— Убий и мене тогава — молеше го Херманса, — забий една стрела в гърдите ми и ще ти бъда благодарна.

Подивелият мъж поглъщаше с поглед Херманса. Той протегна ръцете си към нея. Херманса се изплаши и се отдръпна настрана. Очите й се напълниха със сълзи и тръпки побиха младото й тяло.

Мъжът издаваше викове, изразяващи страст и желание. Той хвана нежно ръцете на Херманса, но неочаквано се отдръпна и избяга в пещерата.

— Не, не — извика той разчувстван. — Никаква сила не ще ме накара да повторя престъплението, което ме доведе на този остров. Тук аз станах по-добър, по-благороден в самотата си. Ти стоиш помежду ни, тя, която аз… Не се плаши, ще чакам докато някога сама ме повикаш при себе си.

Херманса стана. Разбра, че се бе избавила от ужасната опасност.

Князът на острова, както се наричаше той сам, даде знак на Херманса да остане на леглото, а той изчезна в един от входовете. Скоро се върна с храна и вода. Постави една от бамбуковите маси пред жената, нареди грижливо на трапезата печено месо, печени яйца от костенурка, плодове и прясно козе мляко. Херманса изпи млякото, което бещев една черупка от кокосов орех, и изяде няколко яйца от костенурка, които й се сториха много вкусни. Дивакът гледаше жената с такъв поглед, с какъвто само подсъдимият гледа съдията, когато иска да познае по лицето му присъдата си. Този ням изпит излезе резултатен за княза на острова. Херманса откри по лицето на русия, полудив мъж, следи от меланхолия и дълбока скръб. Тя не можа да удържи на любопитството си и запита:

— Колко години си живял на този самотен остров?

— Точно не мога да ти кажа — отговори шестопръстият, — защото земетресението разруши моя календар, но трябва да има осемнадесет години.

— Осемнадесет години? — извика Херманса. — И си бил все сам, толкова време?

— Да, все сам. Отначало копнеех за хора, а после реших да ги убивам, щом се осмелят да ми отнемат острова.

— Как си попаднал тук, корабокрушенец ли си?

— Да, корабокрушенец съм.

Херманса замълча, тя не желаеше да го разпитва повече. Без съмнение край този човек имаше някаква тайна. Но тя се учуди много, когато князът на острова след къса пауза каза:

— Ще ти разкажа историята си. Не е минал нито ден през тези осемнадесет години, в който да не съм я разказвал наум. Днес за пръв път човешко същество ще я чуе. Ти ще станеш моя жена и затова трябва да знаеш на кого ще принадлежиш!

Мъжът наведе глава и се заразхожда из пещерата, после започна да говори повече на себе си, отколкото на Херманса:

— Колко ли годишен съм бил, когато се случи това? Осемнадесет, деветнадесет, може би на двадесет, точно не знам. Бях единственият син на лорд Пърсифьл, който имаше грамадно имение в Шотландия. Баща ми и майка ми ме глезеха много и знаех, че съм техен любимец. Бях свикнал още от младини да заповядвам и да заставям хората да ми се подчиняват. Не търпях никакви възражения и на шестнадесет години без малко щях да убия един слуга, който се осмели да ми възрази. Обичах родителите си много, особено майка си. Тя беше бледа, красива жена и живееше скромно в замъка ни, който се намираше на чудно място в шотландските планини. Майка ми често плачеше, особено когато останеше сама.

Когато баща ми, лордът, я виждаше да плаче, ставаше тъжен и се затваряше по цели седмици в стаята си. Бях на двадесет години, когато един ден запитах майка си коя е причината за постоянната й тъга. Тя поклати глава, после ме прегърна нежно, помилва русите ми къдри и запита:

— Искаш ли да имаш сестра, Патрик?

— Не — отговорих аз. Видях, че майка ми се стресна.

— Защо не желаеш? — запита ме тя, като се успокои.

— Защото тогава не ще обичаш само мене, а ще разделям любовта ти с нея.

— Лъжеш се, синко — отговори тя, — майчиното сърце може еднакво да обича няколко деца и тази любов е по-искрена, отколкото тази, която едно дете чувства към майка си.

Чак когато се случи нещо ужасно, си спомних думите й.

