Мъжете отскочиха и закриха лицата си с ръце. Цял облак дим излезе от стаята.

— Въглероден окис! — извика Курт и пръв се завтече в стаята.

Той погледна към леглото, на което лежеше Клаудина. После се втурна към прозореца. Ала не можа да го отвори. Удари с юмрук стъклото, което се пръсна на стотици парченца.

В това време Долора отиде до леглото на нещастната. Напипа пулса й и извика:

— Още не е мъртва. Може би ще успеем да я спасим…

Курт помоли работниците да отнесат пострадалата в стаята на Долора. Мъжете взеха леглото и заедно с Клаудина го изнесоха. Младата жена показа признаци на живот. Докторът дойде и цели часове се мъчи да избави Клаудина от смъртта.

Младото момиче три дни не се отдели от леглото на приятелката си. Курт се усмихваше доволен, като виждаше, как Долора се грижи за болната. На петия ден Клаудина стана, а на шестия помоли Курт да поговорят.

Долора нищо не чу от разговора, тя даже не попита Курт за това. Чу само слабо хълцане и думите на Курт.

— Клаудина Лорет, не желая да зная каква вина имате за страшната съдба, която сполетя този човек. Поправете злото, което сте направила и така ще успокоите съвестта си. Присъдата още не е изпълнена и може да се отмени.

Три дни след този разговор Клаудина замина за Париж.

Тъмни облаци забулваха небето. В двора на военното училище в Париж бяха строени три хиляди войници. Те бяха застанали мълчаливо със снети пушки. Всеки очакваше да види нещо скръбно.

Генерал Дерас прегледа още веднъж войниците и после застана със свитата си пред двора. Десетина господа, облечени цивилно, бяха застанали недалеч от него. Бяха редактори и сътрудници на най-големите френски вестници. Представителите на пресата разговаряха тихо, лицата им бяха сериозни.

Множество любопитни граждани бе заобиколило респектиращата сграда на военното училище. Към девет часа народът почна да се вълнува.

— Ето, иде — чу се, — водят юдата на Франция!

Властите се бяха погрижили да поддържат реда. Дълги редици от войници бяха поставени по улиците, по които щеше да мине затворникът към военното училище.

Капитан Драйфус бе в покрита военна кола. По двама от най-старите подофицери на републиканската гвардия бяха седнали от двете му страни. Двадесет и четири стражари с голи саби яздеха пред колата. Две отделения войници с пълни пушки вървяха зад нея. Точно в девет часа тя пристигна в двора на военното училище.

Драйфус слезе. Облечен беше в парадна униформа. Златните нашивки блестяха по яката му. Двамата подофицери заведоха капитана в средата на двора, където го чакаше генерал Дерас и офицерите. Нещастникът вървеше като пиян между двамата. Очакваше го най-ужасното унижение, най-страшното от всичко, което го бе сполетяло до тази минута. Неприятелите му щяха да му отнемат честта пред очите на войниците, пред тия, които той е командвал и които са го обичали.

Драйфус затвори Очите си и почти не виждаше какво става около него. Но той позна няколко лица и прочете по тях съчувствие. Особено тъжен бе един от войниците — стар побелял войник, който служеше от тридесет и пет години в армията. Този подофицер от републиканската армия се казваше Мишонет, но младите го наричаха дядо Мишонет. Всички го обичаха, цялото му тяло бе покрито с белези от рани, а гърдите му бяха украсени с медали за храброст. Участвал беше във всички френски походи през последните тридесет и пет години. Когато вечер седеше в казармата и пушеше лулата си, той разказваше за тези походи, а войниците го заобикаляха и го слушаха с внимание.

Старият подофицер беше учител на Драйфус, когато той се обучаваше във военната академия, преди да постъпи в действащата армия. Тогава между побелелия воин и младия курсант се беше създало искрено приятелство.

Генерал Дерас беше избрал стария Мишонет да изведе предателя Драйфус от тъмницата и да скъса пагоните на униформата му. Това, което не бе му се случвало през тези тридесет и пет години, се случи днес.

