— Мелничарю, ти имаш право, пак ще започна работата си, но казвам ти и запомни думите ми — не ще мине и година и ти ще ми донесеш хубави пари, но ще се лишиш от главата си.

Мелничарят се изсмя подире му.

Оттогава той стана по-лош. На стареца се свидеше даже и яденето на дъщеря му. Хубавата Лучия ставаше все по-бледа и с всеки ден се приближаваше към гроба. Накрая тя не можеше да става от леглото си и всички в селото казваха, че ще умре.

През една бурна зимна нощ някой събуди свещеника от Белмари и когато той излезе, за да види кой има нужда от него, видя млад мъж, увит в дълга, черна мантия. Близо до къщата на свещеника чакаше шейна, в която имаше човек, облечен в кожух. Младият мъж каза на свещеника, че една умираща иска да се причести. Свещеникът бързо седна в шейната, която скоро спря пред мелницата.

Мелничарят не искаше да ги пусне да влязат, но младежът изкърти вратата. Дъщерята на мелничаря беше на смъртно легло, но в пълно съзнание. С просълзени очи младежът се хвърли на леглото й.

— Бедна моя Лучия, получих писмото ти — изплака той, — и ако с човешка помощ можеш да бъдеш спасена, то ще бъде направено. Доведох един от най-прочутите парижки лекари, който ще се помъчи да излекува твоята болест. Но защо по-рано не ми съобщи за съмненията си?

— Не можех да повярвам — изстена умиращата слабо, — че баща ми…

Тя млъкна и се разплака. Прочутият парижки лекар не можеше да й помогне вече, но той установи от какво е умряло момичето толкова младо. Тя бавно беше отровена. Девойката издъхна в ръцете на младия мъж, а вън вилнееше буря и беше толкова силна, че старата мелница пращеше.

На другия ден парижкият лекар заповяда да се изровят труповете на жената и тримата синове на мелничаря. И в трите тела се намериха следи от растителна отрова. Мелничарят бе погубил Цялото си семейство.

— Те ми искаха парите — призна си подлецът пред съда. — Този, който ми взема парите, е мой враг. Нямам ли право да убивам враговете си?

Осъдиха го на смърт. Когато на другата утрин екзекуторът дойде в неговата килия, позна в него онзи чужденец, когото бе изпъдил от къщата си преди по-малко от година.

— Син съм на парижкия палач — каза младежът. — Когато дойдох при вас, бях тръгнал по света, за да търся по-добър занаят от бащиния си. Но ти, мелничарю, ме посъветва да печеля пари. Затова се върнах при баща си, станах негов помощник, а днес сам упражнявам занаята му. Твоят час е ударил. Ела.

Половин час след това главата на убиеца беше под ножа на гилотината. Но жителите на Белмари разправяте че убитият мелничар всяка нощ се връща в мелницата си, която отдавна вече не работи. Никой селянин не ходеше в нея. Закъснели пътници, които нощем минавали край зловещото място, казват, че чували въздишки и стонове, после дрънкане на пари и смях. Те разправяха, че мелничарят броял парите си нощно време.

А разни хора твърдяха, че виждали някаква сянка зад прозореца на мелницата, която щом се осветявала от луната, заприличвала на мъртвец.

Колко верни са тези истории, не се знае, но и Помпадура затрепера, когато похлопа на вратата. Никой не й отговори. Натисна леко с коляно и тя се отвори. Обезобразената видя тъмно, широко помещение.

— Има ли някой тук? — попита с тревожен глас.

Беше тихо. Помпадура победи страха и влезе с детето в мрачната мелница. Андре боязливо се притискаше към жената. Крачка по крачка те вървяха напред. С всеки изминат миг Обезобразената се уверяваше, че мелницата е пуста. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя можеше вече да различава и предметите, намиращи се в нея. Съзря, че една тясна стълба води към горния етаж, където се намираха камъните. Около тази стълба имаше слама. Жената реши да пренощува там.

Помпадура искаше да си почине и щом съмне, да отиде в близкото село, за да наеме файтон, който да я отведе в Париж.

Едва сложи детето на сламата, и то заспа. Ала и тя бе толкова изморена от преживените през деня приключения, че веднага се отпусна до Андре и заспа на минутата.