Патрик млъкна за миг, изглеждаше, че събира сили, за да продължи по-нататък.-

— Петнадесетгодишен, аз вече бях силен, висок младеж — изкусен ловец и фехтовач, с една дума момък, който приличаше повече на мъж, отколкото на юноша. Неочаквано в живота, който водехме в усамотената кула, настъпи промяна.

— Майка ти се чувства много самотна — каза един ден, баща ми, — има нужда от жена, с която да убива времето. Иска да си вземе събеседница. Ще се помъча да й намеря някоя подходяща жена.

Нищо не отговорих, но ми стана неприятно, защото се боях, че някоя непозната ще се промъкне в семейния кръг на взаимно доверие, в който живеехме аз и родителите ми. Представях си събеседницата, на майка ми като по-стара, побеляла вече, малко строга и късогледа.

Баща ми замина и аз прекарах насаме с майка си няколко седмици, които смятах за най-щастливите през моя живот. Никога майка ми не бе така весела като тогава.

Пътуването на баща ми трая дълго. Изглежда, че търсенето на събеседница не беше тъй лесно. Получавахме писма от Лондон, Париж и най-сетне от Брюксел. След шест седмици той си дойде. След него пристигна и една дама. Страшно се учудих, като я видях първия път. Тя не беше стара, нямаше бели коси, не беше строга. Беше едно от най-привлекателните руси момичета и който я видеше, оставаше запленен от красотата й. Името на момичето беше Маджи и се виждаше, че е от Англия, макар че баща ми беше я взел от един прочут възпитателен дом в Брюксел.

Всички скоро обикнаха Маджи. Майка ми и баща ми я обожаваха. Единствено аз мразех това красиво същество. Не беше ли то причина да изгубя любовта на родителите си? Да, не мога да крия — майка ми разделяше сърцето си между мен и онази чужденка, която нещастието доведе в замъка ни.

Много често заварвах майка си да прегръща събеседницата си с такава нежност, каквато никога не е показвала към мен. А аз бях нейният син, нейното дете, докато онази беше чужда, и не стоеше по-високо от една слугиня.

Никога не скривах възмущението си от Маджи. Когато тя влизаше в стаята, аз излизах. Когато седях на масата, гледах да не й окажа някакво внимание. Когато излизах на разходка с файтон или кон, или карах лодка в езерото, винаги намирах начин да не я взема със себе си. Ако бях груб или студен до неприличие, тя ме поглеждаше въпросително с големите си очи и на устата й се явяваше болезнена усмивка.

Така измина почти година. Между нашите съседи аристократи имаше млад барон, който притежаваше огромни имения и произхождаше от стар род, когото, обаче, отдавна не обичах, защото беше човек с порочни помисли. Казваше се Максуел.

Този барон зачести посещения си у нас и все повече проявяваше интерес и внимание към младото момиче. По-рано този човек ми беше противен, а сега направо го намразих.

Един ден баща ми и баронът дълго разговаряха в стаята, като заключиха вратата, а вечерта баща ми полу на шега, полу наистина каза:

— Скоро ще празнуваме прекрасна сватба. Нашата Маджи може би ще се омъжи за барон Максуел.

Стори ми се, че някой ме прободе с нож. Струваше ми се, че светът ще свърши за мен. Избягах от стаята и се втурнах към мрачния парк. Кръвта кипеше в жилите ми. Приличах повече на звяр, отколкото на човек. Ала от всичко, което премислих, дойдох само до едно заключение — че не мразех Маджи, а я обичах до полуда. Как ще допусна да се ожени за барона? О, не, не трябва да стане. Реших по-скоро да я убия, отколкото да се случи… Навлизах все по-навътре в парка, обрасъл с гъсталак, образуващ цял лабиринт.

Неочаквано спрях като закован. Дочух, че някой плаче. Маджи лежеше на една пейка, покрита с мъх. Лицето й бе обляно в сълзи, а тя тежко въздишаше. Коленичих пред нея.

— Не плачете, не бъдете тъжна — казах аз на хубавата девойка и хванах ръцете й. — Не мога да гледам как капят сълзи от очите ви.

— Патрик, оставете ме — изхълца тя. — Аз съм най-нещастното същество на този свят. Родителите ви желаят да се сгодя за барон Максуел, а пък аз…

Тя издърпа ръце от моите и закри лицето си.