— Клетнице, ти лъжеш — извика Марсел с дрезгав глас.

Старият Бернард отвратен обърна глава. Той даде знак на портиера, който минаваше през двора.

— Изхвърлете тази лъжкиня на улицата — заповяда той. — И ако това пропаднало момиче си позволи да злослови против фирмата ни или против шефа, ще я повикам да отговаря пред съда. Там ще си получи заслуженото.

— Да, ще говоря — извика швейцарката. — Дайте ме под съд. Аз ще доведа Красцинска за свидетелка.

Разгневената брюнетка щеше да продължи да говори, но портиерът я улови и я избута на улицата.

— Момичета, на работа! — извика старият Бернард. — Марсел, ела с мен.

Той кимна любезно на Павловна и Ева, обърна се и се отдалечи, последван от сина си.

Марсел искаше да се отдели от баща си, но той го покани да влезе. Младият мъж го последва смутен. Старецът заключи грижливо вратата и седна до писалището, на което беше работил цели четиридесет години. След това изгледа сериозно Марсел.

— Чу ли какво говореше това развратно момиче — запита той.

— Да, татко, нали бях там.

За да прикрие смущението си, младият мъж запали цигара.

— Какво ще кажеш за това?

— Нищо, татко, само, че това нахално момиче е измислило всичко.

— Това и очаквах да кажеш, синко. Ти като ценен човек не трябва да се унижаваш. Трябва да искаш удовлетворение за нанесена обида.

Марсел се сепна.

— Коя е, каква е тази госпожица Красцинска — продължи старият Бернард, без да види смущението на сина си. — Нали тя каза, че си я завел при тази жена?

— Не слушах, татко, всичко, което дърдореше, и не обърнах внимание на думите й — смути се още младият мъж.

— Аз пък слушах с внимание, не изпуснах нито една дума.

Казвайки това, старият Бернард извади книга от чекмеджето и я запрелиства внимателно. Това бе адресната книга на Париж.

След малко я затвори с разтреперани ръце и рече:

— Красцинска е акушерка и живее на улица „Мадона“. Трябва да я призовеш за свидетелка и тя трябва да се закълне, че никога не те е виждала. Още днес ще отида при нея.

— Не е нужно, татко — скочи на крака Марсел. — Смятам, че е достатъчно, като ти казвам, че не познавам тази жена. Ти придаваш на работата по-голяма важност, отколкото заслужава.

Старият Бернард стана бавно, облегна се на масата и погледна сина си строго и укорително.

— Нима не е важно за теб, когато калят честта ти? — запита той. — Много съжалявам, Марсел, че си толкова мекушав. Освен това имам и други основания да не съм доволен от теб.

Марсел побледня. Той знаеше, че нови укори ще се струпат върху главата му.

— Известно ти е — смръщи се старият господин, — че поради разклатеното си здраве трябваше да прекарам последните осем месеца в Италия и Испания. Вчера отворих търговските книги и за моя голяма изненада, ако щеш и уплаха, установих, че много лошо си стопанисвал капитала.

— Татко, смятам, че не съм твой слуга — прекъсна го Марсел. — Аз мисля, че съм твой съдружник.

— Да, наистина, обаче никой съдружник няма да изтегли в отсъствието на другия голяма част от капитала.

— Това не съм сторил.

— Да ти покажа ли твоя личен разход? В разстояние на осем месеца ти си изтеглил от касата не по-малко от двеста хиляди. Желаеш да разсипеш фирмата ли?

— Но „Бернард и синове“ се държи здраво, нищо не може да й се случи…

— Да, държим се — отвърна Бернард гордо, — и ще се държим дотогава, докато моите очи гледат. Обаче двеста хиляди са много пари и ощетяват фирмата. Освен това открихме кредит на несъстоятелни хора и загубихме много. Тези пари, които ти изхарчи, можеха да заместят загубата. Какво направи с тези двеста хиляди? Просто се чудя къде си ги изхарчил! Твоята жена е добра домакиня и съм сигурен, че за домашни разходи не са отишли повече от петнадесет хиляди. Или играеш на карти, което не е достойно за един търговец, или пък издържаш някоя държанка, която не прилича на един честен мъж.

Марсел мълчеше. Укорите на баща му бяха справедливи.

