— Изневери ли му? С кого?

— Че отде да знам. Навярно не е било само с един. Изглежда, обаче, че с най-голямо благоволение се е ползвал някакъв си млад художник. Ходила е постоянно в ателието му, докато най-сетне един ден генералът я е усетил. Представям си каква сцена ще се е разиграла. Бих желал да бъда мишка, за да видя всичко това, но едно знам положително — оттогава генералът не я пусна вече да пристъпи прага на дома му.

— Значи, той я отблъсна? — попита Клотилда с треперещи устни.

— Отблъсна ли? — изсмя се сурово портиерът. — Ха-ха, това са романтични приказки, които се срещат само в хубавите книжки. Генералът буквално изхвърли навън жена си и кой знае къде се скита сега със своя художник.

Информираният слуга се огледа и добави доверително:

— Впрочем, в същия ден и Луиза Гуран си събра парцалите и изхвръкна навън. Не вярвам вашата братовчедка да е в нужда, защото като камериерка на госпожата тя беше много добре поставена, получаваше пари с шепи, за да мълчи за онова, което знае, а освен това, когато напусна, изнесе два големи куфара с дрехи. Те принадлежаха на госпожата, ала господарят не искаше вече да ги вижда, затова ги подари на камериерката й.

При тези думи очите на непознатата светнаха.

— Бихте ли могъл да ми кажете сегашния адрес на моята братовчедка? — попита тя портиера. — Да ви призная искрено, бях й дала в заем сто франка, а сега сама имам нужда от тях. Бих искала да си получа обратно парите.

— Мога да ви помогна — ентусиазира се портиерът, който искаше да отмъсти на бившата камериерка, задето тя винаги енергично беше отблъсквала всичките му опити да се сближи с нея. — Луиза Гуран ми остави адреса си, защото очаквала някакви писма, които ме помоли да й препратя. Сега живее на улица „Белвиер“ №4.

— Благодаря ви — разбърза се Клотилда. — Това е всичко, което искам да зная. Впрочем, няма ли да се ожени повторно генералът, не дружи ли той с някоя дама?

— Не съм забелязал нищо подобно — беше категоричен портиерът. — Напротив, предполагам, че генералът още обича невярната си съпруга. Дори си купи една голяма картина, която изобразява жена му. Картината се казва: „Къпещата се Сузана“.

Клотилда трепна. За пръв път чуваше, че картината, за която беше позирала на Маврус Ленски, е купена от съпруга й. За да прикрие изненадата и безпокойството си, тя се сбогува набързо с портиера и тръгна направо за улица „Белвиер“. На № 4 тя запита за Луиза Гуран и получи отговор, че госпожицата държи малък апартамент на третия етаж.

Клотилда бързо изкачи стълбите и почука на вратата. Отвориха й веднага и видя пред себе си бившата си камериерка, облечена в хубавичка домашна роба. Като хвърли поглед в стаята, вратата към която беше оставена отворена, генералшата разбра, че бившата й камериерка се е устроила твърде добре с парите, които беше спестила през времето, когато беше служила при нея.

— Какво обичате? — попита Луиза, която не позна господарката си. — Навярно сте сгрешила вратата. Аз не ви познавам!

— Наистина ли не ме познавате? — подсмихна се иронично Клотилда. — Погледни ме по-отблизо, Луиза, и си представи, че косата ми не е кафява, а златочервена.

Камериерката се дръпна и изписка от изненада.

— Боже мой! — промълви тя. — Възможно ли е? Вие ли сте, госпожо Боазльо?

— Да, аз съм! — отговори Клотилда, като влезе и бързо затвори след себе си вратата. — Надявам се, Луиза, че не си забравила добрините, които съм ти правила, и с готовност ще ми направиш услугата, която искам от тебе.

Със сълзи на очи камериерката се наведе и целуна ръка на бившата си господарка. След това я заведе в стаята и я накара да седне.

— Ще направя всичко, което искате от мен, госпожо генералша — заяви момичето. — Вие бяхте винаги толкова добра с мене. О, аз не съм го забравила и ще ви докажа, че съм признателна. Навярно не сте добре, госпожо генералша? — прибави тя и сълзи потекоха от очите й. — Това облекло, бледото ви лице!… Всичките ми спестявания, аз имам няколко хиляди франка, са на ваше разположение!

