Клотилда беше толкова заета с наблюдаването на красотите, които я обкръжаваха, че не забеляза господина, който от няколко минути я следеше. Той вървеше след нея и не я изпускаше нито за миг от погледа си. С известно учудване обгръщаше гъвкавата й фигура, но не възторг изпълваше погледа на този мъж, а по-скоро омраза, примесена с изненада и страх. Той се стараеше да не бъде забелязан от Клотилда, обаче продължи да я следи, докато тя стигна до „Грандхотел“ и влезе в фоайето му. Почака няколко минути, докато Клотилда се изкачи с асансьора на втория етаж, където се намираха наетите от лорд Лоуел стаи, и чак тогава влезе в хотела и се обърна към портиера:

— Забелязахте ли дамата, която влезе преди малко?

— Разбира се, господине — отвърна портиерът, — и я познах, макар че днес косите й са боядисани по-тъмни от обикновено.

Чернобрадият човек мушна в ръката на портиера няколко франка.

— Кажете ми името на тази дама — пошепна той. — Коя е тя?

— Тя е сестра на лорд Мортимър Лоуел, който е наел шест стаи на горния етаж и се казва лейди Клотилда Лоуел.

— Благодаря ви, само още едно нещо. Откога е в Париж тази дама?

— Лордът пристигна с двете дами преди два дни. Изглежда е много богат англичанин.

— С две дами ли казахте? Коя е втората?

— Компаньонката на лейди Лоуел, госпожица Мадлен Готие…

— Клотилда и Мадлен… Челото на чернобрадия мъж стана още по-мрачно. Той кимна небрежно на портиера и бързо напусна хотела. Седна в първия срещнат файтон и заповяда на файтонджията да го закара в двореца на Боазльо. След няколко минути вече стоеше пред генерала в неговата стая.

— А, Естерхази — посрещна го генералът. — Какво ви носи насам, драги майоре?

— Едно известие — промълви Естерхази, — което е достатъчно, за да ни изпълни с ужас. Генерал Боазльо, вашата съпруга е в Париж!

Генералът се олюля и с глух стон рухна на близкото кресло. Трябваше да изминат няколко минути, докато Боазльо се съвземе достатъчно, за да може Естерхази да му разкаже къде и при какви обстоятелства беше видял Клотилда.

— Значи, тя живее в „Грандхотел“? — попита генералът, крачейки нервно из стаята.

— Да, и то под името лейди Лоуел.

— Там има навярно и лорд Лоуел?

— Разбира се, той минава за брат на вашата съпруга.

— Това, разбира се, е лъжа — продължи Боазльо. — Клотилда няма никакъв брат. Този лорд трябва да й е любовник. Ха-ха, значи, тя се е разделила с художника и живее с друг! Проститутка!

— Господин генерал — възпря емоционалния му изблик Естерхази, — не би трябвало да гледате на работата от тази гледна точка, а от съвсем друга, която ми се вижда безусловно по-важна. Вие сам знаете, че жената, която носи вашето име, знае тайната ни. Тя ви е заплашила, че ще я разкрие и сигурно не е дошла в Париж с намерение да мълчи. Кой знае кой е всъщност този лорд Лоуел и ако това е истинското име на този англичанин, ако той действително се нарича лорд Лоуел, дали пък не е някой приятел на Драйфус, който е довел съпругата ви в Париж нарочно, за да направи тук своите разкрития? Във всеки случай трябва да действаме бързо и решително, като поне следим всяка стъпка на жена ви и изберем за целта сигурен човек, когото жена ви още не познава.

— Имаме такъв човек — реши бързо Боазльо. — Смятам да натоварим с тази работа Фердинанд Бертулус, сина на съдията, същия онзи младеж, който ни предаде откраднатите от баща му телеграми и писма.

— Ах, знам, това е приятният млад момък, комуто дължа свободата си — засмя се Естерхази.

— Да, същият, той живее в моята къща.

— Впрочем, аз мисля — поде отново Естерхази, — че едно просто наблюдение не е достатъчно. Ще помоля госпожа Габриела Пей да пази също пред хотела и да следи всяка стъпка на Клотилда. Фердинанд Бертулус няма нужда да знае това, пък и на Габриела няма да кажа, че сме поставили и друг шпионин освен нея.

Боазльо кимна с глава. Този план му хареса.

