С растящ гняв Емил фон Пикардин дочете последните редове. Беше побледнял, ръцете му трепереха силно. Препрочете още веднъж писмото от начало до край и бледото му лице пламна от гняв.

— Това е клевета — викна той, — имам ли аз вид на убиец? Защо тези мизерници мислят, че са в правото си да ме натоварват с извършването на едно престъпление? Не зная дали този Пикар е честен човек или някой подлец, защото не го познавам, но в едно съм уверен — че ще го защитавам от платените убийци, макар че няма да му съобщя никога каквото и да било по отношение на писмото. И тъкмо на мен се предлага да убия предан приятел на капитан Драйфус, аз, който бих дал половината си живот, за да мога да освободя капитана!… Ах, къде е сега човекът, който има смелостта да стане и да хвърли ръкавицата на тия хора, които предателстват на тъмно; да открие голямото евангелие на правдата и истината и да иска освобождението на клетника, който страда на Дяволския остров!

Няколко мига Емил фон Пикардин стоя в колебание да унищожи или не това обидно за него писмо. Накрая излезе достатъчно предпазлив, за да го запази. Скри го в пазвата си, после влезе в пещерата при Молах. Пророкът забеляза веднага, че младият офицер е силно развълнуван. Направи му знак да седне отново до него и му каза:

— Ще ти дам един съвет, който ще ти послужи в живота. Никога не търси да откупиш щастието си чрез деяние, засягащо друго лице. Само оня, който има чиста душа, има и силата да бъде щастлив. А сега, сине мой, върви с Бога. Ако пътят ти мине някога покрай моята пещера, отбий се при мен и ще бъдеш добре дошъл. Ако се нуждаеш от приятел и съветник, спомни си за Молах от Долината на здравето. Живях сто двадесет и шест години и не познавам още света. Ще живея още дълго, защото яденето, което Аллах ми определи още при рождението ми да изям, не е свършило. Но света не ще позная никога напълно. Само това знам: доброто, което правим в живота, има само една глава, злото има хиляди глави и всяка от тях има хиляда отровни езика. Аллах да те благослови, да ти даде вода, когато си жаден, хляб — когато си гладен и приятел, когато се чувстваш сам.

Емил целуна ръката на пророка и се отдалечи бързо. Неговият верен Хасан зацвили весело щом го зърна. Баронът скочи на седлото и конят пое. Преди още да се свечери, той съгледа бели шатри, издигащи се над пустинния пясък. Трицветното знаме се развяваше над една от палатките.

Беше пристигнал в лагера на френските войскови части и поиска да бъде представен на полковник Пикар. Двама войници го придружиха до коменданта.

Пикар стоеше пред своята палатка и като че ли правеше някакви сметки в малко тефтерче. Когато съзря отдалече новопристигналия, излезе насреща му.

— Вие ли сте поручик Пикардин?

— Да, господин полковник.

Пикар подаде ръка на младежа като на стар приятел:

— Бъди добре дошъл — каза той любезно — тук, в пустинята, в края на цивилизацията и същевременно пред прага на гроба, пред който стоим, с двойна радост те поздравявам като храбър мъж, като верен приятел.

Пикардин пое трогнат и развълнуван ръката на своя началник. И този човек да убие? Пикардин потрепера цял. В този момент се закле, че ще умре за него, ако потрябва.

И докато тия мисли минаваха през главата му, сърцето му се стопли, духът му се успокои и той почувства, че това, което пророкът му пожела, вече се изпълни. „Когато се почувстваш сам, нека Аллах ти прати добър приятел.“ Този приятел той вече намери.

Пикар въведе Емил в палатката, където му дадоха ядене след дългото му пътуване.

В Париж, в града на радостите и удоволствията, имаше един човек, който, без да се двоуми, би заменил жилището си за най-изоставения кът на пустинята. Това беше Равелак, убиецът на жени. Окован с вериги и строго надзираван, той лежеше в оная килия, която престъпниците наричаха „къща за пазене“, а други й даваха страховитото име „кървава майка“. От стените на тази килия не беше излизал още нито един жив престъпник. Тя служеше за пазене на осъдените на смърт в последните дни или седмици на живота им. От вратата на тази килия водеше само един път, пътя към гилотината.

