Параходът имаше чудесна машина, електрически прожектори, картечница и две оръдия. Можеха ли бегълците да се противопоставят на такъв модерен кораб? Беше немислимо. Параходът можеше да настигне бегълците още същия ден, ако не бяха ги търсили в другите райони на океана. Грефин беше открил следите им и безмилостно ги преследваше. Ако се съдеше по дима и по гранатата, която бяха изстреляли от парахода и която падна съвсем близо до сала, бегълците се намираха на около половин час от парахода.

На сала всички бяха разтревожени. Даже Легуве и Ервин, които бяха безстрашни при други случаи, сега загубиха за минута храбростта си, а младият германец прегърна мълчалив жена си.

— Всичко е загубено! — извика Ервин фон дер Халде отчаян. — Всичките ни усилия, борбите, опасностите не ни изведоха до желаната цел. Трябва да се върнем в мизерията на заточението, което ще бъде сега десет пъти по-жестоко. Тези дяволи в човешки образ ще ни отмъстят за главоболията, които им създадохме.

— Ще ни изтезават, докато умрем! — изплака Антонина. — Надеждата за свобода ще изчезне.

— Чуйте ме приятели — изгледа останалите Легуве, — колкото до мене, аз съм решил твърдо да не се оставя да ме заведат пак на Дяволския остров. Малкото време, което прекарах с вас на свобода, разбуди у мене нови сили. Не мога вече да търпя тираните да ни водят насамнатам, да стенем под камшика на Мурильо и да не виждаме нищо от обширния божи свят, освен морето и небето. Не мога, приятели, не мога!

— Какво мислиш да правиш? — запита Драйфус.

— Ще умра, преди да ме стигнат неприятелите ни! Легуве изговори тези думи с такава твърдост, че всички млъкнаха. После той продължи:

— С изключение на бедния ни другар Мирович, вие всички сте по-млади от мене. Можете да се уповавате на младостта си, на дългите години, които са пред вас. За мене има само едно същество, което обичам и за което искам да живея — то е моята дъщеря Долора. Ако аз остана беден заточеник, не мога да й помогна. Един куршум от този револвер или пък скок в морето и ще бъда свободен! Предпочитам да умра, отколкото да страдам в Каена.

— И аз също — заяви Ервин. — Смъртта е само един момент, а робството е години мъка. Мила моя Одета, скъпа моя, кажи ми, искаш ли да умреш с мен — аз съм готов да последвам примера на Легуве.

Одета прегърна мъжа си и го погледна с просълзени очи.

— Ако ни хванат, това значи да бъдем разделени завинаги — извика тя, — а ако умрем, ще бъдем вечно заедно. Готова съм да умра с теб.

— За мене смъртта е избавление — присъедини се и младата Антонина.

— Каквото направите вие, същото ще сторя и аз! — съобщи Мирович. — Ще подпалим барута, който се намира в каютата, и ще хвърлим сала във въздуха. Ще оставим неприятелите да се доближат съвсем близо до нас и после ще им покажем как умират героите.

— Останките от нашия сал ще полетят насреща им — ентусиазира се Легуве, — а безкрайното море ще погълне телата ни.

Нещастниците просто обезумяваха от ужас. Те се втурнаха към каютата, където съхраняваха барута, и в отчаянието си искаха да предприемат нещо. Ала като дойдоха до каютата, капитан Драйфус ядосан се изправи пред тях.

— Назад! — извика той и отблъсна Ервин, който искаше да влезе насила. — Назад, вие сте луди хора! През моя труп само можете да отидете при барута. Ще трябва да ме убиете, преди да изпълните безумното си намерение.

Всички изгледаха смаяни капитана.

— Драйфус, предпочиташ ли пак да те оковат и закарат на острова? — запита Ервин. — Ти, който си бил за нас пример за мъжество и храброст, желаеш отново да теглиш мъките на заточеник на Дяволския остров или предпочиташ бързата смърт?

— Да се самоубиеш е по-срамно, отколкото да понесеш най-големите мъки — отговори капитанът. — При това съм дал клетва на жена си, че никога не ще извърша този грях.

— Ние не сме обвързани с такава клетва.

