Като светкавица премина през ума й мисълта, че трябва на всяка цена да отстрани тази съперница. Да накаже и Естерхази за тази измяна тя и не помисли, защото обичаше този човек така сляпо, че за нищо на света не би поискала да му стори зло. Ето защо реши да се осигури и от страна на този циганин, който беше се заклещя да си отмъсти на черния майор. Тя реши да не го изпуска от очите си, за да не предприеме нещо против любовника й. След като поразмисли един момент за всичко това, тя се обърна към Аладар Форкаш.

— И наистина — каза му, — нима сте дотолкова обезумял, че искате да се лишите от живота си заради една невярна жена?

— Какво да диря още на този свят — промълви с болка циганинът. — За мене няма вече нито слънце, нито звезди, нито пролет, нито щастие. Мелиора беше слънцето и моята звезда, пролетта и щастието на живота ми.

— Отмъстете си за нея! Аладар поклати печално глава.

— Опитах се веднъж и не успях. Втори път нямах вече смелост да й сторя нещо лошо…

— Разбирам — въздъхна печално Помпадура. — Който обича, винаги е склонен да прости, дори и тогава, когато прошката е слабост. Но защо тогава не се постараете да спечелите отново любовта й?

— Как бих могъл да го сторя? Оня, който ми я открадна, я крие от света като скъпоценна реликва. Един-единствен път можах само да я видя оттогава, но без да мога да й говоря. При това едва не заплатих с живота си…

— Как? Разкажете ми.

Форкаш прекара умислено ръка по черната си къдрава коса:

— На третия ден след като графът отнесе Мелиора, не можах да устоя да не я видя. Издебнах случай и се промъкнах в съседната къща. Качих се на тавана, а оттам на покрива. След това преминах на покрива на Естерхазиевата къща. Знаех, че в нея е скрита Мелиора. Спуснах се надолу по водосточните тръби. Нощта беше тъмна и никой не можеше да ме види. Останах така увиснал пред един прозорец, чиито пердета не бяха спуснати. И тогава…видях. Защо ме измъчвате да ви кажа, да си припомням какво видях… Те се целуваха, прегръщаха, смееха и пиеха пенливо вино от сребърни чаши. Познах жена си, макар и да носеше мъжки дрехи… След това свещите угаснаха. Имах със себе си зареден с четири куршума револвер. С едната ръка се държах за тръбата, а с другата насочих револвера към прозореца. Исках да убия и двамата, а после и себе си… Но защо треперите, госпожо? Нима моето отмъщение не щеше да бъде справедливо?… Тогава, в момента, когато пръстът ми натискаше спусъка, ръката, с която се държах, отмаля, отпусна се и аз полетях стремглаво надолу. Трябваше да събера цялото присъствие на духа си, за да не се разбия долу на паважа. На следващия ден отидох още веднъж, но намерих вратата на тавана на съседната къща заключена, а вратата беше доста солидна, за да мога да я разбия. Тогава реших да умра и да предоставя отмъщението на Бога, което рано или късно ще сполети тези двама мизерници.

Ужасена, Помпадура слушаше разказа на циганина. Потрепервайки, тя си помисли за опасността, която е висяла над главата на Естерхази и от която по една случайност се е отървал.

Сега тя протегна ръка на циганина:

— Вие сте смел човек и аз се възхищавам от вас. Ще ви помогна да завладеете отново вашата Мелиора… Искреност за искреност, доверие за доверие. Аз съм любовницата на Естерхази и имам над него по-стари права, отколкото оная, с която сега ми изневерява. Разбирате ме, нали, че е и в мой интерес да разделя Мелиора от графа. А това ще стане. Бъдете спокоен! Ще ми помогнете и вие, но трябва да се закълнете, че без мен няма да предприемете нищо против графа или против странния му прислужник.

Аладар Форкаш стисна ръката, която му бе протегната.

— Заклевам се! — произнесе тържествено.

— Добре. Обещавате ми, че няма да посягате и на собствения си живот!

— Обещавам ви.

— Елате сега с мене в моята шейна… До вратите на града ще ме придружавате. Къде живеете?