Клотилда се засмя:

— Не, мила моя Луиза, нямам нужда от твоите пари, аз съм богата. Сега разполагам навярно с повече, отколкото преди. Искам от теб само една рокля.

— Една рокля? — учуди се камериерката.

— Да, рокля, и то рокля, която е била по-рано моя. Спомняш ли си, Луиза, за роклята и шапката, която един ден моят съпруг, генералът, беше поискал от теб? Те му трябвали за някаква шега, за някакво маскиране.

— Ах, да — възкликна младото момиче. — Една тъмна рокля, гарнирана с три ивици кадифе, модерната наметка, черната кадифена шапка с перата и зеления воал…

— Да, да, зеленият воал! — зарадва се Клотилда.

— Имаш добра памет, Луиза, и се радвам, че не си забравила воала, защото не бях се сетила за него. Кажи ми, Луиза, тези неща у генерала ли останаха или ти ги взе със себе си.

Луиза се изчерви.

— Трябва да призная — смути се тя, — че взех със себе си роклята, наметката, шапката и воала. След вашето внезапно изчезване, госпожо Боазльо, генералът се отнесе с мене повече от неучтиво. Той ме обвини, че съм ви услужвала, като съм получавала вместо вас писмата от вашия… нека го кажа направо… от вашия любовник и съм изпращала вашите до него. Аз го уверявах в моята невинност, но всичко беше напразно. Бях принудена да напусна къщата още същата вечер. Тогава си помислих, че не ще е грешно, ако взема от вашите дрехи всичко, което мога.

— Как, значи генералът не ти ги е подарил?

— Не, аз сама набързо напълних няколко куфара и ги изпратих. Излъгах портиера, който не можеше да не види изнасянето на куфарите, че генералът ми ги е подарил и така успях да се измъкна с тях благополучно. Разбира се, всички дрехи са ваши, госпожо. Тук в съседната стая са куфарите, още неразтворени. Все се надявах да ви видя пак един ден и да ви ги върна…

— Добре си направила — кимна благосклонно Клотилда, — но да се върнем на въпроса. Тук ли са дрехите, с които беше маскиран тогава генерал Боазльо?

— Те са при другите.

— Тогава ми ги дай и задръж всичко друго.

— С удоволствие, госпожо — светна камериерката.

— Благодаря ви много за вашата добрина. Ще бъда щастлива, ако ме вземете пак при себе си…

— По-късно, а сега ми дай дрехите.

Двете жени влязоха в съседната стая. Луиза Гуран отвори голям куфар и извади от него исканите дрехи.

Клотилда ги разгледа внимателно едно по едно. След това се обърна към Луиза:

— Нека всичко да е готово, аз ще дойда довечера пак, за да се преоблека в тези дрехи, а ти ще мълчиш и няма да казваш никому, че си ме видяла. Нека парижкото общество ме смята за мъртва.

— Ах, госпожо, ако знаехте какво говорят за вас, какви подли клевети разпространяват генералът и приятелите му по ваш адрес!…

— Презирам мнението на хората — отвърна гордо Клотилда. — Не съм толкова лоша, колкото ме смятат, но генералът е престъпник.

Тя стисна ръката на учуденото момиче и излезе бързо, като се отби в първата попаднала на пътя й сладкарница. Поръча си нещо и поиска да й донесат хартия, перо и мастило. След това написа писмо със следното съдържание:

Клотилда сгъна писмото и написа върху него адреса на военния министър. След това го занесе на пощата и оттам отиде в една аптека, откъдето накупи разни работи. Сега вече беше свободна и реши да се върне в хотела, за да прекара остатъка от деня с лорд Лоуел и Мадлен. Времето беше чудесно и затова тя тръгна пеш. Разхождаше се бавно по булевардите. Колко дълго беше лишена от удоволствието да наблюдава парижкия живот и да живее сред него. Едва сега почувства колко бе привързана към този град. За нея, както и за повечето хора, които са живели по-дълго в Париж, светът се съсредоточаваше в него. Светът беше Париж, а Париж беше светът.