— Лъжеш се. Ервин, ги също си обвързан с клетва към младата си съпруга. Нали се кле, че ще я браниш и защитаваш от всички опасности през живота? А сега, когато опасността иде, ти искаш да я лишиш от живот. Аз те смятах, Ервин, за по-благороден и храбър. Ти, Легуве, като свещеник също ще извършиш много голям грях, ако посегнеш на живота си. Колко сте малодушни! Отчайвате се, макар че можете да се спасите.

— Да се спасим? — смаяха се нещастниците. — Капитан Драйфус, ти говориш за спасение?

— Да, за спасение говоря, защото е по-добре човек да опита и невъзможното, отколкото да се отчайва. Имаме лодката, която ни донесе Панталон. Ще влезем всички в нея. Ще вземем всичко необходимо и ще се опитаме да стигнем брега. Преследвачите ще наблюдават само сала, защото не знаят, че имаме и лодка. По моя преценка устието на река Амазонка не е много далеч и може би границата с Бразилия е по-близо до нас, отколкото предполагаме.

— Дай си ръката, капитане — каза Легуве, — искам да я стисна и да ти кажа, че между всички ни на сала истинският мъж си ти.

— На работа — подкани Ервин. — Да живее капитан Драйфус, който не се обърква при никаква опасност.

— Ето — каза Драйфус, — и самата природа ни съдейства. Нощта ни закри с мрака си, вятърът се промени, морето е развълнувано. Всичко това пречи на правителствения параход да ни настигне скоро.

Вятърът се усили и наду ветрилото. Вълните ставаха все по-големи и по-силни. Те люлееха толкова силно сала, че намиращите се на него едва стояха на крака. Ала всички работеха усърдно.

Одета и Антонина изнесоха припасите, облеклата и завивките от каютата в лодката. Легуве и Ервин здраво закрепиха ветрилото. И Мирович беше полезен. Драйфус се разпореждаше за всичко. Изведнъж се чу силен гърмеж. От правителствения параход стреляха по бегълците, но понеже беше вече тъмно и не виждаха сала, оръдейният снаряд не попадна в целта.

— Нека стрелят — махна с ръка Драйфус, — в мрака нищо не ще улучат.

Изстрел след изстрел проехтяваха в пространството, но снарядите все така не попадаха в целта.

— Ако Бог ни помогне — каза Драйфус, след три часа ще стигнем брега. По моя преценка не сме на повече от пет мили от брега. Готово ли е вече всичко?

— Да — отговори Легуве.

— Помогнете тогава на жените да се качат. Ервин и Легуве помогнаха на Одета и Антонина да влязат в лодката. В нея имаше пет души. Двамата мъже, жените и Панталон.

— Сега внимавайте. Ще пренеса недъгавия Мирович. Хванете го здраво, за да не падне в морето. После сам ще вляза в лодката, а след това ще дойде и болният.

Прокаженият издаде някакви звуци в знак на радост.

Драйфус приближи до Мирович. Хвана го и го вдигна като дете.

— Приятелю, не се бой — каза му капитанът, — няма да те оставя да паднеш.

— Колко ви преча! — отрони Мирович.

— Без теб не ще тръгна и аз. Казвайки това, Драйфус тръгна напред. Вълните бяха толкова силни и тъй блъскаха сала, че всяка стъпка означаваше опасност за живота. Капитанът трябваше да използва всичкото си умение, за да стигне предната част на сала. Той положи недъгавия на пода и му каза да се държи здраво. После Драйфус хвана въжето, с което бе привързана лодката за сала, и спря, за да я дръпне по-близо.

Легуве гребеше, като се опитваше да помогне на капитана. Маневрата беше много сложна. Между лодката и сала вълните се издигаха толкова високо, че постоянно я изместваха назад. Всичко се извършваше в такава тъмница, че от сала лодката едва можеше да се забележима намиращите се в нея не виждаха Драйфус.

— Легуве — извика капитанът, след като опитът му не сполучи, — събери ветрилото и греби, за да приближиш лодката.

Ала едва изговорил тези думи и стана нещо, което сложи край на всички негови усилия.

Неочаквано нещо в мрака светна. Сред бушуването на бурята след миг се чу изстрелът. На сала бе нанесен силен удар и капитанът падна назад. Като държеше въжето в ръка, той се сгромоляса върху Мирович,-който беше зад него.

Салът бе блъснат от голяма вълна сякаш щеше да пропадне в бездната. После пак заплава по вълнуващата се водна повърхност.