Ръката, с която хвана чашата, затрепера. Изведнъж го обзе диво желание, с една необуздана страст към питието, от което се въздържаше цели седмици. Той надигна чашката и я изпразни на един дъх.

— Добра е за стомаха — промълви замечтано и додаде: — Дявол знае защо от известно време ме наболява често. Една такава чашчица ще ми дойде добре.

Мелиора бързо му напълни втора и му я подаде. После се занизаха една след друга, докато стъклото се поизпразни. Дядо Карус се развесели и стана по-разговорлив.

— Красив е животът — избъбра той с влажни очи.

— По-рано, когато още нямах Андре, бях диво животно. Ах, само като си помисля как живеех сам и изоставен тук, иде ми да заплача, да рева, да рева от все сърце.

И наистина той заплака, хълцайки като бито дете. Мелиора го галеше, наливайки му нови чашки абсент.

— Момчето наистина е много мило. Обзалагам се, че е от добро семейство.

— Добро семейство? И аз така мисля. Видях майка му — жена елегантна и много красива. Тя е много посърнала и без настроение, но питам аз, чудно ли е, когато мъжът й е затворен на Дяволския остров? Невинен!

— викна дядо Карус, удряйки с юмрук по масата, макар че на Мелиора и през ум не й минаваше да му противоречи. — Невинно е осъден капитан Драйфус! Как бащата на моя Андре ще е предател? Виждаш ли, пак ме заболя стомахът. Налей ми още една чашка.

Мелиора му напълни водна чаша, която беше на масата. Старият пияница се пробуди в него и той я изпразни наведнъж, сякаш наистина беше пълна с вода.

— Госпожа Буланси е цяла каналия — викна той.

— Тя и черният майор са виновни. Те озлочестиха цялата фамилия Драйфус.

— И с какви средства?

— Престъпления, дяволски планове. Ах, знам ли аз какви не още мръсотии. Знам само едно, обаче, че това невинно дете те откраднаха от майка му и го дадоха в училището за крадци при Гаспар Мурие, един истински престъпник… Да опустее макар, пак ме заболя стомахът. Когато само си помисля за детето, но дай ми още една чашчица. Да. Пиянството е грях — продължи добрият дядо Карус ненужната си изповед за трезвеност. — Трябва да отвикнеш от пиенето, иначе ще се разсипеш. Ще се разсипеш, ти казвам. И моят Андре би пропаднал, ако не бях го спасил. Навярно щеше да остане в училището за крадци при оня мизерник Гаспар Мурие, или би умрял по пътищата от глад. Но аз го спасих! Аз му върнах, така да се каже, живота. Ако може да се каже, съм негова майка. Не, неговия баща искам да ка… Не, майка. Не, и майка и баща съм му аз. Не е ли вярно моето момче? Ние няма да се разделим никога…

Детето, което досега си играеше в единия ъгъл с козата, вдигна глава. То се вгледа уплашено в червеното лице на стареца, пламнало от алкохола.

— Дядо Карус — изплака, свивайки молитвено ръце, — ти пи. Нали се закле, че няма да пиеш?

— Лудост — поклати глава усмихнато старецът. — Аз съм пил? Какво говориш. Тази дама изпи абсента. От две чашки един разумен човек не се напива.

— О, дядо Карус, сега няма да можеш да отидеш на село — въздъхна печално момчето. — Няма да имаме хубава градина, а Моли — зелена тревица. Трябва да останем тук, в тази маза. Защото ти каза: Нека Бог ме накаже, ако пропия. И сега той ще те накаже…

Старецът се вгледа в детето с опулени очи.

— Какво? Няма да отидем на село ли? — викна той. — Кой каза това?… Още сега отивам при някой банкер да сменя парите. В същия момент. — Той опипа джоба си, където бяха банкнотите, подири шапката си, постави я наопаки на главата си и без да каже дума, излезе със залитане от мазето.