Бурята беше стихнала, бледата светлина на луната проникваше през счупения прозорец и осветяваше вътрешността на тайнствената воденица. Дълга сянка се показа от горния етаж. Дочуха се тежки стъпки. Страшната No сянка слизаше по стълбите и се приближаваше до заспалите.

Верни ли бяха разказите на хората? Дали умрелият воденичар, който бе отровил цялото си семейство, се явяваше нощно време в мелницата, в която бе живял и където бе извършил престъпленията си?

Едно същество, което приличаше на излязло от гроба, се наведе над спящата жена като скърцаше със зъби.

Дали наистина има призраци?

— Емил, Емил, спаси ме, очите на змията, загубена съм!

Херманса се събуди с този вик от вцепенението, което приличаше на хипноза. Погледът на змията има хипнотична сила, която действа върху всички животни, даже и върху човека.

Херманса се огледа разтреперана и не можеше да мръдне от мястото си. Тя се намираше в пещера, но не в пещерата, в която живееше с Емил фон Пикардин, единствен от другарите й, който остана жив. Тази беше много по-голяма от тяхната и както изглежда, имаше много входове. Помещението беше чудесно наредено. Стените бяха украсени с мидени черупки, в много от които блестяха бисерни зрънца с нежен блясък. Подът беше покрит с кожи от разни зверове и килими от влакна на кокосов орех. Всичко това правеше мястото удобно за живеене.

Едно кандило висеше на тавана и осветяваше пещерата. То беше направено от издълбана кратуна, а от влакната на памук беше усукан фитил. Маста от тюлен заместваше дървеното масло. Не липсваха и мебели в пещерата. Имаше маси, столове, даже и легло, на което Херманса лежеше. Мебелите бяха изработени от бамбук, който изобилстваше на острова.

Младата жена едва забеляза всичко това. Тя втренчи поглед в едно непознато същество и изпита неописуем страх. Това беше мъж, облечен в кожи, който стоеше прав със скръстени ръце и гледаше Херманса. Имаше вид на статуя, а не на човек.

— Боже мой — извика съпругата на капитан Драйфус, като се надигна от леглото, — къде се намирам? Сън ли е това? Змията… Да сега разбирам — намирам се в ръцете на убиеца на моите приятели.

Изненадата й беше още по-голяма, когато този дивак й заговори на френски, макар и не много чисто. По чертите на лицето му се виждаше, че е интелигентен мъж.

— Не се страхувай, красавице — каза мъжът с шестте пръста. — Никакво зло не ще ти сторя, макар че убих другарите ти. Никога не ще посегна на жена. Донесох те в моето жилище, като се надявах, че в тебе ще намеря жена за любов.

Херманса се разтрепера. Думите на човека с шестте пръста бяха много по-страшни от смъртта. Страхът от това, което предстоеше, възвърна силите на Херманса. Тя се свлече от леглото на колене пред непознатия мъж.

— Който и да си, странни човече, навярно си нещастен. По думите ти познавам, че по-рано си живял в друго общество, обаче сега си самотник като мен. Затова имай милост към хората с подобна участ. Аз съм жена на друг мъж, когото съдбата тласна в най-дълбоката пропаст и който вече няма нищо, освен верността на Съпругата си, голямата й любов и неопетнената й чест.

— Този, с когото живееш в пещерата ли е мъжът ти? — запита сърдито шестопръстият.

— Не, не — извика Херманса, — нямам нищо общо с този мъж, освен страшната съдба, която ни изхвърли на този остров. Съдбата ни направи добри приятели — брат и сестра. Не му причинявай зло — не го убивай, както стори с другите мои другари. Моля ти се, присъедини се към нас и ние тримата по-лесно ще преживяваме страшната участ, която ни изпраща небето.

Облеченият в кожи мъж поклати глава, заобиколена от руси къдри, а очите му светнаха от гняв.

— Твоят другар е мъж — каза той студено. — и затова трябва да умре.

— Но защо? Той не ти прави нищо лошо.

— Все едно. Аз съм князът на този остров и който стъпи на него без мое позволение, трябва да бъде убит от стрелите ми.