— Не знам добре ли чух — каза той. — Искаш да ме накараш да полудея?

— Да, защото за теб не съществува друг път на спасение, освен пътят, водещ през лудницата. А сега, изслушай ме, Равелак. Изпратен съм от един човек, който има интерес да те освободи от затвора и гилотината.

— А! Навярно черният майор…

— Не произнасяй никакви имена. Не беше лесна работа да се уреди ново преглеждане на умственото ти състояние. Трябваше да се използва различно влияние. Сега решихме да опитаме единственото средство, чрез което би могъл да се спасиш. Трябва наистина да загубиш ума си за няколко дни.

— Разбирам — прошепна Равелак ухилен. — Трябва да се преструвам… В това можеш да бъдеш сигурен, докторе. От такива работи отбирам. Не веднъж съм се преструвал на луд. Също така мога отлично да имитирам и епилептични припадъци. Искаш ли да направя един опит, господин докторе? Жалко, че нямам парче сапун подръка, за да си направя пяна на устата…

Докторът махна неодобрително с ръка.

— Това са фокуси, които в дадения случай не биха ти помогнали с нищо, приятелю — каза той. — Когато се появи лудостта, няма да бъда повикан да я констатирам, а други лекари и учени с опит, които не ще можеш да изиграеш с подобна комедия, колкото и добре да бъде изиграна тя. Не, казвам ти повторно, че трябва да полудееш истински.

— По дяволите, но това не бих могъл да сторя доброволно — каза затворникът.

Доктор Дюбоа извади малко шишенце от джоба на дрехата си.

— Ако изпиеш съдържанието на това шишенце — обясни той, — ще постигнеш желания ефект. Най-напред ще станеш печален и меланхоличен, после нечовешки раздразнен, а мислите ти объркани. Ще започнеш да бълнуваш, а накрая ще дойде необуздана лудост. Това състояние ще продължи около три-четири дни, възможно е и по-малко. Ще зависи от твоята устойчивост. По-късно ще изпаднеш в състояние на каталепсия, подобно на смъртта. Когато работите стигнат дотук, останалото вече е моя работа. Ще се събудиш свободен.

Лицето на Равелак придоби малко кисел вид, докато докторът говореше. Почеса се зад ухото и няколко мига остана замислен, с поглед впит в пода.

— Това е една магария, която би следвало да направя — разсъди той. — По дяволите, не ми се ще особено, да се хвърля доброволно в лапите на лудостта, за да съм после схванат като дърво.

— Ако главата ти падне под ножа на гилотината — напомни доктор Дюбоа напълно спокойно, — ще лежиш още по-схванат. Колкото до това, имаш честната ми дума. Освен това нямаме време за дълги разговори. Самият аз ще дам повод за съмнение, ако остана дълго време в килията ти. Ще изпиеш ли течността или не?

— Дявол го взел! Остави ме поне малко да поразмисля — сопна се престъпникът сърдито. — Сигурно ли е поне, че ще добия свободата си след края на тая история?

— Напълно сигурно, това мога да ти гарантирам.

— Кажи ми поне изпратен ли си от черния майор или от Помпадура?

— Е, добре — да!

— А, значи все пак не са ме забравили — отсъди Равелак усмихнат. — С това си правят голяма услуга, защото, кълна ти се. докторе, в последния момент на живота си щях да повлека след себе си в ада Естерхази и неговата любовница, ако ме бяха предоставили на собствената ми участ. Знаеш ли ти какво извърших за тези хора?

Докторът направи нетърпеливо движение.

— Не знам и не искам да зная нищо — избъбра той шепнешком. — Питам те за последен път: ще вземеш ли лекарството или не?

Равелак замлъкна отново.

Дюбоа постави бавно стъклото в джоба си, поклати раздразнен глава и се обърна към вратата.

— По дяволите! — измърмори престъпникът след него. — Няма какво да се прави… Луд или екзекутиран!… Дай шишето насам!

Дюбоа се върна веднага. Извади отново шишенцето, отвори го и го подаде на Равелак. Той спря погледа си за момент на синята течност в стъклото и после го поднесе към устата си.

— Изпий го бързо! — подкани го лекарят.

. Равелак посегна да го изпие, когато изведнъж се сепна и хвърли към доктора остър поглед.

