— Виновни? — извика Маврус Ленски и поклати отрицателно глава. — Не ни наричай виновни, Клотилда, защото не друг, а любовта ни е съединила с величава сила. Богинята на любовта не се интересува от това, че си била принудена преди няколко години да дадеш ръката си на необичан мъж!

Жената наведе печално гордата си глава.

— О, Маврус — изстена тя. — Не заслужавам ли много повече състрадание, отколкото ти? Можеш ли да си представиш ужасните мъки, които изпитва едно момиче, когато вижда, че съкровището на чистата му любов се опипва от ръцете на необичан похотлив мъж; когато трябва да понася с отвращение нежеланите прегръдки, причиняващи болка, събуждащи неприязън? Маврус, онзи първи миг на брачния ми живот бе ужасен, и от онази първа нощ мразя генерала, моя съпруг!

— И въпреки това нямаш смелостта да избягаш от него — извика страстно Маврус Ленски. — Колко пъти съм те молил, Клотилда, да се освободиш от омразните вериги на твоя брак. Една дума е достатъчна и ще те отведа от Париж в Лондон, в Ню Йорк, където искаш, а ако пожелаеш, ще се скрия с теб в най-затънтения кът на земята.

Клотилда скръсти ръце и погледна умолително художника на мъртъвци.

— Само това не бива да искаш от мене, мили Маврус — примоли се тя. — Не бива и не мога да излагам съпружеската си чест пред целия свят. Аз ти дадох вече всичко, любими мой, и не ми остава нищо, което да ти дам. Виж, идвам при теб, скрита под тайнственото було на нощта, аз идвам в къщата ти. Ако ме бе видял някой мой познат, щях вече да бъда загубена. Всеки ще хвърли камък подир невярната жена и всеки смята, че има право да я презира. Вярвай ми, Маврус, моят съпруг, генералът не би се поколебал нито за момент да ме убие, ако ме намери у тебе!

Художникът я прегърна, притисна устни към нейните и слезе бавно с уста по цялата й стройна фигура и покри всяко кътче от нейното тяло с горещи целувки. Той нетърпеливо бе вдигнал роклята на Клотилда и красиво оформеният крак на генералшата се показа високо над коленете.

— Колко красив е кракът ти! — прошепна художникът очарован. — О, Клотилда, защо не ми позволяваш да те рисувам цяла, да те увековеча в портрет без облеклото, което скрива най-хубавото у тебе — тялото ти?

— Това не! — отказа гордо генералшата. — Помисли само, любими, че подобен портрет попадне в нечисти ръце! В такъв случай съм загубена!

Художникът не й отговори.

— Защо не носиш ония жартиери, Клотилда, които ти подарих преди известно време, когато се любехме за последен път? Тогава ти казах, че жартиерите, които купих през време на последното ми пътуване до Египет, са талисман, който предпазва от всичко лошо този, който ги носи. Старата магьосница, от която ги купих, ме увери, че ако омъжена жена носи тия жартиери, няма да бъде заловена никога от съпруга си, когато отива при своя любовник.

Красивата Клотилда се засмя лекомислено. Тя бързо съблече дрехите си.

— Много си наивен — рече тя и започна да си играе с черните коси на художника. — Как може човек да бъде гениален като тебе. И при това толкова суеверен! Жартиерите впрочем са причината да мога да дойда днес при тебе.

Маврус Ленски погледна учуден любовницата си. Той не можа да схване смисъла на нейните думи. Клотилда притегли красивия демоничен мъж към себе си и му рече:

— Помисли си само, моят съпруг, генералът, е тръгнал днес също така по криви пътища. Надявам се даже, че го е стреснала студенината, с която посрещах напоследък милувките му и че е тръгнал най-после да търси някоя любовна авантюра. Принуден е да постъпва по много тайнствен начин, защото излезе с маска от къщи.

— Генерал Боазльо скита през нощта с маска из Париж? — засмя се Маврус Ленски. — Той, красивият генерал, героят на Франция, човекът с непоколебим морал е тръгнал по тъмни пътища! Напуснал е даже къщата си преоблечен. Това дава повод за много съмнения! Разкажи ми по-нататък, любопитен съм да узная как се е преоблякъл генерал Боазльо.

