След малко Емил фон Пикардин предложи:

— Хайде да се помолим!

Всички паднаха на колене и се помолиха на всемогъщия да ги пази и избави от ужасните мъки на глада. След това принц Наполеон и Менард се отправиха към Копер и го отстраниха насила от трупа на Том. Кръвожадният човек беше започнал да къса месото на умрелия и да яде мозъка му.

За да не се повтори тази страшна картина, Менард и Пикардин вдигнаха трупа на Том и го хвърлиха в морето, където лакомите акули го изядоха.

Настъпи тринадесетият ден.

В лодката имаше втори мъртвец. Копер не беше се събудил. Сърцето му се бе пръснало и смъртта го избави от страданията. Менард и принц Наполеон бяха толкова отслабнали, че не можеха да се вдигнат. Баронът и Херманса седяха до кормилото и си приказваха тихо.

Младата жена понасяше с по-голяма твърдост страданията, отколкото грубите мъже. Емил й показа как трябва да се управлява лодката и я остави при кормилото. Самият той беше толкова отслабнал, че трябваше да си почива.

— Господин бароне — увери го Херманса с отслабнал глас, — ще сторя всичко, каквото ми заповядате.

Емил фон Пикардин се чудеше на тази жена. Ако образът на Павловна беше пленил душата му, Херманса можеше да събуди у него най-силната любов.

Той обичаше толкова горещо хубавата си Павловна, че живееше само за нея. Въпреки че бе отдалечен на хиляди мили от красивото момиче, нейният образ непрестанно се явяваше пред него. Нещастният младеж мечтаеше денем и нощем за любимата си и не мислеше за собствените си страдания.

Към обяд Емил погледна към морето и видя близо до носа на лодката залепнали няколко миди. Той се взря още веднъж, за да се увери, че не беше се измамил и после извика силно.

— Миди, миди! Вижте, тук са се залепили няколко миди!

Баронът откъсна няколко от тях и ги показа на нещастниците. Не бяха истински миди, а някакво подобие.

Те ги отделиха с нож, отвориха ги и погълнаха лакомо съдържанието им. Безгръбначните животни бяха дебели колкото палеца на мъж и вкусни като орехи.

След час нещастниците се радваха на по-голямо благодеяние. Малкото петно, появило се на хоризонта, се бе превърнало в тъмен гигантски облак. Най-после няколко капки паднаха върху жадните същества.

Заваля и намокри измъчените тела на нещастните бегълци. Ситен, прохладен дъждец, който Бог им изпрати.

Всички стояха мълчаливо в лодката и гледаха към тъмния облак, като че ли очакваха от него избавлението си. И наистина, в следния миг заваля проливен дъжд.

Нещастниците тържествуваха и наредиха всичките си съдове, за да ги напълнят с дъждовна вода. За късо време напълниха двете бъчви и другите съдове. Пиеха до насита хладната вода и се смееха и плачеха от радост. Бог ги беше избавил от най-страшната мъка — от жаждата. Те бяха щастливи, въпреки че се намираха сред океана — гладни, безпомощни и оставени на произвола на съдбата.

— Но какво е това, което се мята по вълните?

— Не е ли пън?

— Херманса, насочи лодката към плаващия предмет — извика Емил на младата жена.

Херманса го послуша и когато лодката се приближи до плаващия предмет, баронът се наведе, хвана го с двете си ръце и го изтегли с радостен вик.

Беше морска костенурка. Явно беше млада и неопитна и бегълците успяха да я уловят.

Това беше голям Божи дар за изгладнелите нещастници. Тежеше най-малко шест килограма. Разчупиха един стар сандък, запалиха огън, сложиха костенурката в голямо гърне, свариха я и после се нахраниха. Беше царско ядене за клетниците, изнемощели от глад.

На четиринадесетата нощ пасажерите на „Капитанът“ спаха превъзходно, тъй като не страдаха нито от глад, нито от жажда.

Денят настъпи и разкри безкрайния океан, върху който лодката изглеждаше като тресчица.

Към обяд морето стана съвсем зелено.

Херманса извика с радостен глас:

— На върха на мачтата ни има птиченце.

