— Бъди спокоен и мъдър, Боазльо — рече той сам на себе си. — Трябва да се въздържаш пред жената, която ти е изневерила. Не бива дори да й загатнеш, че си се срещал тази нощ с Маврус Ленски, защото би узнала за нощната ти разходка. Ти притежаваш вече доказателство за неверността на Клотилда. Сега трябва да измислиш едно тежко наказание за нея, едно наказание, което трябва да отговаря на голямото й престъпление. Отмъщението е ястие, което трябва да се яде със студени, спокойни нерви. Ето защо можеш да почиваш спокойно в леглото си, красива Клотилда, и да ми се усмихнеш утре учтиво. Аз обаче ще бъда достатъчно умен да те заловя в клопка. Тогава ще получа онова, което ми е нужно.

И втората забулена дама влезе в къщата на генерала.

В малка стая на скромно мебелирания апартамент, в който живееше Християн Естерхази с майка си, седеше графиня Натали, изоставената, нещастна съпруга на черния майор, а около нея играеха двете й деца Роберт и Виктория.

Известно ни е вече, че Християн бе спасил графинята през онази страшна нощ, когато искаше да удави децата и себе си в заледената Сена, и я бе завел у дома си. Нещастната Натали бе намерила при добрите хора сърдечно и топло отношение. Те й бяха предложили да остане у тях, и което бе най-важното, никога не я оставяха да чувства, че е напълно безпомощна. Натали пък бе решила още от първия ден да не бъде в тежест на Християн и на майка му, която бе напълно парализирана.

Бедната графиня нямаше собствено богатство, понеже съпругът й бе пропилял зестрата й още през първата година на брака им, се принуди да търси работа, за да изхрани себе си и своите деца. Тя не смяташе работата за нещо срамно. В това отношение се различаваше коренно от другите дами от нейните кръгове, които смятаха за позорно да вършат каквото и да било с нежните си бели ръце. Те не можеха да разберат, че най-върховният дълг на човека, който претендира за щастлив живот, е да печели хляба си с честна и усърдна работа.

Графиня Натали не разсъждаваше като ония дами. Щом й позволиха силите и се съвзе от душевните сътресения, причинени от бруталното държание на Естерхази, тя започна да ходи из улиците на Париж и да търси работа в най-различни магазини. Мъчително е търсенето на работа. Колко унижения трябва да понася човек понякога! Чукане по вратите на богатите, желание да се спечели чрез честен труд парче хляб! Ирония и презрение се изсипват понякога над него и всеки му дава добри съвети, сякаш би могъл да нахрани с тях нещастника и неговото семейство!

Графиня Натали бе, за нейно нещастие, рядко красива и това затрудняваше още повече задачата й.

— Желаете да работи, мое красиво дете? — запита я един търговец, с когото беше сама в частната му кантора. — Когато човек е красив, няма нужда да работи. Елате с мене да обядваме в „Роял“ и аз ще наема за вас чудесен апартамент, така че повече няма да имате никакви грижи. За всичко това няма нужда да правите нищо, освен да бъдете мила с мене…

Графинята се отвърна с погнуса от търговеца.

Най-после беше наградена за ходенето си от врата на врата. В една странична улица на булевард „Италиен“ се намираше моден магазин, собственост на една вдовица. Тя се трогна, като видя сълзите на бедната графиня. Даде й работа, а с това и възможност да се прехранва.

Приходите й обаче бяха доста скромни. Натали трябваше за един ден да изработи няколко дузини носни кърпички с бродирани монограми, за да спечели поне за храна на себе си и на децата.

Докато черният майор живееше със своята любовница, авантюристката Габриела Пей, разкошен живот и не се лишаваше от нищо, законната му съпруга седеше край прозореца на малка стая в тесен апартамент на третия етаж и бродираше безброй кърпи, като възпаляваше очите си с горещите сълзи, които проливаше при спомена за горката си съдба.

— Мамо, обична мамо, моля ти се, не плачи… ах, мамо, зная вече защо проливаш толкова много сълзи. Ти плачеш, защото сега си бедна. Почакай, щом порасна, ще стана моряк на търговски кораб. Ще замина за далечни страни и ще донеса оттам злато и бижута. Всичко това ще донеса на теб, мила мамо, и тогава ще се возим отново на елегантен файтон, а Виктория ще получи нова копринена рокля.