— Но това са второстепенни въпроси — каза той след кратка пауза. — Те не могат да предотвратят истинското нещастие. Какво ще правим, ако Клотилда действително се опита да ни издаде?

Полковник Анри, който по това време беше личен адютант на генерала, влезе в стаята тъкмо навреме. Боазльо и Естерхази му съобщиха набързо каква е работата.

— Оставам си на старото мнение — заяви Анри, — че тази жена трябва да се премахне. За нас тя е по-опасна от всички Драйфусови приятели вкупом, защото те не знаят нищо, а Клотилда Боазльо знае всичко.

— Да я премахнем — въздъхна Боазльо, като сложи ръка на очите си. — Опитахме се вече веднъж да я обезвредим, като изпратихме в Лондон гърбавия Питу да подтикне художника да я убие. Планът ни не успя и не виждам какъв друг начин бихме измислили…

— Ще обмисля тази работа — реши Анри. — Има достатъчно средства и начини за премахване на една жена.

Не мина и час и пред „Грандхотел“ крачеха бавно две лица, които се стараеха по възможност да останат незабелязани. Те не се познаваха и не знаеха, че вършат една и съща работа. Това бяха шпионите Фердинанд Бертулус и Габриела Пей, изпратени да следят Клотилда.

Не много далече от пустинята Сахара, там, където тя се докосва до границите на френските владения в Тунис, се намира ивица очарователна земя. Тук като че ли природата е искала да покаже за последен път на пътника, преди да навлезе в убийствената пустиня, всички прелести и чар на тая земя, тъй че раздялата му с нейната красота да бъде още по-мъчителна. В тази ивица земя е натрупано цялото й богатство. Тук някога е бил раят на картагенците и римските цезари. Тук-там се срещат още развалини, които напомнят за славата и величието на миналото.

Приказни стълбове и колони от най-различни цветове с мраморни жилки се подават, подкрепяйки амфитеатрални аркади. Над тия руини се зеленеят палми. Ароматични треви разпръскват надалече своето благоухание.

Тихо спокойствие се шири на тоя благословен кът, за който една арабска поговорка казва: „В тази земя едно момиче със златна корона на главата може да мине необезпокоявано от никого от единия й край до другия“.

Много страдащи посещават тези места с надеждата да намерят изцеление или успокоение на душите си. Тук се намират всички билки, които имат мистериозно целебно свойство. Оттук е и името на тоя малък африкански рай, който се нарича Долината на здравето. Но тук не се лекуват само телесните болки, а и много по-тежките — болките на душата.

Един чуден лекар на душата беше се настанил в Долината на здравето. Това беше старик на сто двадесет и шест годишна възраст. Бедуините го наричат Гомал-Молах, което ще рече Безсмъртния човек.

Гомал-Молах е оракулът на правоверните. Говори се за него, че знаел всичко, на всеки въпрос можел да отговори и да излекува наранените или засегнатите от горчивините на живота души. Той е единственият останал жив от старото семе на онова племе, от което произхождал самият пророк Мохамед.

Молах носи бяла дълга брада, която достига до коленете му. На краката си не може вече да се държи, а ръката си не може да вдигне до устата си. Независимо от всичко това, обаче, се радва на добро здраве. Умът му е бистър и си спомня за миналото отпреди сто години, вижда и в бъдещето. Всеки, който идва при него за съвет или за да го пита нещо за бъдещето, трябва да му занесе нещо за ядене и пиене. Но старецът никога не яде месо и се задоволява с хляб, вода и мляко. Не е поискал да се настани в някой от напуснатите дворци, а живее в една пещера. Говори се, че от осемдесет години не е излизал оттам и независимо от това знае всичко, което става по света.

При него идват всякакви хора: големи и малки, богати и бедни, властници и угнетени. Но най-много го посещават влюбените — той знае отлично какво става в душата на този, който пита, каквото и на оня, за когото пита.

Силно слънце палеше Долината на здравето. Немного далеч от нея се издига като развалина на огромна крепост планината Гебел ел Хагела. Тази планина, в полите на която се намират старинни римски паметници, носи името Горещото възвишение. Напълно е оголена и по нея не се намират дори следи от каквато и да било растителност. Обгаряна от слънчевите лъчи до самите недра, в пещерите й е горещо като в пещ. Всички трупове, оставени там, се превръщат в мумии. Мястото прилича на истински ад.