Смъртта, големият скок от топлия живот в студената безкрайна нощ, не излизаше от ума на Равелак денем и нощем. Този път той разбираше, че е загубен. След три дни щеше да бъде екзекутиран.

— Весела комедия ще бъде — мърмореше си той, — когато палачът и неговите помощници ме вържат за машината. Този път вече ще бъдат внимателни да не се отскубна като тогава. Ще ми вържат ръцете и краката и ще ме заколят като теле. Проклети да бъдат Помпадура и черният майор. Жертвах се за тях, а сега не искат и да знаят за мен, като че ли през целия си живот не са ме познавали. Но ще ги наредя и аз. Вярно е, че съдебният следовател не желае вече да ме изслуша. Съобщих му, че искам да направя признания и наистина желаех да отворя очите на правосъдието за прословутия граф Естерхази и неговата любовница Помпадура, но ми отговори да го оставя на мира с моите лъжи. Да, знаем ние, този скот, съдебният следовател, сигурно е бил наобиколен от черния майор или от някой негов приятел. Не ме оставя да говоря, но въпреки всичко, все пак, ще проговоря! Когато ме поведат към ешафода ще рева с все гърло по целия двор, за да се чуе това, което кажа за майор Естерхази. Да, ще направя това, пък ако ще и адът да се провали, ще го направя!

Равелак спря изведнъж. Вратата на неговата тъмница се отвори. Влезе пазачът. Придружаваше го елегантно облечен господин, който разглеждаше през бляскавите си очила убиеца на жени.

— Остави ме насаме със затворника — нареди старецът на пазача.

— Не зная дали е умно, господин докторе — засуети се пазачът. — Този затворник е много силен и опасен дори и в окови.

— Не ме е страх от него. От двадесет години съм тъмничен лекар и зная как да третирам подобни величия. Получих ненадейно тая заран нареждане да проверя този затворник от здравословна гледна точка и особено по отношение на умствените функции.

— В това отношение — пошепна пазачът на доктора — мога да ви уверя, господин докторе, че в цял Париж няма по-голям шмекер от него.

Докторът махна с ръка.

— И мен ми се вижда странно — додаде той, — че ми се заповядва да го изследвам в това отношение. След три дена и без това ще му отсекат главата. Какво значение има да се знае днес какво съдържа тая глава…

Пазачът се оттегли усмихнат. Лекарят седна спокойно докато се затвори желязната врата. После се доближи до затворника, който си блъскаше мозъка да отгатне какво може да означава това неочаквано посещение, защото колкото и да напрягаше слух, не можа да долови нищо от разговора между доктора и пазача.

— Стани — заповяда доктор Дюбоа.

— Защо! И така съм си добре!

Равелак остана излегнат на сламеника си.

— Повтарям: стани, трябва да ти говоря. Този път убиецът на жени се подчини.

— Аз съм лекар — обясни посетителят. — Трябва да те прегледам.

— Върви по дяволите! — изсмя се нахално Равелак. — За гилотината съм достатъчно здрав.

Дюбоа хвърли поглед към вратата. Тя беше затворена и не можеше да го чуят.

— Няма да бъдете екзекутиран, Равелак! — прошепна той на ухото на престъпника, който се сепна, вглеждайки се в доктора със странен израз.

— Ти ли ще попречиш на това? — запита той недоверчиво.

— Да.

Тази дума беше произнесена с решителност. Това направи извънредно голямо впечатление на престъпника, той веднага изостави нахалното си държание и започна да трепери.

— Подиграваш се с мене — промълви той, — пробуждаш в мен надежди, които сам после ще разрушиш. Това е най-новото мъчение, измислено от властта, за да ми вгорчи още повече последните дни, които ми остават.

— Не говори глупости, пак ще бъдеш свободен.

— Господине, не ме тласкай към лудост.

— Да, ще трябва да полудееш…

Равелак все повече губеше разума си, той не можеше да разбере намерението на този човек.