— Преместих се от хотела, където заедно с Мелиора заемахме апартамент, в един мръсен хан — „Веселият руснак“. Не исках да открият следите ми в Париж, а там съм сигурен.

— Добре, сега знам къде бих могла да ви намеря, когато ми потрябвате. Имате ли нужда от пари?

— Благодаря ви, имам достатъчно.

Те си стиснаха още веднъж ръцете, сякаш с това искаха да скрепят отмъстителния си съюз. После циганинът помогна на жената да заровят гроба на детето. Помпадура хвърли още един тъжен поглед към мястото, където беше скътала последния си спомен от младежкия си сън и тръгна сподирена от Аладар.

Кочияшът остана като гръмнат, като видя господарката си да излиза от гората с човек, облечен така фантастично и си помисли за много неща, които не смееше да изговори.

Пред вратите на града чудноватият човек слезе.

— В скоро време ще чуете за мен — пошепна му жената. — Отмъщението ми няма да закъснее и колкото по-сурово бъде, толкова по-добре…

Шейната тръгна и циганинът дълго се взира след нея.

В „Пале Роял“, едно от най-луксозните заведения в Париж, седяха граф Естерхази и майор Пати дьо Клам. Те току-що бяха поръчали нова бутилка, пушеха фините си хавански пури и бяха в отлично настроение. Луксозно обзаведеното заведение беше препълнено с посетители, които принадлежаха към най-отбраното общество на Париж. На съседната маса седеше един господин, млад мъж, който изглеждаше погълнат от четенето на чуждестранен вестник, а от виното, което стоеше пред него, отпиваше рядко. От време на време очите му се вдигаха от вестника и се отправяха към масата, където двамата офицери си говореха на доста висок глас.

— И тъй, значи няма още никакви вести от Алжир? — запита черният майор колегата си. Пати дьо Клам изтърси малко нервно пепелта от пурата си.

— Известия имаме — отговори той, — но не са радостни за нас. Пикар върви от успех към успех. Неотдавна пак излезе победител при едно сблъскване с бедуините. Няма да мине дълго време и той ще покори окончателно това бунтуващо се племе. Тогава волю-неволю министърът на войната ще бъде принуден да го повика обратно в Париж, където полковникът вероятно ще бъде посрещнат като победител и герой.

— По дяволите — измърмори черният майор. — Защо Пикардин не изпълни дълга си и не се възползва от първия удобен случай, за да изпрати куршум в главата на своя началник? Нима съм се излъгал в този човек.

— Не, не. Пикардин е най-подходящият човек за това — размаха пурата си Пати дьо Клам. — Той трябва да играе така, както ние му свирим, защото иначе знае, че ще се върне в Каена. По всяка вероятност досега не му се е удал удобен случай.

Черният майор прехапа устните си.

— Само това бих посъветвал добрия барон фон Пикардин — да побърза! — изсъска той. — Иначе Равелак ще вземе преднина и ще ги очисти и двамата. Чудна идея беше тази — да изпратим това животно Равелак в лагера на нашия враг. Навярно той ще се погрижи нито Пикар, нито Пикардин да се върнат живи.

— Хайде тогава да пием за здравето на Равелак по този случай — вдигна чаша с усмивка Пати дьо Клам.

И Естерхази се засмя при тази шега. Чукнаха си чашите… Тези двама висши военни пиеха за здравето на един от най-опасните престъпници…

Разположението им ставаше все по-добро. Шампанското не закъсняваше да покаже ефекта си.

— Я кажи, обични приятелю — погледна го изведнъж втренчено Пати дьо Клам, — изглежда, че пак си замесен в някоя пикантна авантюра. Говори се, че държиш някъде скрита хубавата Мелиора, циганката от „Фоли Бержер“, която спаси от удавяне по такъв чуден начин. Знаеш да се наслаждавах необезпокояван от никого на нейните прелести…

Естерхази избухна в гръмък смях и изпразни чашата си наведнъж.

— Имаш приказен успех сред жените — продължи Пати дьо Клам. — Просто си за завиждане. Я кажи откровено, не се ли е случвало някога да бъдеш отблъснат от някоя жена, която си искал да завладееш?

— Никога — отвърна Естерхази гордо. — Уверявам те, че на което сърце съм почукал, винаги ми се е отваряло.