Драйфус се изправи. Той и недъгавият бяха съвсем мокри. Капитанът с мъка отиде пак на края на сала.

— Легуве, Ервин — извика той високо, — помогнете да приближим лодката.

Той дръпна, но, о, ужас! Въжето, което държеше в ръката си, беше скъсано. Като се вгледа внимателно, разбра какво се беше случило. Снарядът, изстрелян от правителствения параход, бе скъсал въжето, което свързваше лодката със сала. Сега те бяха разделени. Капитан Драйфус се уплаши от откритието си:

— Лодката! Къде е лодката?

После извика силно:

— Приятели! Къде сте? Тук е салът! Дайте знак, не зная къде сте!

Отговори му само воят на бурята.

— Ервин! Легуве! На помощ! Ние сме разделени. Дайте знак! Боже мой! Дайте знак!

— Разделени ли? — извика Мирович.

Драйфус беше много разтревожен и не успя да отговори на стареца.

— Револверът — сети се той. — Мирович, донеси ми от каютата револвера!

Сакатият се отправи към каютата. Драйфус продължаваше да вика. Мирович донесе револвера. Прозвучаха четири изстрела, макар че с това можеше да улесни преследвачите. Това беше последната му надежда.

— Дали приятелите в лодката ще чуят изстрелите ми?…

Изглежда, че вълните бяха завлекли лодката невероятно бързо. В тази минута тя можеше да бъде на една миля далеч от Драйфус и Мирович. Капитанът изгуби всяка надежда. Той закри с ръце лицето си и заплака като дете. Мирович го прегърна отчаян:

— Ако ме бяхте оставили на Дяволския остров, щеше да бъдеш в лодката…

Драйфус направи отрицателен знак с ръка. Сълзи канеха от очите му.

— Не плачи! — утешаваше го Мирович. — Като те виждам, че плачеш, чини ми се, че светът ще загине. Не се отчайвай, приятелю. Ние ще се върнем заедно на Дяволския остров или, ако желаеш, ще умрем заедно във вълните на необятното море!

— Не мога! Не смея — изстена Драйфус. — Херманса, най-добре щеше да бъде, ако не беше искала тази клетва от мен. Така щеше да ме избавиш от много страдания.

Драйфус се успокои малко.

— Какво да правим сега? — запита го Мирович.

— Приятелю.— отговори капитанът, — нищо, само ще чакаме. Докато още е тъмно, правителственият параход не ще предприеме нищо против нас. Те ще гледат да ни заловят, когато се разсъмне. Ще се съпротивляваме, както можем.

Драйфус не се излъга. В тъмнината преследвачите им не предприеха нищо, тъй като снарядите избухваха далече от сала.

На разсъмване бурята утихна и морето се успокои. Облаците изчезнаха и слънцето освети обширната повърхност на морето.

— Ето там — капитан Драйфус посочи тъмната сянка над морето.

Това беше правителственият параход.

Драйфус отиде в каютата, взе далекогледа и започна да наблюдава наоколо. Първо потърси лодката на приятелите си. Зарадва се като не я видя и реши, че другарите му навярно вече са стигнали сушата. След като наблюдава дълго парахода, той се обърна към Мирович и каза тъжно:

— Идат да ни вземат. Бъди готов да се върнем в ада.

Лодките бяха спуснати от парахода и бързо се устремиха към сала. Драйфус видя, че във всяка от тях имаше но десетина въоръжени войници. В една от лодките се намираше побелял мъж, който предвождаше отряда. Това беше губернаторът Грефин. Той толкова се бе разтревожил от бягството на заточениците, че тръгна сам да ги търси.

От всички страни се приближаваха към сала.

— Готови за стрелба! — заповяда губернаторът. Войниците вдигнаха оръжието си и го насочиха срещу Мирович и капитана.

Драйфус се обърна да види прокажения, но не го откри. Какво ли бе станало с него?

— Предайте се — извика Грефин. — Ще ви застрелям, ако се противите, — Ние сме ваши пленници — отговори Драйфус.

— Вие сте само двама, къде са другите? Капитанът отговори:

— Господин губернаторе, търсете нещастниците на дъното на морето. Те предпочетоха да се удавят, отколкото да попаднат пак в ръцете ви.

