Русата Паулина беше добила голямо влияние над малкия Равелак. Следващата събота вдовицата Равелак напразно очакваше своя син. Родителите на Паулина също ругаеха и кълняха, защото и тяхното момиче не се върна вече вкъщи. Обаче не беше изчезнало само момичето. Вдовицата Равелак откри, че покрай парите от събота бяха изчезнали и икономиите й от толкова горчив труд.

Между това децата прекарваха чудесно. След една седмица откраднатите пари бяха изхарчени до сантим. Чудноватата двойка, която се представяше за брат и сестра от Марсилия, беше изхвърлена от хотела, където се бе приютила. Сега спяха вече в Булонския лес на благоуханната трева. Спяха наистина добре, но гладуваха.

— Вече трябва да крадем — разсъди русата Паулина.

Казваше „ние“, но оставяше Равелак сам да оперира. И Равелак крадеше.

Вечер, когато се срещаше с Паулина, й даваше всичко, което прибереше, но, чудна работа, докато той не можеше да задигне друго, освен неща от пазара или кошовете, Паулина всяка вечер показваше пет или шест франка, за които казваше, че не ги е откраднала.

Една вечер госпожицата не дойде на срещата. След две седмици Равелак я видя във файтон заедно с плешив господин. Носеше хубаво лятно облекло и сламена шапка с цветя…

Когато престъпникът стигна в спомените си дотук, започна да плаче горчиво. Равелак ревеше обхванат от такова странно отчаяние, че му идеше да си разбие главата в стената. Ах! Паулина!… Срещнал я беше още веднъж след дълги години. Тая среща беше бурна. Междувременно той бе вече преминал през цялата школа на престъпленията. Завладян и от разцъфтялата му страст, три жени вече бяха станали негови жертви.

Тогава, една вечер, минавайки по улица „Фигаро“, среща богато облечена дама. Тя се взря в него и възкликна:

— Ти ли си, наистина, маймуно?

Беше Паулина. Не го остави на мира. Трябваше да отиде у дома й. На втория ден жената беше намерена убита в леглото й. По шията й имаше следи от десет човешки пръста. Беше удушена.

— Умряла, при упражнение на професията си — казваха тъжно полицейските служители в дисекционната зала, прибирайки трупа й…

…Пазачът до вратата дочу дълъг рев. Влезе в килията и завари затворника да се гърчи и търкаля по пода. Оковите му дрънчаха злокобно. С накъсани, понякога нечленоразделни думи той оплакваше миналия си живот. Доктор Дюбоа беше повикан веднага. Той нареди да се махнат веригите на затворника. В подобно състояние не можеше да става и дума за бягство. Заръча само проформа едно безполезно лекарство и напусна затвора. Изкачвайки стълбите, се усмихна доволен от резултата на своето лекарство.

Умственото сътресение на Равелак премина бързо в друг стадий… Сега беше сякаш силно пиян, изпаднал в делириум.

— Махнете тая гадина от мене! — викаше той с прегракнал глас, свивайки се в един кът на килията. — Милиони гадини лазят по мене и се завират под кожата…

Каква мръсотия е в тая къща. Залейте я с вода, нека потъне!… Ах, бързо, сега един паяк, още един… десет… петдесет…. сто… хиляди… една вълчица се хвърля отгоре ми…не, една мечка… ах! Хванете я… хванете слона! Лази ми по краката, ще ги строши! Помощ, загубен съм.

Ревейки колкото му глас държи, той се хвърляше по пода. Устните му се покриха с бяла пяна. Равелак вика, рева, блъска се цяла нощ. Като че ли свръхчовешка сила бушуваше в него. Вадеше камъни от зида и скъса дебелата верига, с която му бяха оковани ръцете. Четирима пазачи трябваше да го държат здраво.

На втория ден вечерта Дюбоа се върна в килията на Равелак. Със себе си беше довел и друг лекар-асистент, поне така каза. Всъщност, придружаващият не беше друг, а самият Естерхази. Графът искаше лично да се увери в ефикасността на лекарството. Равелак лежеше на леглото си, не се помръдваше. Само очите му светеха в орбитите като горящи въглени. Ръцете му трепереха под одеялото, а устните му безспир мърдаха, без да промълвят нито дума. Докторът се обърна към пазача и го запита:

— Има ли още необуздани прояви?