— Искаш да ме отровиш, хитрецо — процеди той, — сега разбрах плана ви! Помпадура и черният майор си въобразяват, че ще се отърват лесно по този начин от мен, като затворят завинаги устата на един опасен свидетел. Но нека знаят, че Равелак е много по-хитър, отколкото го мислят, за да се поддаде на такава уловка. Вземи си шишето. Няма да го изпия!

— Не!? — пошепна Дюбоа, без да мигне. — Добре.

Това спокойствие направи впечатление на престъпника. С едно бързо движение той поднесе шишето до устните си и го изпразни.

— Постъпи много разумно — отбеляза невъзмутимо доктор Дюбоа, вземайки шишето обратно. — Ще видиш, че не си излъган.

— Надявам се — отвърна Равелак с прегракнал глас. — А сега каквото ще да става.

Лекарят извади сребърна кутийка от джоба си, отвори я и взе от нея една таблетка.

— Вземи тази таблетка в устата си и я остави да се стопи бавно — нареди той на затворника. — Трябва да се неутрализира миризмата на лекарството, което ти дадох, защото колегите имат остро обоняние и биха могли да отгатнат причината за внезапното ти полудяване.

Дюбоа го успокои още веднъж и напусна килията. Пред вратата го очакваше пазачът.

— Е, господин докторе — запита той, — нали този човек е с напълно здрав разум?

— Все още — отговори Дюбоа, — но се опасявам, че в скоро време ще го загуби. Констатирах начало на лудост и ще отида при директора на затвора да му обърна внимание да бъде по-внимателен и да надзирава по-отблизо Равелак.

Дюбоа се отдалечи към кабинета на директора.

В течение на следващите часове Равелак не почувства никакъв ефект от опасното лекарство. Напротив, чувстваше се добре — здрав, почти весел. На разсъмване яде с голям апетит, после подкара една песен. Внезапно, обаче, се почувства уморен и се простря на сламеника.

— Добрият доктор — каза си той, — сигурно ми е дал слабо лекарство. Той не познава силната ми природа…

Заспа, прозявайки се. Но сънят му не беше никак спокоен. Сънуваше, че плава сред морето върху дъска и слънцето пали темето му. Или се виждаше влачен към гилотината и чувстваше острието на ножа върху врата си. Спа само час и внезапно се пробуди. Надигна се с мъка, потърка очите си и се огледа учуден наоколо.

Би се заклел, че не е в затвора… Намираше се в бедната стаичка, където живееше с майка си. А самият той не беше вече осъденият на смърт убиец на жени Равелак. Беше момчето Равелак, което прилежно помагаше на майка си, една бедна шивачка.

Той носеше готовата работа в магазина, носеше нова работа за следващата седмица, събираше парите и ги донасяше непобутнати на майка си. Да, до дванадесетгодишна възраст той беше честно момче. Но в същия двор с тях живееха родителите на Паулина — дългата Паулина, както я наричаха. Тя беше слабо русо момиче, което току-що бе навършило четиринадесет години. Денят, в който по католически обичай Паулина отиде за първи път да се причести, малкият Равелак я срещна на прага. Видя я в бели дрехи с голи ръце и не се знае защо му се прииска да я погъделичка под мишницата. Русата Паулина се засмя:

— Грозен си, вярно, грозен като маймуна, но си събудено момче…

Оттогава станаха приятели. Паулина работеше в една пералня, но вечер, когато се връщаше вкъщи, често биваше с Равелак, било на тавана, било в мазето. Там си разправяха един другиму, колко е весел животът в Париж и какво би могло да се прави с пари!

— Ако поискаш, ще имаш пари — каза Паулина един ден на Равелак. — Не донасяш ли всяка седмица по дванадесет — четиринадесет франка на майка си?

— Да, но това са нейни пари.

— Какво от това! Майка ти сигурно има икономисани.

— Да, има сто и тридесет франка под часовника на скрина.

— Сто и тридесет франка! Че какво ще прави старата с тези пари? Знаеш ли какво, маймунке? Бихме могли спокойно да прекараме една весела седмица, ако вземеш тези сто и тридесет франка изпод часовника, а покрай тях и парите от идната седмица. Ще можем да си поиграем на мъж и жена, ще се разходим с файтон, ще отидем на театър и ще обядваме в ресторант.