Когато отвори външната врата, пред него стоеше Роберт Естерхази. Момчето беше навлякло набързо едно палто и беше нахлупило шапка.

— Чичо Латур — прошепна то, като се притискаше до беглеца. — Чичо Латур, искаш да бягаш ли?

— Да, моето момче, отивам си, трябва да си отида. Господ да те благослови и да ти даде всичко хубаво.

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Където ме отнесе вятърът. Роберт прегърна беглеца.

— Чичо Латур — просълзи се той, — вземи ме със себе си. Искам да съм при теб. Ти си тъй самотен…

Латур нежно отблъсна момчето.

— Бих искал да те взема със себе си, малки приятелю, но сама ли ще оставиш Мадлен?

— Тя няма да остане сама — отговори упорито момчето. — Тя си има чичо Християн, пък ти нямаш никого!

Горещи сълзи потекоха по бузите на мъжа.

— Имаш право — промълви глухо той. — Тя ще има Християн Естерхази. Ела с мен, Роберт, ще живеем заедно, моето момче.

Той хвана ръката на детето и го притегли към себе си. Минаха през двора на цирка, излязоха на полето и бързо се отдалечиха. Клоунът и малкият Естерхази изчезнаха в тъмната нощ.

Председателя беше откаран в затвора, където съдебният лекар констатира, че раната не е опасна. Ножът се беше плъзнал по ребрата и беше разрязал само външните мускули. Полицейският комендант се погрижи да затворят опасния престъпник в една килия с двойни железни врати и веднага телеграфира на парижкия началник на полицията Гилберт:

Това съобщение предизвика истинска сензация в Париж. Вестниците с тлъсти букви напечатаха новината: „Председателя, опасният парижки престъпник, заловен!“

Хората почувстваха облекчение.

Но и посетителите на Салпетриерата прочетоха новината. Сутринта, когато в Париж се радваха на арестуването на Председателя, Леопарда, завърнал се набързо от Версай, и Соления Жак крояха план за неговото освобождаване.

— Дявол да го вземе, тя започва борбата!

С тези думи на уста Естерхази влезе в стаята на любовницата си Габриела Пей, която тъкмо си оправяше тоалета и беше още само в богато украсени с дантели риза и долна фуста. Черни копринени чорапи плътно обвиваха грациозните й крака, стъпили в червени турски чехлички. Тя учудено погледна изкривеното от гняв лице на черния майор.

— За Бога, какво има? — попита тя. — Какво толкова те е разгневило? Да не е предал някой тайното сдружение на Драйфусовите неприятели? Да не е избягал Драйфус от Дяволския остров? Да не би Зола и Пикар да са победили победителите?

— Нищо подобно — смръщи се сурово Естерхази. — Този път се готвят да ме нападнат. Но залагам главата си, ако зад цялата работа не седи пак Матийо Драйфус и цялата банда от бъбриви идиоти, които са се побъркали по някакво си право и справедливост!

Той извади с трепереща ръка един изписан лист и го подаде на Габриела. Тя го прочете и хубавичкото й личице стана червено от гняв и възмущение.

— Това е подло! — извика тя. — Какъв скандал ще предизвика това в Париж! Трябва да призная, че това е един сполучлив удар против нас от страна на Драйфусовите приятели.

Естерхази се разхождаше с големи крачки из стаята и се мъчеше да надвие вълнението си.

— В края на краищата — каза той, като запали цигара, — опасността не е чак толкова голяма. Както казваш, ще стане само скандал. Моята графиня Натали Естерхази ни обвинява в незаконно съжителство, а следователят Бертулус е бил тъй любезен да се заеме с тази работа. Той ни призовава да се явим днес в единадесет часа в неговата канцелария в съда… Добре, ще отидем, мила Габриела, но това няма да м,и попречи да му кажа мнението си. Нямаме ли вече ние, французите, поне толкова свобода, че да можем необезпокоявани да живеем заедно с жената, която обичаме? О, ако той опита да вкара в затвора всички жени и мъже, провинени в незаконно съжителство, то би трябвало да построи толкова голям затвор, че прочутият Шалонски лагер, в който бяха разположени френските войски през 1870 година, ще изглежда спрямо него като кукленска стая.