— Помисли си само — продължи красивата жена. — Вчера дойде при мене моята камериерка, Луиза, нали я познаваш, която не би ме издала никога. Тя ми разказа през смях, че генералът й заповядал да му даде един мой всекидневен костюм и да се погрижи за всичко останало, което било нужно за маскиране. Същевременно е заплашил момичето, че щял да я изпъди веднага, ако ми каже думица за този маскарад. Луиза, разбира се, не се е поколебала да ми разкаже буквално всичко, каквото бе говорила с генерала. Употребих, впрочем, малка хитрост, любими мой, защото искам да си набавя непременно едно доказателство, че генерал Боазльо ми изневерява. Заповядах на Луиза да приготви всичко най-внимателно и да му връчи и сините ми жартиери. Едната жартиера отпуснах по такъв начин, че да падне по пътя от крака на генерала. След това ще поместя в парижките вестници обявление, че е била изгубена жартиера, която е била скъп спомен, и че същата може да се предаде срещу високо възнаграждение, разбира се на някоя моя довереница. Скъпи мой Маврус, не си ли и ти на мнение, че човек ще получи непременно обратно една жартиера срещу възнаграждение от триста франка? Човекът пък, който ще ми я донесе, ще трябва да ми каже, разбира се, къде я е намерил. По такъв начин ще укротя генерала, за да не може да бъде вече опасен, а здравата верига, с която ще вържа този побеснял лъв, няма да е нищо друго освен една копринена жартиера.

Красивата жена плесна весело с ръце, след като свърши разказа на измисления от нея план. Маврус целуна умните й очи.

В този момент в съседното ателие падна някакъв предмет. Клотилда скочи.

— Не сме ли сами? — запита го тя и погледна изплашена художника на мъртъвци. — Да не би да има някой скрит в твоето ателие? Надявам се, Маврус, че не посрещаш освен мене и други гости, може би някоя жена, модел? Ти ми се закле, че друга жива жена няма да пристъпи прага на къщата ти, освен мене!

Съпругата на генерала се отправи решително към вратата на ателието и се опита да я отвори.

— Вратата е заключена! — намръщи се тя недоволна. — Обикновено имам достъп в ателието ти. Дай ми ключа!

— Пак ли ревнуваш? — засмя се художникът малко стеснително, проклинайки тайно момента, в който му бяха донесли момичето. — Мила, сладка моя, можеш да се убедиш лично, че се заблуждаваш.

Той й подаде ключ, но фалшив. За него бе важно да спечели време, докато си отиде оживялото момиче. Клотилда ядосана му върна ключа, след като видя, че не влиза в бравата и Маврус се видя принуден, независимо дали искаше или не, да й даде истинския.

Клотилда отключи вратата на ателието и пристъпи прага, но не видя нищо подозрително. Мадлен бе напуснала вече фантастичното ателие на художника на мъртъвци.

Пламенната любовница измоли с горещи целувки прошка от Маврус и в стаята се възцари тишина, прекъсвана само от милувките на художника и дишането на невярната съпруга, от тихи въздишки и страстни думи.

Изтекоха часове. Клотилда се освободи от прегръдката на своя любовник и заяви, че било крайно време да се завърне в къщата на съпруга си. Маврус Ленски погледна часовника, който показваше един часа без десет минути.

— Невъзможно е да си отидеш сама — рече той. — Трябва да те придружа. Парижките улици са станали по-несигурни, отколкото по-рано и една красива жена винаги е изложена на неприятности, ако ходи нощно време сама из Париж.

— Облечи се тогава по-скоро — съгласи се Клотилда. — Останах повече време, отколкото предполагах.

Художникът на мъртъвци облече палтото си, сложи върху черните си коси кафява шапка, а в джоба си пусна камата, с която бе заплашвал малко преди това Мадлен.

— Защо ти е камата? — попита обезпокоена Клотилда. — Да не би да се опасяваш от нападение!

— Не — отвърна Маврус. — Свикнал съм обаче да не излизам никога нощно време, особено в Париж, без оръжие. Взех тази кама, защото не ми се търси тепърва револвер.

Той изгаси лампата на ателието, притисна любовницата си още веднъж към себе си, целуна я горещо и двамата излязоха от къщата. Преминаха хванати под ръка вратата на Сен Дени и тръгнаха към булевард „Бонувел“.