После тя вдигна глава, събирайки последните си сили, които й бяха останали. Князът се наведе над нея, любимата му от младини.

— Стефане, жена ти е жива, търси я в Париж, прости ми Стефане…нека и Юлиана да ме забрави… Господ да ви закриля… Молете се за горката Мелиора!

Една голяма сълза се търколи по лицето й. Главата й клюмна.

— Мъртва е — промълви доктор Бургер.

— Господ да приеме душата й — въздъхна тежко княз Дубиски и падна на колене.

Мъртвешката глава се вцепени, като чу вика за помощ на Мелиора, която се хвърли от прозореца.

— Какво е това? — помисли слепецът и ножът започна да трепери в ръката му. — Това не беше нейният глас. Убих невинна жена, докато тя, неверницата, пак се отърва!… Пак пролях невинна кръв — охкаше той, — пак убих, без да утоля, жаждата си за отмъщение!… Ах, проклет съм, види се, от Бога. Осъден съм да не мога да задоволя единственото си желание, което още имам в живота. Достатъчно, достатъчно живях!

Той отстъпи крачка назад, без да обърне внимание, какво имаше на пътя му. С бързо движение развърза въжето, което беше обвил около кръста си. Преметна го през високия крак на леглото, после направи примка на края и сложи главата си в нея.

Примката около врата му се затегна.

— На бесилката! Най-после — пошепна той. — Много пъти ми предсказваха, че ще си бъда сам палач, но никога не вярвах. Имам още един момент и в него искам да отправя мисъл към Бога. Ах, не мога, не мога — викна той след няколко мига. — Една женска фигура ми препречва пътя към Бога. Прекрасни дяволе, познавам те, ти си Помпадура. Е, добре, аз отивам преди теб, но в ада ще се видим. Разтвори прегръдките си, притисни ме до гърдите си, така…така… демон на живота ми, струва ми се, че чувствам целувката ти на устните си.

Мъртвешката глава с ръце вдигнати нагоре увисна на въжето. Примката около врата се стегна здраво.

— По-силно, по-силно — измънка той, — да ме стисне по-силно… така, сладки дяволе…

Думите замряха на устните му. Краката на слепеца се сгърчиха, ръцете му хванаха няколко пъти килима, езикът му бавно излезе от устата, тялото му остана неподвижно.

Страшна усмивка обезобрази грозното лице на Мъртвешката глава, което най-после беше истинска мъртвешка глава.

Страшна буря вилнееше по крайбрежието на Хавър и издигаше вълни в пристанището, високи като къща. Вятърът духаше и пееше грозна мелодия, а небето мрачно се разстилаше като траурна мантия над земята.

Параходите, хвърлили котва в пристанището, бяха блъскани насам-натам от вълните и здравите им въжета зловещо пращяха. В сградите по протежение на пристанището свещите бяха угаснали отдавна. Само светлината на бара се мъчеше да прониже тъмнината и да хвърли лъчите си над морето — нещо, което едва успяваше да стори.

През тази нощ, когато жителите на Хавър стояха здраво заключени в къщите си, снажна жена с горда осанка крачеше бързо по улиците около пристанището и се насочваше с бързи крачки към брега на морето. Придружаваше я едно дете, едно русо, хубаво, нежно момченце. Гумена мантия я предпазваше от дъжда, който се сипеше в изобилие. Детето не беше загърнато в нищо. Изглеждаше изплашено, сънливо и уморено. Със ситни крачки, залитайки, то пристъпяше, водено за ръка от придружителката си и колкото пъти поискваше да спрат, за да си отдъхне и отпочине, ръката на жената го дръпваше безмилостно напред.

— Не мога повече — изпъшка момчето, в което читателят ще познае Андре. — Не мога, уморен съм, спи ми се.

— Да спиш ли искаш? Непременно, момченце, ще спиш ей сега — отговори му Помпадура със зловещ намек. — Наистина, яд ме е, че поех тази мисия, защото тежко предчувствие не ми дава мира. Но какво да се прави? Трябва да се подчиня, ако не искам да го разсърдя и загубя.

— Заведи ме при мама, моля ти се — захлипа малчуганът. — Или поне обратно при дядо Карус. Тук е страшно, не ми харесва.

