Клотилда отново бе скрила лицето си зад гъст зелен воал. Тя се обръщаше от време на време, за да види, дали зад тях няма шпионин на нейния мъж.

— Няма от какво да се боиш, мила моя — утешаваше я художникът. — Твоето облекло не е очебиещо.

— Имам и други подобни дрехи, които съм дала тази нощ на генерала чрез камериерката си.

— Може ли да ги облече?

— Той е висок и слаб — отвърна Клотилда, — но и аз съм висока, така че му стават. Боже мой, какво е това?

Маврус стисна по-здраво ръката на любовницата си.

— Видя ли нещо? — запита я тихо.

— Моля те, пусни ме и остани няколко крачки зад мен, за да не ни видят заедно. Струва ми се, че виждам шпионин на моя съпруг.

Една тъмна фигура от няколко минути се стараеше да не загуби от очи забулената любовница на художника. Фигурата бе тръгнала след красивата жена.

Маврус пусна Клотилда и тя се отдалечи на около десетина крачки пред него. Непознатият ускори веднага хода си. Една минута по-късно беше вече до Клотилда. Продължи да върви до нея и й прошепна:

— Генерале, приемете още веднъж моята благодарност. Вие сте играли прекрасно ролята си, а ония глупаци са глътнали нашата въдица. Утре ще получа сто хиляди франка Кога да ви донеса вашата част?

Клотилда се разтрепера. Тя чувстваше инстинктивно, че една случайност й разкриваше важна тайна. Мъжкият глас, който я бе заговорил, й се струваше познат. Лицето на мъжа, скрито в сянката на широката мека шапка, която носеше, й се струваше познато.

Това бе граф Естерхази, черния майор.

— Генерал Боазльо — продължи Естерхази като вървеше край забулената червенокоса любовница на художника, — натоварен съм от Пати дьо Клам и полковник Анри, да ви поканя утре вечер на обикновеното място, където ще разпределим стоте хиляди. Ще дойдете ли?

Клотилда кимна и не отговори, за да не забележи Естерхази заблуждението си. Той обаче продължаваше да върви до нея.

— Наистина, драги генерале — рече той с приятелски тон, който не употребяваше никога пред други хора спрямо генерал Боазльо, — ако не знаех кой се крие под тези женски дрехи, бих могъл да се влюбя в забулената дама.

Клотилда едва се въздържа да не се изсмее, като чу тези думи. Същевременно я обхвана надежда, че е на път да узнае важна тайна на Боазльо, посредством която можеше да се предпази от милувките му и да извоюва свободата си.

— По-добре ще е, генерале — продължи Естерхази усмихнат, — ако ми подадете, докато се разхождаме по булеварда, ръката си. Една дама тръгнала сама в толкова късен час възбужда подозрения и може да бъде изложена на неприятности.

Той хвана Клотилда под ръка, без тя да може да му попречи. Клотилда обърна плахо глава и погледна своя любовник Маврус Ленски. Какво ли щеше да си мисли? Той бе извънредно ревнив: не би ли предположил, че е уговорила всичко това с непознатия нему мъж? Въпреки това не можеше да се освободи от Естерхази, за да не издаде тайната си.

— Нали, драги генерале — говореше Естерхази, — нямате нищо против да получа утре вместо моята част от двадесет и пет хиляди франка, малко повече, например тридесет? Струва ми се, че Пати дьо Клам вече ви е съобщил за каква цел са ми необходими.

Клотилда кимна утвърдително, а Естерхази стисна ръката й.

— По дяволите, генерале, вие имате ръка, на която би могла да завиди всяка парижка красавица. Нежна, мека и, доколкото чувствам през ръкавицата, топла!

Клотилда разбра, че е крайно време да се освободи от компанията на Естерхази. Маврус продължаваше да следи странната двойка.

За щастие, вече завиха по Рю Монмартър, на която се намираше къщата на генерал Боазльо.

Естерхази бе стигнал с красивата си спътница задната страна на къщата, която се намираше сред градината.

— Довиждане, генерал Боазльо. Добре ще бъде, ако запазите костюма, който носите тази нощ и за други случаи. Забулената дама не е изиграла още ролята си. Не мога да сдържа смеха си, като си спомня страхопочитанието на Кавейнак и Пелийо пред вас, в ролята на закрилница на Франция.