— Много си мил — рече Натали и погали с бялата си ръка черните коси на момчето.

— Едно обаче ти заявявам — продължи Роберт и очите му пламнаха. — Ако тогава ни посрещне татко и е обеднял като нас сега, няма да ти разреша да му дадеш дори сантим. Не бих позволил такова нещо!

Графиня Натали сложи работата настрана, вдигна момчето, целуна го и му каза:

— Не бива да говориш така, мое сладко момче, не бива да мразиш и презираш своя баща!

— А ти би ли му простила? — погледна я в очите малкият Роберт.

— Дали бих могла да му простя? — изстена тя с болка в сърцето. — Не зная, мое момче, не зная още! Да, бих могла да му простя за това, че не ме обича вече. Едно обаче не мога да му простя никога. Това, че остави вас, невинните деца, на произвола на съдбата, да гладувате в големия Париж. Какво ли бихме правили, ако не бяха се смилили нашите добри роднини? О, никога няма да му простя тази негова безсърдечна постъпка. Дори и да лежи умиращ пред краката ми, не бих му подала ръка!----

Сълзите й потекоха отново. Малкият Роберт прегърна майка си и й прошепна:

— Майко, ако имах пари, веднага бих тръгнал по големия свят.

— Боже мой! — простена нещастната жена. — Не бива даже да мислиш да оставиш своята майка! Виж, аз нямам друг, освен теб и Виктория, милите ми деца,и вие сте моето единствено съкровище, извор на моята утеха.

Ако изгубя и вас, значи да изгубя живота си!

И Виктория дойде при майка си. Двете деца галеха и целуваха разплаканата жена и й шепнеха хиляди мили думи, когато се отвори вратата. Влезе Християн Естерхази, придружен от майка си, която се опираше на сина си. По лицето на старата графиня се виждаше веднага, че беше тежко болна. Бледото й лице носеше печата на страданието. Въпреки това по него се четеше благородство и женско достойнство. Да, тя беше истинска Естерхази, принадлежаща към бедната линия на този род, останала, въпреки всички изкушения на живота, честна и порядъчна.

Естерхази заведе майка си при едно старомодно канапе. После застана пред съпругата на черния майор.

— Натали — рече младият човек, — трябва да ви съобщим нещо. Току-що получих тази телеграма. Той ми е определил среща в хотел „Вандом“, стая номер двадесет и седем.

— Той? Говорите навярно за граф Естерхази-Валзин?

— Да, говоря за заслужаващия презрение човек, който не се грижи за вас и своите деца, а води развратен живот. Натали, майорът ми е определил среща в онзи хотел, за да изплати сумата, която дължи на моята майка. Трябва да ви кажа откровено, че съм неприятно изненадан от съдържанието на телеграмата. Надявах се, че майорът не ще може да ми върне сумата. Бях решил да му поставя тази вечер условие — или да се сдобри с вас и да изпълни бащинските си задължения, или да отиде в затвора.

Графиня Натали изтръпна, когато чу ужасните думи.

— В такъв случай трябваше да се откажете от вашите тридесет хиляди франка, Християн! — каза тя:

— Да — отвърна младият човек. — Майка ми е съгласна, а за мене — той погледна мрачно пода — парите нямат вече стойност и не бих се зарадвал дори да имах и милиони.

— Християн — прошепна тихо Натали, — вашата рана, която ви е причинило онова недостойно момиче, още ли не е затворена?

— Тя няма да заздравее никога — отвърна глухо Християн. — Няма да забравя никога Мадлен, а не мога да обикна никога друго момиче.

Той отиде при старата графиня и целуна изсъхналата й ръка. Тя я сложи нежно върху неговите коси, сякаш искаше да благослови сина си.

— Вижте, деца — каза Натали на Роберт и Виктория като посочи двамата, — вижте — един добър син, който трябва да ви служи за пример!

— А сега, Натали — стана Християн и си взе шапката, — ще отида в хотел „Вандом“, за да говоря с майора. Имам обаче една молба към вас. Позволете ми да взема Роберт. Може би неговото присъствие ще трогне сърцето на оня подлец. Роберт е умно момче, което далеч е надминало своите връстници и вече не говори като дете, а като човек, който умее да мисли остро.