— Не обичаш ли барона? — извиках зарадван. — Нали не го обичаш?

— Не, аз не мога да се противя на волята на вашите родители, които са толкова добри към мене.

Страшно се ядосах.

— Маджи, друг ли обичаш? — дръпнах аз ръцете от лицето й.

— Да, друг — отвърна прекрасното същество, — а този друг ме отбягва. Дори мисля, че ме мрази.

След като каза тези думи, тя стана бавно, понечи да си тръгне. И тъй мило ме изгледа, че никога не мога да забравя този поглед.

— Маджи — извиках аз толкова гръмко, че ехото ми отвърна. — Маджи, аз те обичам до полуда.

Прегърнах я горещо и я целунах.

Чувствах как и тя отговори на целувките ми. Бях почти обезумял от щастие. Стогодишните дъбове и габъри, прекрасната зеленина, която ни заобикаляше в тайнственото място, на което се намираше обраслата с мъх пейка — всичко това, струваше ми се, е било приготвено специално за нас, а звездите, които светеха — запалените свещи на олтара, от който се връщаме, съединени навеки като мъж и жена.

— Още тази нощ ще бъдеш моя жена и после никой не ще може да ни раздели, освен този, който ни събра.

Вдигнах я на ръце, занесох я на пейката и затворих устата й с горещи целувки.

Последва късо боричкане, тихи молби, няколко тежки въздишки и слабо стенание…

И ако знаех в тази минута, че ще стана нещастен за цял живот, което се и сбъдна, пак не бих се отказал от тази минута.

— Сега, Маджи, ти си моя съпруга! — погалих я аз, а тя опря нежно глава на рамото ми и заплака горчиво…

Неочаквано полудивият мъж изгуби съзнание. За Херманса моментът бе много удобен, за да избяга. Но тя даже и не помисли за това. Младата жена знаеше, че никаква опасност не я застрашава при този човек. Покъртена и със сълзи на очи тя гледаше лежащия на земята и когато той стана, тя го помоли да продължи разказа си, ако споменът за това не му причинява болка.

— Тази болка ме измъчва цели осемнадесет години — отвърна Патрик. — За едни животът е пълен с радост, а за други — със скръб… Слушай по-нататък.

Четири месеца преживяхме щастливо. Това, което взех насила, сега ми се даваше с радост. Скоро успях да освободя съпругата си от ухажванията на барон Максуел.

Един ден, когато бяхме с него на лов за фазани, му казах, че само един подлец може да накара насила една жена да го обича. В същото време си играех с пушката. Баронът се поклони учтиво, подсвирна на кучето си и изчезна в гъсталака. Той не пристъпи вече прага ни. Моите родители бяха принудени да се откажат от женитбата на Маджи с барона, обаче те не знаеха, защо тя отказа ръката му.

Един ден родителите ми, които нищо не подозираха, седяха в читалнята, когато аз отидох при тях. Мислех, че щом узнаят истинската причина, ще се съгласят да се венчаем. Защо да не направят единствения си син щастлив? Въпреки че бях много млад, по външен вид и по ум приличах на мъж. В планините на Шотландия се женят млади. Затова аз смело им казах, какво искам.

— Обичам това момиче — заявих им аз, — тя вече е моя жена пред Бога. Оставете ме да я направя такава и пред света.

Родителите ми се спогледаха и останаха учудени, като че пред тях се яви страшно видение. Баща ми извика и припадна. Майка ми писна, хвана Маджи за ръката и я дръпна настрана. Видях, как любимата ми коленичи пред нея и знаех какъв въпрос й зададе, но тя не отговори.

Неочаквано майка ми ревна и аз чух думи, които като гръм достигнаха до ушите ми.

— Нещастнико, ти си прелъстил сестра си!