— Да оставим това сега — седна старият Бернард. — Възможно е да си имал да плащаш стари дългове. Обаче, за голяма моя радост, нашият магазин за брилянти на улица „Опера“ много се е замогнал. Според книжата имаме доста голям капитал в диаманти и златни вещи. Ако не се лъжа, те възлизат на около два милиона франка.

Марсел се изчерви. Дълбока бръчка се появи на гладкото му чело, а погледът показваше страх и неувереност.

— Тези дни ще посетя нашия магазин на улица „Опера“. Мисля, че е необходимо.

— Ти можеш винаги да дойдеш, татко. Последните думи се изтръгнаха с мъка от бледите устни на Марсел. Той стана, наметна палтото си, като стоеше с шапка в ръка пред стареца.

— Довиждане, татко, файтонът ме чака — отивам в магазина. Днес ще имам важни клиенти, които още вчера ми съобщиха, че ще дойдат.

Той се упъти към вратата, но изведнъж се спря и се обърна към баща си.

— Извинявай, татко, добре, че се сетих. В нашия магазин на улица „Опера“ има нужда от продавачка. Как се казваше момичето, което оскърбиха днес… ах, да, Павловна. Мисля, че тя е честно момиче и може да й се повери тази длъжност. Ако си съгласен, изпрати я още днес.

— Добре, че ми напомни — кимна старият. — Ние сме длъжни да подобрим положението на това момиче, понеже тук го третират лошо. Като продавачка в магазина за брилянти ще бъде по-добре, а ще има и по-добра заплата.

Марсел се ръкува с баща си и излезе, като едва прикри радостта си. Павловна беше разделена от Ева и предадена в негови ръце.

Той се качи на файтона като си тананикаше някаква оперетна мелодия, седна на коприненото седалище, като забрави всичките грижи, които му бе създала швейцарката.

Павловна зае новата си длъжност на другата сутрин. Тя прие с радост. Радваше, се че се бе отървала от неприветливата задушна фабрика и че щеше да получава не по-малко от 60–100 франка, но мисълта, че не ще вижда Ева по цял ден, притискаше гърдите й.

Ева се радваше, че приятелката й с новата длъжност се избавя завинаги от подигравките на другите работнички, които я обиждаха и оскърбяваха.

И двете не можеха да допуснат, че това беше направено нарочно, защото старият Бернард сам й предложи тази работа.

Младото момиче стана продавачка в блестящия магазин на улица „Опера“, който бе пълен със скъпи диаманти и красиво изработени златни предмети. Навсякъде светеше. Най-видните семейства от аристокрацията влизаха в него.

Павловна се чувстваше добре. Учтивият тон, с който се говореше винаги в магазина, разговорите с образовани и възпитани клиенти, всичко това по-добре отговаряше на възпитанието на Павловна, отколкото работата й във фабриката между грубите, невъзпитани работнички. Освен това младият шеф не й досаждаше с нищо. Марсел даже не я поглеждаше. Павловна благославяше часа, в който я бяха назначили на тази хубава работа.

На четвъртия ден от назначението й младият шеф я повика в кантората си, която се намираше в едно и също здание с магазина.

— Госпожице Павловна — посрещна я той, — вие трябва да направите една поръчка за магазина. Госпожа Легуве, една почтена жена, която живее на улица „Наполеон“ № 57, желае да си избере пръстен, затова вземете тази кутия с пръстените и идете у тях. Тя ще си избере, който й хареса. Не бързайте много, защото едва в три часа ще може да ви приеме.

Павловна взе кутията с пръстените и някои други поръчки. Марсел се залови да пише на писалището си и тя излезе от кантората. След като се приготви, се качи на омнибуса и замина за улица „Наполеон“.

Момичето стискаше кутията с ръцете си. Трепереше да не се случи нещо с поверените й скъпоценности.

Най-после пристигна пред къщата на госпожа Легуве. Без да знае и без да предчувства, Павловна влизаше в същата къща, в която нейният баща беше прекарал най-ужасните си часове.

Павловна позвъни.

Просто облечена жена посрещна момичето.

— Фирма „Бернард и синове“ ме изпраща при вас — каза Павловна, след като поздрави. — Госпожа Легуве искала да си избере пръстен от тези, които съм донесла.