— Ура! Приближаваме се към сушата — извика Пикардин. — Бог скоро ще ни избави от страшните мъки и от ужасната неизвестност.

— Това е кълвач — каза Менард, като показа красивото шарено птиче.

Едва ли някога някъде някоя птица е била посрещана с по-голяма радост и сърдечност, отколкото този кълвач, който донесе първото известие на бедните бегълци. Приближаваха се към сушата.

Когато птичето си почина, то се вдигна във въздуха и хвръкна на северозапад. Менард промени курса на лодката и я отправи в същата посока.

Един час преди да залезе слънцето, Херманса обяви на другарите си, че вижда нещо на хоризонта. Очертанието ставаше все по-ясно, но беше трудно да се определи точно какво е.

Пет минути преди да залезе слънцето бегълците определиха предмета. Беше високо самотно дърво. Стъблото му беше право, само върхът му беше разклонен.

Херманса беше толкова развълнувана от тази картина, че падна на колене със сълзи на очи. И тримата мъже заплакаха от радост и благодариха на Създателя, задето ги беше избавил от смърт.

След като се бяха лутали четиринадесет дни, след като самотниците не бяха виждали две седмици нищо друго, освен вода и небе и след като бяха преживели глад и жажда, те изведнъж забелязаха една самотна палма сред Атлантическия океан.

— Суша. Ето там трябва да има суша!

Слънцето залезе. Непрогледна тъмнина забули морето и нещастниците бяха принудени да чакат сутринта, преди да се приближат към неизвестната страна. Те добре знаеха, че където има морски бряг, там има скали, които можеха да потопят лодката.

Нито един от пасажерите на „Капитанът“ не спа тази нощ. Бяха се хванали за ръце и говореха за тайнствената страна, към която ги водеше божието провидение.

Какво имаше в тази страна? Как се казваше? Какво криеше във вътрешността си? Щастие или нещастие за бедните страдалци? Нови опасности ли, нови страдания ли, нови изпитания ли?

На тези въпроси щеше да отговори утрешният ден.

В голямата фабрика за брилянти, златни и сребърни предмети на фирмата „Бернард и синове“ в Париж беше шумно както винаги. Дългата огромна зала на голямото здание беше пълна с работнички, на които работата беше да полират изработените сребърни предмети. Те им придаваха гланц и блясък.

В помещението работеха около осемдесет жени и момичета. Те седяха около дълги дьсчени маси. Пред всяка работничка имаше по една кошничка, в която сутрин получаваше сребърните предмети, а вечер ги предаваше готови.

Работеха безспирно и въпреки че говоренето им бе забранено, приближаваха глави една до друга и бъбреха тихо, но разгорещено.

Тези бледи същества, от чийто труд се издържаха техните семейства, имаха доста неща да си кажат. Бедните донасяха в неприветливата работна зала своите преживявания през малкото свободно време или през свободния неделен ден и си ги разказваха една на друга радостно или тъжно.

Обикновено говореха на една и съща тема: Обожателят — хубавият любовник — бъдещият съпруг! Единият бил много въздържан, другият бил много свободен в отношенията си. Една се оплаква, че любовникът й изневерил, а друга с разгорещено сърце разказва, че можела да води своя за носа.

— Колко весело прекарахме миналата неделя…

Една от тях, облечена в новата си рокля, беше предприела чудесна разходка в Булонската гора, другата била на някакъв бал, третата прекарала във весела компания в ресторант.

При изтриването и излъскването на сребърните предмети можеше да се мечтае и фантазира, да си спомня за всичко, от което човек получаваше облекчение.

Две от работничките на фирмата „Бернард и синове“ мислеха за съвсем други работи през работното време. Това бяха Ева и Павловна.

Когато Ева изтриваше внимателно сребърната лъжичка, тя си спомняше за баща си. О, тази печална среща в двореца на Мирович, където беше изненадана от кражбата на Мъртвешката глава.

Дали бе постъпила честно, дето не бе се погрижила за своя баща, който беше покварен, долен крадец, убиец и тя не желаеше да диша същия въздух с него и неговите хора? Дали хората щяха да оправдаят такава дъщеря, която не се интересуваше от съдбата на баща си?