Като чух това, останах като треснат. Кръвта ми се вледени в жилите и аз започнах да дишам тежко и трудно. Това, което чух от родителите си, ми се стори като сън. Майка ми и баща ми заплакаха от скръб и отчаяние. Моят дядо не позволявал на баща ми да се ожени за майка ми, тъй като била от неподходящо семейство, но влюбените се виждали тайно и резултатът от тези срещи било едно дете — Маджи, която се родила в Брюксел и там била дадена и възпитана у едно благородно семейство. Най-после баща ми успял да убеди дядо ми да се съгласи да се венчаят. Но роденото преди брака дете трябвало да остане тайна. Моят дядо никога не прости постъпката на майка ми. Той умря една година преди нещастието. Едва след смъртта му моите родители прибрали Маджи при себе си, и за нещастие не ми казали, кое е това момиче, а само това, че е компаньонка на майка ми…

Разболях се от възпаление на мозъка и лежах болен шест месеца. Бог се показа милостив, оставяйки ме да оздравея. Когато излязох за пръв път от стаята, намерих само един изтощен старец и три ковчега. Старецът беше моят баща, който беше получил удар и който всеки момент можеше да напусне този свят.

Отидох при ковчезите, които се намираха в семейната ни гробница. Двата бяха големи, а единият малък. В големите почиваха майка ми и сестра ми, а в малкия — моето дете. Маджи починала при раждането.

Един стар слуга ми каза, че детето било момченце и че както всички от рода Пърсифъл имало шест пръстта на десния си крак.

Почаках, докато погребах и баща си. После завещах целия си имот на манастира „Св. Патрик“. Поръчах да ми построят парна яхта, която можех да управлявам сам, снабдих я с достатъчно припаси и тръгнах с нея по безкрайния океан.

— Защо сторихте това?

— Защото търсех смъртта си в бурното море. Приличах на Летящия холандец. С малкия си параход обикалях океана. Един ден видях този остров. Спрях и го разгледах. Островът беше необитаем рай. Тук на това усамотено място за пръв път се почувствах по-спокоен. Не виждах хора, които можеха само да усилят мъките ми. Реших да остана тук. Бях намерил място за покаяние и убежище.

На другия ден се завърнах на парахода си, който бях нарекъл „Маджи“. Седнах на палубата и плаках, докато слънцето залезе. Стори ми се, че плача над собствения гроб.

После отидох в машинното отделение, запалих огъня в котлите и затворих всички кранове, след което бързо излязох на брега, скрих се зад една канара и чаках да видя какво ще стане.

Чу се тътен и морето бе покрито с останките от кораба. Това бяха останките на моя живот, който сам разруших на късове. Оттогава живея самотен на този остров. Убих другарите ти, защото ми заприличаха на неприятели, които са дошли да смущават спокойствието и спомените ми. Но през първата нощ, когато, без ти да ме виждах, те наблюдавах, хубостта ти ми напомни за оная, която не можа да бъде моя жена. Затова те откраднах. Ще те държа тук и ще те гледам, но ще убия и последния ти приятел, тъй като той може да те вземе от пещерата ми.

— Патрик Пърсифъл, ти няма да сториш това!

Изговаряйки тези думи, Херманса сложи нежно ръка на рамото му.

— Не знаеш ли, че твоята жена Маджи и майка ти те виждат от небето и са постоянно с тебе? — продължи тя. — Колко ли са плакали, когато са видели, че си убил подло стария, храбър моряк и принца. О, Патрик, Бог ти е изпратил двама другари, за да се срещнеш пак с хора, които да те утешат. Човек трябва да живее с хора. Ти знаеш, че самотата събужда животински инстинкти в човека и го прави зъл и способен да върши лоши работи. Ела, бедни многострадални човече! Ще те заведа при моя приятел и той ще ти стане обичан брат.

Порой сълзи потекоха от очите на нещастника, когато Херманса заговори така нежно с него. След това той се наведе и целуна ръцете й.

Дивакът беше опитомен.

— Заведи ме при брат си — промълви той.

— Патрик, сега не мога, защото е вечер — отговори младата жена.

— Вярно ли? — извика той учудено. — Лъжеш се, сестро. Не е нито вечер, нито нощ, а светло утро.

Младата жена зачудено го погледна и той продължи.

— През време на безсъзнанието, в което те бе докарала змията, ти си лежала като мъртва половин ден и една нощ. Тук имаше ужасен ураган, но ти нищо не си чула. Ала аз бях до леглото и те гледах, струваше ми се, че виждах Маджи, когато лежи на обраслата с мъх пейка и само този спомен те опази от дивата ми страст.

Херманса се разтрепера. Свят й се зави, като си помисли в каква опасност е била, докато е спала.