Ева избърсваше скришно сълзите по страните си. Когато всички деца гледаха с радост своя баща, тя трябваше да се отвращава от него.

Тези мисли безпокояха Ева.

Павловна мислеше за Емил. От ден на ден нейната тъга ставаше все по-голяма и скръбта за любимия, когото мислеше за мъртъв, не пропускаше радостен лъч в душата й.

Имаше един мъж, обаче, който искаше да я накара да забрави душевните си мъки — Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата.

Преди две години, той се бе оженил но желание на баща си за една много богата банкерска дъщеря. Не искаше заради една жена да развали кариерата си. Но твърде скоро се беше наситил на удоволствията и веселията, които му предлагаше обикновената любов. В Павловна този покварен мъж виждаше рядък случай за по-изтънчено наслаждение. Освен че беше красива и млада, тя бе непокварена и невинна.

Колкото по-нечист биваше развратникът, толкова повече чувстваше влечение към непокварената моминска душа.

Марсел Бернард скоро разбра, че Павловна беше самостоятелна и се възмущаваше при всяка закачка от негова страна. Той се мъчеше да я омагьоса със силата на парите си, но и с това не успяваше. Павловна имаше броня, през която не можеше да мине такава стрела. Всичките златни и метални стрели, отправени към нея, падаха пред краката му с изпочупени върхове.

Тази броня беше вярната любов, която тя изпитваше към Емил фон Пикардин. Тайната й беше неизвестна на Марсел и той търсеше причината другаде. Реши, че неразделното й приятелство с Ева е причина за неосъществяването на неговия план. Затова реши да раздели двете приятелки.

Пословицата казва: „На когото ям хляба, на него ще пея песен“. Ужасна е тази пословица за някои работнички! Колко нещастни и невинни момичета изгубват своята младост и щастие! Всички нямат смелостта да захвърлят работата и да гладуват, когато откажат да дадат желаното на господаря си. Повечето от тях се покоряват! Нали трябва да се живее!

Безброй тайни остават скрити зад стените на фабриката. Колко често тия тайни биват изтръгвани от сърцата на нещастните измъчени работнички!

Звънецът удари и оповести, че във фабриката „Бернард и синове“ започва обедната почивка. Работничките излизаха на групи из двора, където пролетният полъх съживяваше новите листенца на дърветата.

Ева и Павловна се разхождаха под ръка. Те страняха от другите работнички, тъй като неизвестно защо другарките им не ги обичаха. И те чувстваха нужда да излязат и да подишат чистия въздух, да се порадват на пролетното слънце, но край когото и да минеха, когото и да срещнеха, всички ги гледаха подигравателно и си шушукаха. Сегиз-тогиз се чуваха разговори, които се отнасяха за Павловна.

— Не ще мине много — каза една бедна блондинка с остър нос — и госпожица „Юфтова кожа“ ще почне да се вози в екипажи, украсена с големи диаманти на ушите и пръстите.

Под „Юфтова кожа“ се разбираше Павловна, защото юфтът се приготвяше само в Русия. Затова и работничките я наричаха с това име.

— Госпожица „Юфтова кожа“ е много нежна и елегантна — каза друга, доста възрастна работничка. — Нали знаете, че господин Марсел обича нежното и елегантното, докато е още ново…

— А употребената любовница я захвърля настрана — процеди друга.

— Да, деца — обади се хубава брюнетка със светнали очи и стройно тяло, които показваха, че в нея тече гореща и страстна кръв, която не може да обуздава. Произхождаше от Женева и всички работнички я наричаха „Буйната швейцарка“. — Такава руса мома е нещо особено. Може би господин Марсел ще се излъже. Има в Русия мъже, които не ще погледнат Павловна. Рускинята се държи така, че винаги когато я молят за една целувка, тя отказва.

Павловна бързо пусна ръката на приятелката си, побледня и със светнали от гняв очи застана пред стройната брюнетка:

— Чух, че изговорихте името ми — задъхано изрече тя, — и то придружено с безсрамна лъжа!

— Не ви ли харесва казаното — запита шеговито швейцарката. — Истината понякога е горчива.

— Пазете се да не наскърбявате хората — продължи Павловна, без да обръща внимание на умоляващите погледи на Ева. — В Париж има съдии, които наказват ония, които обиждат незаслужено.