— Избягаха ни, животни такива… — развилия се Грефин.

Като се приближи съвсем до лодката, той продължи да пита:

— И безчестната дъщеря на Панталон ли се удави?

— Да!

Грефин заповяда на шестима войници да отведат капитана и Мирович в лодката, която се върна на парахода. Двамата пленници седяха между четирима войници, насочили пушките си към главите им. Войниците от останалите две лодки отидоха на сала, за да го претърсят. Двама от тях отвориха вратата на каютата, но изведнъж екна гръм. Облак дим забули всичко наоколо, а когато се разсея, само едната лодка се люлееше върху вълните. Салът и другата бяха изчезнали, а водата наоколо бе осеяна с трупове и дървени останки.

Какво се бе случило? Прокаженият се бе скрил в каютата и подпалил барута, който се намираше в нея, като хвърли себе си и неприятелите си във въздуха. Той сам сложи край на нещастния си живот, като отмъсти и за безбройните си страдания.

След осем дни граф Естерхази бе отново в Париж. Той беше вече годеник на Лучия, дъщерята на нотариуса Натузиус. Тя беше красива и богата. Дълговете на графа бяха изплатени, а кредиторите му удовлетворени. Тези, които го тормозеха толкова много, не го безпокояха вече. Щом прочетоха във вестниците за годежа на Естерхази, тези честни хора се явиха пред него и предложиха да му заемат малки или големи суми. Самият Соломон Дулсети се одързости да се представи пак пред графа и да настоява да му даде нов кредит. Каза му, че имал в магазина си хубави брилянти и че графът не ще сбърка, ако купи втори път подарък за невестата си от него, както ио-рано за княгиня Павловна Мирович. Старият евреин изговори тъй натъртено думите княгиня, че верният майор се стресна. Соломон Дулсети можеше да разкаже на света такива ужасни работи за Естерхази, които нямаше да бъдат приятни на бъдещия му тъст. Явно черният майор трябваше да сключи някаква сделка със стария евреин. Но откакто Естерхази се върна от Андора, той се намираше в мрачно настроение и затова постъпи с евреина по друг начин. Най-напред той го хлопна по главата с една книга, а когато видя, че лихварят няма намерение да се маха, позвъни и заповяда на влезлия слуга да го изхвърли.

За нещастие, слугата не обичаше много-много благородния Соломон Дулсети. Баптист се зарадва на случая, че ще може добре да се отплати на евреина, затова го хвана за яката и тъй силно го изтласка по стълбите, че той се търкулна надолу като топка.

като дойде на себе си, Соломон напусна негостоприемната къща и изрече куп ругатни и клетви. Черният майор си спечели един смъртен враг. Най-опасното за Естерхази бе, че евреинът дълбоко бе проникнал в тайните му.

След първото неприятно посещение последва и второ. Този път, обаче, посетителят беше приятел, офицер от генералния щаб, майор Пати дьо. Клам. Този офицер приличаше много на Гьотевия Мефистофел, тъй като имаше остра брада, състояща се само от няколко косъма. Това беше най-добрият приятел на Естерхази и тъкмо той дойде сега с неприятна вест.

След като размениха обичайните приятелски поздрави, Пати дьо Клам пристъпи направо към целта на посещението си.

— Приятелю Естерхази, дойдох да те предупредя — каза той. — Ти знаеш, че винаги съм бил с тебе и съм те предпазвал от много неприятности.

— Да ме предупредиш ли? — погледна го очаквателно черният майор, докато поднасяше сребърна кутия с цигари на гостенина си. — Знам какво ще ме предупредиш. Пикар работи против мен. Той търси начин да ме погуби, той иска да ме наклевети, но няма доказателства за това.

— Да оставим Пикар настрана — изрече Пати дьо Клам. — И аз съм негов неприятел и можеш да разчиташ на мене: ние ще унищожим този млад и горд полковник, чиято кариера е замаяла главата му. Работата сега не се отнася до него, а за една твоя глупост, драги приятелю!

Черният майор изпусна цигарата, която бе вече доближил до устата си. Той се вгледа в лицето на Пати дьо Клам и се опита да отгатне за какво става дума.

— Ти, любезни мой, много си сгрешил — продължи офицерът с дяволското лице, — като си се сгодил за госпожица Натузиус.