Естерхази освободи ръката на Клотилда и тя се спусна бързо към задния вход. Преди това, обаче, трябваше да мине край едно кестеново дърво. В този момент зад дървото се появи фигурата на забулената дама. Двете дами стояха мълчаливо няколко минути една срещу друга. Те се гледаха с изпитателни погледи, а после Клотилда побягна до вратата, отвори я и изчезна в тъмната къща.

Естерхази бе тръгнал да си върви, без да забележи двете забулени дами. Забулената дама, обаче, която бе останала в градината, сви юмруци и рече с глух глас:

— Какво откритие направих! Това бе Клотилда, моята съпруга, която е била без мое знание на нощна разходка! Но не, това не е възможно, тя не би посмяла да стори подобно нещо… Сигурно съм се заблудил от вълнение… Сякаш големият прозорец, осветен от луната, е отразил моя собствен образ като в огледало. Да, така е, така трябва да бъде, не мога да повярвам, че Клотилда ще ми изневерява толкова явно! Както и да е, нека сега вляза вътре и сваля маската, която носих доста дълго време. Доволен съм, че успях в опасната ми задача. Със свито сърце реших да играя ролята си и да предам фалшивите писма на кайзера на Кавейнак и Пелийо. Но какво друго трябваше да направя? Цялото ми обществено положение се намира в опасност, ако Драйфус успее да докаже невинността си. Отначало постъпих лекомислено по отношение на доказателствата против него, а сега, когато се оказаха недостатъчни и се разбра, че чрез тях военният съд се е заблудил, е нужно да се фалшифицират нови доказателства!

Преоблеченият генерал се изкачи бавно по стълбите, които водеха към главния вход на къщата, и извади ключ, за да отключи.

Внезапно една силна ръка го хвана и го дръпна назад.

— Неверница! — прошепна разтреперан от вълнение глас. — Ще трябва да ми отговориш! Кой е човекът с черната брада, с когото тръгна под ръка по булеварда! Искам да ми го кажеш, говори!

Генералът онемя от учудване. После разбра, че бяха сбъркали и го смятаха за неговата съпруга. Вече бе познал човека, който го държеше за ръката. Лунната светлина падна върху бледо лице, на което играеха големи черни очи. Известно му беше, че този човек е Маврус Ленски и в цял Париж нямаше втори човек, когото генералът да мрази толкова, колкото демоничния художник на мъртъвци.

Генералът знаеше, че Клотилда, неговата съпруга, обичаше този човек още преди сватбата им. Той се видя обаче принуден да се въздържи и да не удари мразения художник с все сила. Ето защо се освободи бързо от ръката, която го държеше.

— Ти дори не ми отговаряш, Клотилда? — изстена Ленски. — Дори не ми се извиняваш за подлата постъпка? Нещастнице, не ти ли е известно, че произнасяш в този момент смъртна присъда над себе си и над мен?

Той хвана отново с желязната си десница ръката на генерала. Боазльо не можа да се освободи от него.

— Значи изневеряваш не само на генерала, твоя съпруг, но и на мен, твоя любовник! — рече той глухо. — Ти унищожи с подлото си държание моя живот. Ето, проклетнице, това е моят дар за твоята изневяра — бързата смърт!

Дивият художник измъкна камата, тя блесна във въздуха и се впи в гърдите на забулената дама. Тя се олюля ис глух вик рухна върху каменните стълби! Ленски захвърли камата и напусна злокобното място, смеейки се като луд.

Тялото остана около минута скупчено върху стъпалата. После бавно се надигна и под булото се зачу ироничен смях:

— Това бе най-добрият изход, който можех да намеря. Проклетникът, който ми изневерява с моята съпруга, мисли, че ме е убил! Ха-ха, много добре направих, че облякох защитната жилетка. Остана ми като подарък само камата на убиеца. Добре направи, че я захвърли и ще мога да я взема със себе си. Някой ден, като реша да се разправя с Клотилда, ще ми бъде в полза. Чувствам, впрочем, голямо желание да отида при леглото на невярната си жена и да я забия още сега в бялата гръд, която вече е опетнена от целувките на друг.

Очите на генерала блеснаха от злоба.