Подофицер Мишонет отказа да изпълни заповедта на началството си. Той отиде при генерал Дерас и рапортува:

— Генерале, накажете ме, че съм престъпил заповедта ви. Аз не мога да сторя никакво зло на капитан Драйфус и вместо да изпълня заповедта, ще го прегърна и ще го целуна пред цялата френска армия. Капитанът е невинен.

Генералът освободи стареца от това недостойно задължение, без да го накаже, обаче го застави да присъства на разжалването.

Мишонет бе застанал пред взвода си, държеше пушката си при краката и гледаше със сълзи на очи любимия си капитан. Старецът наведе глава, като че искаше да поздрави бившия си ученик и началник. Драйфус разбра знака за сърдечната привързаност и му стана по-леко на сърцето.

Затихна глухият шум на барабаните. Генерал Дерас даде знак и двамата подофицери заведоха капитана при него.

Майор Пати дьо Клам и Естерхази се приближиха до Драйфус. Днес графът щеше да се венчае с Павловна, но искаше да се наслади на мъките на капитана.

Тишина се възцари в големия двор.

Майор Пати дьо Клам взе думата.

— Алфред Драйфус, военният съд ви призна за виновен, след като се убеди, че вие сте продали отечеството си. Шпионино, вие не заслужавате да носите войнишките пагони! По заповед на главнокомандуващия на армията и на републиката ви разжалвам. Подофицери, скъсайте пагоните на предателя на отечеството!

Барабаните затрещяха страшно, зловещо и сърцераздирателно. Драйфус извика, подофицерите се хвърлиха върху него и му скъсаха пагоните и знаците от униформата. Те ги хвърлиха на земята и ги стъпкаха с краката си.

— Моята чест, о, моята чест — стенеше нещастният капитан.

Генерал Дерас се приближи към нещастника.

— Алфред Драйфус — извиси гласа той, — тъй като ви изхвърлиха от редовете на храбрите френски войници, аз съм принуден да отнема сабята, която сте получил от републиката, за да защитавате и пазите с нея отечеството си. Вие опетнихте, опозорихте и осквернихте това оръжие. Вземете му сабята, гордостта на всеки офицер, вземете я от шпионина!

Барабаните затрещяха отново, майор Брисе изтегли блестящата сабя от ножницата, която беше препасана около кръста на Драйфус. Майорът я сложи на земята, стъпи с десния си крак върху нея и я счупи на четири места. После се наведе бързо, взе ги и ги хвърли в лицето на Драйфус. Драйфус се разтрепери и падна на земята. Един страшен, сърцераздирателен вик, такъв, какъвто не е излизал дотогава от човешки гърди, се изтръгна от гърдите на нещастника. Бедният лежеше ридаещ в краката на генерал Дерас.

Подофицерите го вдигнаха.

Изминаха няколко минути, после започна последният акт от тази позорна комедия. Генерал Дерас заповяда на подофицерите да сложат щиковете си на пушките и да минат четири пъти с бившия офицер покрай войниците.

— Долу предателя — извикваха при всяко минаване войниците, — долу шпионина! Да живее Франция! Да живее републиката!

Войниците бяха добре обучени за тази позорна комедия. Те викаха като един по заповед на началниците си.

Всеки път, когато Драйфус се приближаваше към стария Мишонет, до ушите му достигаха утешителните думи:

— Нещастни ми капитане, не се отчайвай, синко, ти си невинен, ти си честен и неопетнен мъж!

Драйфус видя, че старият трепереше като лист от вълнение.

Той мина три пъти край войнишкия строй, сякаш бе осъден на шибане с пръчки. В края на деветнадесетия век още съществуваше средновековното наказание. Културна Франция го показа на учудения свят. Оставаше да мине четвърти, последен път край войниците.

Краката на нещастника се разтрепериха, те отказаха да му служат, обаче зад него се намираха щиковете на подофицерите и той трябваше да върви.

С каква радост, с каква неописуема страст искаше да се хвърли срещу тези щикове, за да промушат гърдите и сърцето му, но той си спомни клетвата, която даде на Херманса, че не ще посегне на живота си, и забрави мъки и страдания. Затвори очи и не видя, че се доближава до стария си учител Мишонет. Изведнъж почувства, че силна ръка го хвана.