— Чувате ли, деца — изкиска се швейцарката, — госпожица „Юфтена кожа“ се държи нависоко, като че не знам, че е приета във фабриката по желанието и благоволението на господин Марсел. Разбира ли тя нещо от нашата работа?

— Нищо! — извикаха всички в хор.

— Интересно е да знаем с какво се е занимавала по-рано — продължи буйната швейцарка. — Навярно пак с това, което тук й даде хляб и пари. Вижте, момичета, тя е такава жена, която нищо не разбира от работата ни и отнема последната троха от ръцете на честните работнички и то само затова, защото има красиво лице и умее да се докарва пред мъжете.

— Нищожно, подло и мръсно същество!

При тези думи Ева пламна, спусна се и удари две плесници на буйната швейцарка.

Ръката й се изписа на страните на шегобийката. Ева се уплаши.

Между работничките се вдигна глъч. „Буйната швейцарка“ отново се спусна върху противничката си, като извади от джоба си чорапена кука.

— Ще ти избода очите — извика тя на Ева, — твоите и на рускинята, заради която ме удари. Ще разберете вие двете коя е „Буйната швейцарка“.

Брюнетката се нахвърли като граблива птица върху Ева.

— Стой, назад — чу се мъжки глас.

Между дърветата, където се разиграваше тази неприятна сцена, се зададоха двама мъже — стар и млад.

Старият господин, облечен в черно, носеше лента на почетния легион на гърдите си. Той беше дребен, с бръснато лице, с бяла коса. Изражението на лицето му бе гордо, умно и добродушно. Този мъж бе Симон Юлий Бернард, основателят и първият шеф на фирмата. С него вървеше синът му Марсел, облечен елегантно както винаги, обаче смутен от сцената, която баща му не трябваше да види, нито да чуе, тъй като;в центъра на кавгата беше неговият син.

Появяването на двамата мъже, особено на стария, прикова на местата всички работнички. „Буйната швейцарка“ остана с куката в ръка до Ева.

— Хвърли куката — заповяда старият Бернард. — Нима искате да се случи нещастие?

Швейцарката скри куката и измърмори:

— Тя ме би, трябва ли да търпя?

— Добре е сторила, че те е набила — каза сърдито господарят. — Чух и видях всичко. Ти си зла и тъпчеш с краката си честта на другите. Ти обиди и сина ми, но за това не ще те накажа, защото той стои толкова високо, колкото ниско е твоето дърдорене. Но за това, което каза за това младо момиче — той посочи Павловна, — ще получиш заслуженото. Уволнена си от работа. Нека управителят на фабриката ти направи сметката и кантората да ти заплати.

Швейцарката стана бледа като стена. На лицето й се изписа злоба и гняв. Останалите работнички се тълпяха уплашени назад. Фирмата „Бернард и синове“ плащаше редовно на работниците си и уволнението беше рядък случай.

— Защо се бавите още? — каза сърдито старецът.

— Не чухте ли, че сте уволнена?

Швейцарката сложи ръце на гърдите си, застана насреща и втренчи нахалния си поглед в Марсел. Той се оказа в неловко положение и за да прикрие смущението си, започна да засуква мустаците си.

Старият Бернард искаше да покани още веднъж швейцарката да напусне двора, когато Павловна се освободи от прегръдките на Ева и застана умоляваща пред стария фабрикант.

— Господин Бернард, простете й — помоли тя с нежен глас. — Много съжалявам, че тази работничка е принудена заради мен да напусне работата си и да остане без хляб. Моля ви, простете й…

Старият Бернард я изгледа изненадан. Той помилва лицето й с бащинска нежност.

— Вие имате благородно сърце, дете мое. Сега разбирам защо ви ненавиждат другите работнички. Съжалявам, но не мога да изпълня желанието ви. Това, което веднъж Симон Юлий Бернард каже, трябва да се изпълни, било то за добро или за зло.

Една коварна усмивка се показа на устата на швейцарката, която прекъсна думите на стария фабрикант.

— Марсел, ти ме изхвърляш засрамена и унижена! Защо не разкажеш на баща си, че и аз бях някога твоя любовница? Да, да, тогава бяха весели времена, а когато почнах да ставам по-тъжна, по-замислена, защото не можеше вече да се скрие, ти помниш, нали, Марсел, тогава ме заведе при Красцинска, при…