— На мене също не ми харесва особено. Но почакай, скоро ще бъдеш на едно място, където няма да се отегчаваш.

Те слязоха на брега и продължиха да вървят. Трябваше да ходят по пясъка, в който често потъваха до глезени. Андре тихо плачеше. В душата на детето, въпреки мрачната обстановка, се пробуждаше нежен спомен. Така човек си спомня в най-дълбоката мизерия за щастливите времена.

То се виждаше в красива къща, в една топла и добре осветена стая, върху малко креватче със завески бели като сняг и меки възглавници. Андре виждаше едно обично-лице, което се навеждаше грижливо над него. А вечер едър рус мъж в красиви офицерски дрехи сядаше до него и му разказваше хубави приказки или пък го поставяше до себе си и си играеха до забрава.

Какво ли беше станало с него? Защо сега го прехвърляха насам-натам? Защо никога не стигаше вкъщи? Защо в този момент беше влачен в дъжд и вятър в един чужд град, защо никой не го слушаше, когато се оплакваше, че е уморен, защо не го поставяха да си легне и не му даваха вечерното мляко?

Горкото дете не можеше още да разбере страшната промяна, настъпила в неговата участ. И все пак то вече имаше чувство, че страда несправедливо, а съдбата жестоко го изпитва.

Най-после Буланси стигна със своя малък спътник до морето. Тук се намираше малка самотна къщурка. Отвън се виждаше, че тя бе жилище на хора извънредно бедни. Покривът й беше прогнил, но закърпен тук-там така, че едва устояваше на дъжда, който се лееше като из ведро. Прозорците нямаха пердета, но гърнетата с цветя пречеха на погледи отвън да видят какво става вътре. И все пак при вида й госпожа Буланси нададе радостен вик.

— Слава тебе, Господи. Стигнахме! Сега ще си по-чинем5момчето ми — каза тя, обръщайки се към Андре.

После се приближи до прозореца. В стаята цареше пълен мрак.

— Нашите хора са си легнали, но няма как, ще ги събудя.

Тя се запъти към вратата и чукна силно няколко пъти. Никой не отговори. Зачука още по-силно. Тогава в къщата се чу шум.

— Най-после, най-после! — измърмори Буланси нетърпеливо.

Отвътре сънен глас запита:

— Кой хлопа толкова късно на вратата?

— Отворете — отвърна Буланси, — няма да ви кажа веднага какво търся. Побързайте, обаче, защото дъждът ни намокри до кости.

— Но какво да кажат ония, които по това време са в открито море — дочу се отвътре.

— Този дядо няма изгледи да е много любезна личност — каза си Буланси. — Но почти всички старци са такива. Няколко златни монети ще го направят по-любезен.

Ключът отвътре се завъртя и вратата се отвори. За голяма изненада на госпожа Буланси на мястото на очаквания старец се показа внушителна мъжка фигура с големи тъмноруси мустаци. Този човек, който бе облечен само с вълнена риза и рибарски панталони, вдигна фенера до лицето на посетителката.

— Влезте, госпожо — покани той любезно. — Наистина трябва да сте намокрени до кости.

През едно малко коридорче ги въведе в бедно мебелирана стаичка.

— Ще ме извините, господине — започна веднага госпожа Буланси. — Бих искала да говоря със стария рибар. Навярно той е баща ви. Моля ви, повикайте го.

Човекът се почеса зад ухото.

— Със стария ли искате да говорите, госпожо? — каза той усмихнато. — В такъв случай идвате малко късно, защото преди два месеца го погребахме.

Госпожа Буланси остана слисана. Явно Естерхази не беше предвидил този случай, нито пък тя беше помислила за това. С мъка се съвзе, но после все пак запита:

— А вие кой сте, приятелю?

— Аз съм наследникът на стария. Наричам се Боше и живея тук с жена си. Продължаваме рибарския занаят — ловя риба, понякога давам под наем някоя и друга лодка на господа, които искат да се разходят из морето.

Буланси отново се обнадежди. Щом като този човек е наследник на рибаря, навярно той познава и тайните му сделки и ще познае тогава тайнствената дума, която Естерхази й беше казал.

— Е, добре, господин Боше — рече тя, — дойдох да наема една твоя лодка. Искам да се поразходя малко по морето, за да видя изгрева на слънцето.