — извика Равелак след свещеника. — Ей, чу ли? Кажи им по-скоро да ми донесат закуска — с пълен стомах по-лесно се умира.

Смелостта на Равелак беше изкуствена. Злодеят трепереше от страх. Студени тръпки го побиваха, щом си помислеше, че след няколко часа ще умре под ножа на гилотината. Ала нещастникът не искаше да издаде, че се страхува от смъртта. Равелак беше от ония престъпници, които си въобразяват, че не се страхуват от смъртта. Глупави и бедни комедианти! С привидната си смелост вие доказвате само, че не знаете да цените стойността на живота…

Няколко минути след излизането на свещеника в килията дойде главният надзирател.

— Искате ли да закусите? — попита той осъдения. — В последната нощ може да ядете и пиете, каквото пожелаете.

— Добре — отговори Равелак, — но не желая да ям гнусната арестантска храна, а нещо особено.

— Вашата храна ще бъде по стар обичай поръчана в близката гостилница. Кажете, какво желаете да ви се донесе?

Осъденият на смърт се усмихна.

— Желая печен заек — каза той след малко, — червено вино и компот. Желал бих също и една хаванска пура.

— Вашата молба ще бъде изпълнена. Ако искате, при вас може да дойде някой от моите служители? Човек не иска да остане сам, когато…

— Аз, обаче, желая да бъда сам — го прекъсна убиецът.