— Чудна работа — промърмори лорд Лоуел. — Какъв интерес могат да представляват тези писма от Каена за Драйфусовите неприятели?

— Вие казахте — обърна се Клотилда към Матийо Драйфус, — че Забулената дама ви донесе писмата, които после ви откраднаха през нощта. Дали не са ви дали тези писма, само за да могат впоследствие да ги изнесат от вашата къща в присъствието на други лица, т.е. да ви изкарат притежател на известни писма?

— Но какво значение могат да имат — възрази Матийо. — Съдържанието им беше от съвсем личен характер. Бяха писма, адресирани до мен от едно нещастно момиче. В тях нямаше ни дума за брат ми, нито пък за каквато и да е държавна или политическа дейност.

Клотилда се замисли за момент.

— Всичките ли страници бяха изпълнени?

— Не, само две. Сега ми прави впечатление даже, че бяха изписани само двете външни страници, а вътрешните две бяха чисти.

По лицето на генералшата се мярна странна усмивка.

— Милорд — обърна се тя към Лоуел, — и вие, господин Матийо Драйфус, не знаете ли, че съществуват мастила, при които написаното остава двадесет и четири часа невидимо и се появява чак след това?

— Действително — разколебано отрони лорд Лоуел, — но не разбирам…

— Имайте търпение един момент — помоли Клотилда. — Ще ви обясня какво искам да кажа. Мисля, че съобщенията на онова нещастно момиче от Каена до господин Матийо Драйфус са написани с мастило, което изчезва след известно време, пък вътрешните страници на листа, които са написани с мастило, което се появява по-късно, съдържат текст, който потвърждава вината на капитан Алфред Драйфус. Значи, писмата, които са внесени в дома на господин Матийо Драйфус, са невинни, а ония, които са изнесени от крадците, са тежки доказателства за виновността на Драйфус. Искали са навярно да дадат по такъв начин на известни високопоставени лица неопровержими доказателства за предателството на мъченика от Дяволския остров.

Лорд Лоуел и Матийо Драйфус се спогледаха изненадани.

— Чак сега ми се отвориха очите — отрони Матийо. — Да, такава трябва да е била работата. Само така може да си обясни човек, че хора като военния министър Кавеняк и генерал Пелийо излязоха с твърдението, че притежават неопровержими доказателства за виновността на брат ми.

— Какво може да се направи? — попита лордът. — Как можем да уверим Кавеняк, че е жертва на престъпна измама?

— Да, трябва да докажем на министъра — решително изрече Матийо Драйфус, — че тези писма са фалшифицирани.

Клотилда закрачи из стаята. Мислите бушуваха в главата й, гърдите й се повдигаха от вълнение. Изведнъж тя застана между лорд Лоуел и Матийо и заяви с пророчески глас:

— Мошениците трябва да бъдат демаскирани. Кавеняк трябва да узнае, че е излъган. Има едно средство да го убедим, че писмата са фалшиви. Има един начин да извадим истината на бял свят и аз се наемам да направя това. Само че — прибави тя глухо, — това ще тласне Боазльо в пропастта. И знам, че ще се намерят хора, които ще ме осъдят за това, тъй като все пак той е бил мой съпруг. Живяла съм с него под един покрив, приемала съм от него благодеяния, но от друга страна, той се опита да ме убие и едното покрива другото. Считам, че съм свободна от всякакви задължения спрямо него. Сега ме оставете да действам. След три дни цяла Франция ще знае, че не съществуват никакви доказателства за виновността на нещастника от Дяволския остров. Че тези доказателства са изкусно фабрикувани, че съществува една банда от лъжци и фалшификатори, която, за да спаси себе си, тласна към нещастието капитан Алфред Драйфус.

Клотилда стоеше гордо изправена и говореше със страстно вълнение. Очите й блестяха от въодушевление и двамата мъже и Мадлен гледаха възхитени тази красива странна жена. В този момент тя беше въплъщение на справедливостта, която се канеше с меч в ръка да закрачи твърдо из Франция, за да спаси невинните и осъди виновните.