Може би той щеше да се върне, би останал, ако беше усетил тържеството в погледа на Мелиора, с който тя го изпрати. Но дядо Карус не виждаше, нито чуваше нещо в този момент. Пиян от абсента, в него бе убит цял рой от мисли и чувства. Въпреки това бе въодушевен от благороден порив, когато прекоси мръсния двор на къщата. Искаше да има бистър поглед, за да не би банкерът да го излъже при смяната на доларите. Бе намислил да занесе франковете, които щеше да получи, направо в спестовната каса. Нека си стоят парите там, докато намери подходяща къща на село. На влог парите бавно, но сигурно се увеличават, все пак се умножават. За нищо на света той не би ги държал у себе си. Човек в края на краищата си има своите слабости. Сигурно би изхарчил някой и друг франк от тях, знае се за какво… А това не бива да стане! Би било безумие!

С тези мисли дядо Карус стигна до тесен и мрачен коридор, който водеше към улицата. От него паянтова врата извеждаше в кръчмата „Веселият руснак“. Тя бе отворена. Смях, глъчка, шум на чаши, познати гласове достигаха до ушите на стареца. Обонянието му се подразни от ракиените и бирените пари, мириса на вкусните ястия и тютюневия дим.

Колко позната атмосфера! Карус напъха ръцете си в джобовете и погълна жадно тази смесица от отровни изпарения. После се приближи нерешително до прага и разгледа вътрешността на кръчмата станала синя от тютюнев дим. Бяха все познати лица, стари другари по чаша, с които бе преживял много весели часове. Ех, господи, с такива добри приятели да размени някоя и друга дума, да изпие чашка-две не би било голям грях…

Дядо Карус прекрачи прага. В същия миг цял затрепери.

— Ти се закле — прозвучаха в ушите му думите на детето — и Господ ще те накаже, ако престъпиш клетвата си.

Наказание? Може да му отнемат детето, радостта на душата му, ласката на грешния му живот. Само това не, само това не! Той трябва да отиде при банкера, да остави парите на сигурно място. Далече, далече от тук.

Дядо Карус понечи да се върне. Искаше да отмине кръчмата. Но някой го повика по име. Двама стари приятели го зърнаха.

— Дядо Карус — избъбриха почти едновременно те. — Ето стария доктор на парижките вехтошари!

Спуснаха се към него, взеха да се шегуват и го повлякоха със себе си в кръчмата.

— Оставете ме на мира… не искам… заклех се…

— Заклех се? Ха-ха, дядо Карус се заклел, че няма да пие вече. Сякаш ние не виждаме, че едва се държи на краката си.

Накараха го насила да седне на един стол до тях. Кръчмарят донесе голяма бутилка с ракия и я постави пред верните си клиенти.

— Да живее дядо Карус — викнаха от всички страни.

— За твое здраве, дядо Карус.

Вехтошарят се втренчи нерешително в чашата. После я поднесе бавно и плахо към устните си.

— Ще я изпия, ще я изпия до последна капка. После блъсна чашата в земята и викна:

— Дявол го взел, чудесно питие. Дай, дай още!

Кръчмарят от „Веселият руснак“ беше наистина от руски произход. Казваше се Галински и бе от едно малко село близо до Варшава. От баща си, производител на ракии, беше научил занаята да приготвя различни отрови, които бавно, но сигурно унищожават човешкия живот и го подготвят за мъчителна смърт. Всички тези спиртни напитки — червени, зелени, жълти иди синкави, подредени в големи блестящи стъкла, бяха повече или по-малко от такова естество. Бяха приготвени от господин Галински и убиваха нервите или стомаха по най-ужасен начин. Питиетата му имаха свойството да напиват много бързо пияча. Всеки, който се напиеше при „Веселият руснак“ не излизаше от кръчмата, докато не даде и последната си пара, а Галински вземаше своето от малки и големи. Ожулваше безбожно своите клиенти — както бедни, така и богати. Смяташе, че от дядо Карус няма какво да вземе. Но старият вехтошар беше много забавен, когато се напиеше, говореше с такава охота, че всички други не си тръгваха от кръчмата цяла нощ. И работата вървеше добре. Ето защо кръчмарят беше много услужлив. Той добавяше незабелязано в чашата на стария повече алкохол, отколкото друг път и хубавата напитка не закъсня да покаже ефекта си. Дядо Карус изпи още една чашка. Сега пак стана бившия дядо Карус, оня голям шегобиец, някогашния весел пияница, когото така силно обичаха клиентите на „Веселият руснак“. От друга страна излишно ще е да споменем, че тези посетители бяха джебчии, крадци и всякаква друга паплач.