Младежът въздъхна.

— Побързай — прошепна му още веднъж Драйфус.

— Добре — каза младежът, — но отец Легуве, кажи ми нужно ли е свидетелят да подпише истинското си име?

— Да, синко!

— Добре тогава, ще подпиша. Антонина Бертучио! Аз съм жена, девойка, аз съм нещастната Антонина, която уби бащата на Емилио Цезаре!

Тя има сила да подпише, после закри с ръце лицето си и се хвърли в обятията на Одета.

— Легуве, всичко готово ли е? — запита капитан Драйфус с треперещ от вълнение глас. — Ервин и Одета мъж и жена ли са вече?

— Да, те са мъж и жена.

— Приятели — каза Драйфус, — сега слушайте какво искам да ви кажа. Бъдете смели! Виждате ли облака, там на вечерното небе, който като черна змия плува по него?

Всички излязоха от каютата и отидоха към средата на сала.

— Какво е това? — дочу се сподавено и пълно с тревога.

— Най-тъжното, което досега ни е сполетявало — отвърна капитан Драйфус. — Това не е облак, а дим от параход. Навярно е параходът на губернатора Грефин, който се намира само на няколко мили от нас. Ако Бог не направи чудо, ние сме пропаднали.

— Чудо, Боже в небесата, направи чудо.

Трогателна, странна и сърцераздирателна бе молитвата на бегълците. Неочаквано се разнесе гърмеж и граната падна на десет крачки от сала.

Параходът на губернатора на Каена бе открил сала на бегълците.

Малкият керван, командван от казашкия хетман Михаил Михайлович, се намираше край бреговете на река Енисей. Транспортът трябваше да пътува до Иркутск и от всички заточеници останаха само двама: Павловна и Питу. По-голямата част от тях бяха настанени в Омск и други станции по сибирското шосе. Само двамата беше определено да бъдат изпратени в живачните рудници на Иркутск — най-ужасното място, което съществува за заточениците в Сибир.

Благодарение на тайната помощ и покровителството на казашкия хетман, Павловна беше изтърпяла тежестите на дългото пътешествие. Изглежда, че чистият въздух опресняваше силите й и тя бе станала още по-красива, отколкото по-рано. Лицето й сега беше румено, походката й енергична, а устните й светеха като алена роза. Пътуването през Сибир не навреди на това хубаво момиче.

Обаче колко мизерно изглеждаше Питу! Гордият французин беше съвсем съкрушен от сполетялото го нещастие. Изнемощял като муха, с наведена глава, той се тътреше между казаците и не преставаше да проклина всичко руско. Щом казаците чуеха клетвите му, те го сритваха и не минаваше ден, в който Питу да не опита казашката любезност. Най-силно ненавиждаше хетмана, когото Питу обвиняваше за цялото си нещастие; смяташе, го за свой смъртен враг и ако погледите му можеха да се превърнат в ками, Михаил Михайлович отдавна щеше да е между мъртвите.

Хетманът не се безпокоеше ни най-малко от омразата, която четеше в очите на французина и се отнасяше строго с него, като внимаваше Питу да не се приближава до Павловна. Това момиче беше пленило изцяло сина на степите. Той нареди то да върви винаги зад транспорта и часовете, които прекарваше с нея, бяха едни от щастливите през живота му. Казашкият офицер затисна гласа на сърцето си и никога не говореше на Павловна за любов, докато беше негова пленница. И момичето отбягваше всеки поглед, който можеше да породи у офицера надежди. Когато хората му бяха напред, той я молеше да се качи на коня му, но тя винаги отказваше. Девойката вървеше пеша до него.

Река Енисей, на чийто бряг се намираше транспортът, беше толкова придошла, че беше заляла цялата околност и никъде не се виждаше лодка, с която можеше да се премине на другия бряг.

Беше се стъмнило и казашкият хетман заповяда да построят палатките си на една могила. Каза на хората си, че на другия ден ще наемат параход, за да преминат реката.

Мястото, където бяха спрели заточениците, беше само на петдесет версти от руско-китайската граница и китайците често върлуваха наоколо.

Запалиха огньове, пиха чай и се нахраниха оскъдно, понеже провизиите им бяха на свършване. Студен вятър духаше откъм реката и всички се завиха добре с одеялата си.