Клотилда беше казала на лорда, че иска да бъде три дни съвсем свободна и той трябваше да я остави да прави, каквото иска, без да се интересува от това, къде е и какво върши. Лорд Лоуел се съгласи твърде неохотно с тези условия. Той я закле да не се излага на опасност, защото се разтреперваше само при мисълта, че любимата жена може да попадне в клопка, поставена от Боазльо и неговите другари. Обаче Клотилда усмихнато му отговори:

— Мореплавател, който познава пътя, избягва опасните места. Аз познавам Боазльо и кликата му. На мен те нищо не могат да ми направят. Забравете ме за три дни, драги приятелю, мислете, че съм заминала и срещата ни ще бъде по-сърдечна и по-радостна. Особено ако постигна целта си и разбия пъклените планове на офицерите от Генералния щаб.

Лоуел й целуна ръка и Клотилда се оттегли в стаята си. На сутринта тя стана преди още останалите да се бяха събудили. Облече се в най-простото и най-скромното облекло, което притежаваше. Златочервените си къдри боядиса тъмни, така че човек трудно можеше да я познае. Излезе от хотела и се запъти пеша към дома на генерал Боазльо. Пристигна тъкмо в момента, когато портиерът отваряше портите. Той изгледа подозрително скромно облечената непозната личност, която се канеше да влезе в двореца на генерала, като не подозираше, че пред него стои бившата му господарка:

— Какво искате, драга моя? — попита. — Кого търсите в двореца на генерал Боазльо?

— Ах, бихте ли бил тъй любезен — смотолеви Клотилда — да ми кажете, как бих могла да се срещна с една своя роднина, която служи, тук у генерала?

— Тук, у генерала ли! Как се казва вашата роднина?

— Луиза Гуран — отговори без колебание Клотилда. — Тя е, ако не се лъжа, камериерка на госпожа генералшата.

— Да, беше — кимна портиерът, — но сега вече не е, драга моя. Откакто госпожа генералшата изчезна, отиде си и Луиза Гуран. Генералът побърза да изпрати тази надменна личност, която беше шпионка на жена му.

Непознатата жена се уплаши.

— Значи моята братовчедка Луиза е останала без работа — закърши тя ръце. — О, Боже, какво нещастие за нея. Колко пъти съм й казвала, че не бива да бъде толкова горделива и да прави всичко възможно, за да запази мястото си.

— Да, щеше да го запази — заяви авторитетно слугата, като се засмя, — ако генералшата беше останала тук. Но, знаете ли, драга моя, в нашата къща, станаха такива едни особени работи… Господи Боже мой, един верен слуга не би трябвало да говори за онова, което става у неговите господари, но тази скандална история я знае вече цял Париж, тъй че не би имало никаква полза от моето мълчание.

Какъв благоприятен случай за Клотилда да узнае как съпругът й беше успял да замаскира нейното отсъствие от къщи, с какво беше обяснил на хората нейното изчезване.

— Аз не съм любопитна — подхвърли тя на портиера, — но заради братовчедка си бих искала да знам какво се е случило тук, тъй че ще ви моля, бъдете тъй любезен да ми разкажете защо генералшата не живее вече при мъжа си и защо братовчедка ми Луиза Гуран загуби мястото си…

Портиерът усмихнат потри ръце.

— Това е всъщност една най-обикновена история — започна той. — Хората казват, че в Париж всеки ден ставали такива работи, ха-ха-ха, но в този случай госпожа генералшата излезе достатъчно глупава да се остави да я хванат. Тя водеше тук чудесен живот, имаше всичко, каквото й пожелае сърцето и ако е искала да изневерява на мъжа си, могла е да го направи много по-умело, но нали знаете, драга моя, любовта прави човека сляп. Хубавата Клотилда Боазльо се е оставила да я пипнат.

— Да я пипнат ли? Че в какво?

Клотилда едва сдържаше вълнението и гнева си, като слушаше да говори по такъв начин за нея слугата, който едва преди няколко месеца й се кланяше доземи.

Портиерът се доближи приятелски до нея и се опита да я прегърне през кръста, но Клотилда с ловко движение се измъкна от ръцете му.

— Такова строго, хубаво момиче! — засмя се брадатият мъж. — Да не сте пък женена?

— Не, не съм — отговори Клотилда.

— Ето, виждате ли, значи няма нужда да сте толкова строга. Госпожа генералшата Боазльо беше женена и имаше мъж, пред когото цял свят се покланя, и пак му изневери.