Габриела се изсмя весело.

— Значи, има много такива грешници като нас — изписка тя и като прегърна любовника си нежно, го притегли до себе си на дивана. — Ела да те целуна, мой сладък Естерхази — притисна се до него тя. — За мен си най-скъпото нещо и с теб бих отишла накрай света, ако е необходимо. Какво си въобразява тази жена, госпожа графинята? Заради това, че се е омъжила за теб, иска да си само неин! Но не обича ли човек обикновено тъкмо друга жена, а не онази, с която се е изправил пред олтара? Ние живеем във Франция, в Париж…

Тя седна на коленете на Естерхази, хвана с крака меката като пух червена възглавничка от дивана, поигра си с нея и след това засмяна я подхвърли нагоре. Черният майор прегърна любовницата си и страстно я зацелува.

— Габриела — зашепна задъхано, — за теб се отрекох от жена и деца, но не съжалявам за това. Бих го направил отново, ако трябва пак да избирам между тебе и тях. Но един въпрос трябва да ти задам, Габриела, само че ще ми отговориш откровено. Ако дойде време пребиваването ми в Париж да е опасно за мен, ако Драйфусовите приятели започнат да ме застрашават, ще се съгласиш ли да избягаш с мен?

— Бих отишла накрай света с тебе, любими…

— Би ли споделила тогава с мене несгодите на един авантюристичен живот в Лондон, Ню Йорк или някой друг голям град, в който не ни познават и където ние, ако е необходимо, ще трябва с хитрост и умение да печелим средства за съществувание?

— Даже ако ми кажеш — заяви любвеобилно Габриела Пей, — че искаш да станеш крадец и аз ще трябва да ти помагам да разбиваме огнеупорни каси, пак ще се съглася!

— Мила, сладка, скъпа моя, ти си достойна за мен! Известно време в стаята беше тихо, чуваха се само любовни въздишки и целувки.

— Хайде сега, обличай се вече — каза най-сетне Естерхази. — Облечи си най-хубавата и най-предизвикателна рокля, искам да изглеждаш блестяща, очарователна, когато се появиш пред Бертулус. Една хубава жена винаги прави впечатление на един мъж, дори ако този мъж има бели коси и е френски съдия.

След половин час майор Естерхази и любовницата му тръгнаха към съда с елегантен файтон. Който видеше тази двойка да минава по парижките улици и не знаеше кои са, сигурно би ги помислил за богати, щастливи и достойни за завиждане хора! А всъщност върху какъв вулкан се крепеше животът на тези двама души! Те танцуваха своя любовен танц върху мина, пълна с динамит. Файтонът спря. Естерхази помогна на любовницата си да слезе и се изкачиха по стълбите към кабинета на следователя. Посрещнаха ги. Майорът назова името си.

— Вие сте поканени за единадесет часа — кимна чиновникът. — Добре, влезте в тая стая и почакайте, скоро ще ви поканят.

Майорът хвърли ядосан поглед върху дребния служещ. Почувства се обиден от начина, по който му говореше, и забеляза, че и Габриела недоволно беше свъсила вежди. Но нямаше какво да правят и трябваше да се примирят. Влязоха в стая, която беше обзаведена съвсем просто, скромно дори. По стените нямаше картини, на прозорците нямаше завеси, нямаше мебели. Само две дълги пейки бяха поставени край стените.

Естерхази и Габриела забелязаха, че не са сами. В единия ъгъл седеше ужасно запусната, мръсна и дрипава жена. Тя беше млада, но лицето й носеше печата на порока. Двамата отвратени се извърнаха и застанаха до прозореца. Но жената се доближи до тях.

— Е, и вас ли е поканил старият? — попита тя с нахална интимност. — Той не щади никого, независимо от това дали е облечен в коприна, като тази госпожица — и тя посочи Габриела, — или в парцали като мене. Дали носи благородно име, или я наричат Нощната птица като мен.

— Нощната птица ли? — огледа я Естерхази. — Да, спомням си, един мой познат адвокат ми е разправял, че това име било известно сред престъпниците.