— От време на време само, господин докторе — отговори пазачът. — В такива моменти скача изведнъж напред и едва успяваме да го удържим.

— Отложи ли се денят на екзекуцията, който беше определен за утре.

— Не, господин докторе. Господин директорът на затвора не е получил още никаква заповед. Вярвам, господин докторе, че ще бъде екзекутиран така, както го виждате. Народът иска да знае, че това чудовище най-после е екзекутирано и не би повярвал, че е болен или умрял, докато не види главата му да се търкулне под ножа на гилотината.

Дюбоа не каза нищо освен едно: „Така ли?“ После помоли пазача да ги остави сами с неговия колега при болния. Пазачът се отдалечи, като затвори вратата след себе си. Веднага щом двамата останаха сами, Дюбоа показа усмихнат болника и запита:

— Е, майор Естерхази, доволен ли си от мен? Свърших ли добра работа?

— Ужасно добра! — отвърна черният майор без да може да сдържи въздишката си при вида на Равелак. — Има вид на умиращ.

— И наистина ще умре, стига да поискаш — пошушна Дюбоа.

После продължи съвсем тихо:

— Лекарството има над него по-силен ефект, отколкото очаквах. Най-много след десетина часа Равелак ще изпадне в каталептично състояние и нито един лекар не ще бъде в състояние да познае, че не е умрял. Сърцето му ще спре да бие, никаква следа от дишане, очите ще останат изцъклени, а тялото му ще бъде вцепенено.

— Няма ли да съзнава положението си? — запита Естерхази.

— Това не съм казал — отвърна лекарят. — Напротив, веднага щом каталепсията го обхване, лудостта ще го напусне и Равелак ще вижда, ще чува и усеща всичко, но ще остане вцепенен като мъртвец.

Лекарят се приближи още по-плътно до Естерхази.

— А сега чуй съвета ми — пошушна той на ухото му. — Направи от този мним смъртник истински. Този Равелак стои на пътя ни. Знае извънредно много за теб. Не бъди глупав и го премахни сега, когато го имаш в ръцете си.

— По какъв начин? — запита черният майор.

— Сега имаш най-добрия случай — продължи лекарят със студена жестокост. — Равелак ще бъде взет за истински мъртвец, ще бъде заровен и не след дълго ще се задуши под земята. По такъв начин би се отървал от него без големи трудности и ти казвам самата истина, че повече би ми допаднало това, отколкото да го спасим, защото в противен случай би могъл да издаде всички ни.

Но Естерхази махна с глава.

— Твоят съвет е добър, обични ми докторе — каза той, — но не мога да го изпълня.

— Защо?

— Защото се нуждая още от този човек. Когато той се освободи, имам за него голяма мисия. Но мога да ти кажа нещо за успокоение. Равелак не ще остане вече в Париж. Ще напусне Европа и кой знае дали някога ще се върне оттам, където ще бъде изпратен.

— Добре, тогава ви разбирам — кимна Дюбоа. — В такъв случай ще му върна живота. Чуй какъв ми е планът. Веднага щом Равелак изпадне в каталепсия, ще дойда заедно с други лекари да констатираме смъртта му. След това ще искаме от управлението на затвора позволение да направя аутопсия на трупа, нещо, което бих могъл да извърша само вкъщи. Когато Равелак бъде у дома, все едно, че е свободен. Естествено, много по-удобно би било, ако този човек…

Лекарят не успя да продължи по-нататък. Едно тяло се хвърли върху него откъм гърба му и ненадейно го повали. В следния момент по пода на килията се търкаляха две тела като топка, от която се виждаха само ръце, крака и глави.

Какво беше станало? Нов яростен пристъп на лудост беше обхванал Равелак. Той стана бавно от леглото, без двамата да го забележат, тъй като стояха гърбом към него. Като тигър се хвърли Равелак върху доктора, пипна го за косата и го повлече на пода. Започна ужасна борба. Дюбоа не можеше да вика, защото престъпникът го беше хванал здраво за гръкляна… Но защо черният майор не се притича на помощ на своя съучастник? Той беше човек с голяма физическа сила, би му било лесно да освободи нещастника от ръцете на побеснелия. Но черният майор не се помръдна от мястото си. Напротив, той се отдръпна до вратата и със скръстени ръце наблюдаваше със злоба разиграващата се драма. Лудият беше хванал лекаря за гърдите, вдигна го и го заблъска с ужасна сила.