Какво се беше случило днес с казаците? Друг път, когато се мръкнеше, войниците се събираха заедно, пушеха, пиеха и пееха юнашки песни или си разказваха нещо за родните си места. Днес не се чуваше никаква песен, те не говореха, не се смееха, даже не поглеждаха водката, която друг път възбуждаше общ интерес. Сега току-що бяха изпили чая, който хетманът приготви сам и се почувстваха уморени, едва успяха да се завият и сънят вече ги надвиваше.

Шумът от вълните на Енисей се смеси с хъркането на казаците. Само старият подофицер, който никога не пиеше чай, остана буден. Той се разхождаше пред палатките и поглеждаше към конете, които пасяха наблизо. Старецът беше замислен и от време на време си мърмореше нещо, като че ли се гневеше. Изглежда не можеше да разбере това, което занимаваше постоянно съзнанието му. Той отиде до отворената палатка и започна да наблюдава Павловна и Питу. Двамата спяха дълбоко. После подофицерът отиде при един от казаците.

— Хей, Павле — пошепна му на ухото, — ставай, твой ред е да застъпиш на пост.

Казакът, който друг път скачаше, щом чуеше, че го будят, сега не помръдна. Подофицерът го побутна с ръка, но и това не помогна. Както изглеждаше, заспалият не искаше никой да го безпокои. Постовият го дръпна и извика:

— Павле, откраднаха ти коня.

Глухо стенание изскочи от гърдите на казака, той се опита да стане, но легна пак. Подофицерът измърмори някакво проклятие. Отиде при втори, трети, четвърти казак, но и с тях беше същото — никой не можеше да събуди.

Старецът сви юмруци и погледна към палатката на хетмана.

— Михаил Михайлович, какво си направил? — измърмори часовият. — Ти, с когото се гордеех, храбрият, верен казак, тебе те е омаяла красотата на това улично момиче и това те е накарало да упоиш войниците си, навярно искаш тази нощ да избягаш с тази, която са ти поверили да отведеш на заслужено наказание. Обаче аз съм буден и не ще допусна да станеш изменник. Твоето дело не ще опетни пословичната вярност на казаците. Аз те обичах както баща сина си, обожавах те като герой, вярно ти служих, както всеки войник трябва да служи на началника си, но щом видях, че искаш да станеш подлец, ще умреш от моите ръце.

Старецът избърса сълзите от очите си, после легна в палатката си, зави се добре с шинела си и заспа.

След петнадесет минути входът на палатката, в която спеше хетманът, се отвори и младият офицер излезе. Той вървеше тихо и предпазливо между войниците, а на устните му играеше доволна усмивка. Казакът се доближи до красивата си заточеница и се загледа с възхищение, после коленичи до нея, хвана я нежно за ръка, помъчи се да я събуди и прошепна:

— Павловна, събуди се!

Момичето отвори очи, огледа се сънливо и се смути, като видя хетмана до себе си.

— Какво искате, Михаил Михайлович? — стресна се тя. — Защо ме будите, време ли е за тръгване?

— Не се плаши, Павловна — промълви хетманът тихо, — ела с мен, искам да говоря с теб.

Павловна простря ръце към него.

— Имай милост, хетмане — отрони тя, — остави ме при хората си. Досега си бил винаги добър с мене, нещо повече даже, ангел, който Бог е изпратил да ме закриля. Ти ме избави от ноктите на злия Питу, не ме карай да изгубя вярата, че съществува един благороден мъж, който помага на една беззащитна жена, без да иска награда за това.

Михайлович поклати нетърпеливо глава.

— Повтарям ти още веднъж, момиче, че няма от какво да се боиш. Може би ти си прочела в очите ми повече, отколкото исках да ти открия. Синът на степите може да даде най-голямото доказателство за истинска любов. Той обича и умира от тази любов, без дума да проговори за нея. Но достатъчно за това, Павловна. Сега въпросът е за твоята свобода и животът ти — те са по-скъпоценни, отколкото чувствата, които изпитвам към теб. Стани и ела с мен.

Този път Павловна не се поколеба. Тя стана, прескочи спящия Питу и последва Михаил Михайлович, който я заведе до една изсъхнала борика.