— Ще наглеждаме пострадалия, докато оздравее. Нали Курт? Нали ти, добрият и благороден човек, ме научи да помагам на нуждаещите се! Нали ти ме научи, че това е най-святото и благородно, което човек може да направи на този свят…

Оттогава бяха изминали девет седмици. Херманса, Емил, принц Наполеон и Менард не можеха да напуснат самотния остров и да се върнат между хората. Те не посмяха да тръгнат с малката си лодка, тъй като бяха още пресни мъките и страданията, които изтърпяха по време на четиринадесетдневното си скитане из океана. А край острова не минаваше никакъв параход, който да ги вземе и спаси.

За да привлекат вниманието върху себе си, те поддържаха на една височина голям огън, а през деня поставяха флаг, направен от ветрилата на лодката.

Макар неизказани страдания да свиваха сърцето на Херманса, тя насърчаваше отчаяните си другари. Нещастницата безкрайно тъгуваше за клетия си мъж и любимото си дете, но скриваше скръбта си от сломените мъже. Херманса беше добрият ангел на страдащите на самотния остров; тя ги утешаваше и насърчаваше, говореше им, че човек трябва да има търпение и да се надява на Бога.

Иначе на острова имаше изобилие от храна. Бог беше благословил този къс от земята с цялата си щедрост и понеже тримата мъже през целия ден ловуваха и диреха плодове, набавяха толкова храна, че можеха да живеят почти охолно.

Бегълците подредиха жилището на Херманса и го превърнаха в малка крепост, недостъпна за неканени гости, а самите те живееха в твърде просторна пещера на около сто крачки от жилището на Херманса.

Барон Емил фон Пикардин беше образован човек и предупреди другарите си, че хубавото време няма да трае дълго. Дъждовните дни наближаваха.

— Като направих сравнение между коритото на потока с бреговете му, разбрах, че тук има много дъждовни дни. Ще трябва да се приготвим за това време и да се запасим достатъчно храна и дърва, за да не бъдем изложени на страдания. Ще има дни, а може би и седмици, когато не ще можем да излезем от пещерата. По тропическите места дъждовният период трае месеци.

Бегълците започнаха упорито да събират храна. Менард и принц Наполеон сечаха дърва и ги носеха в пещерата, а Пикардин ловеше дивеч и риба, които Херманса осоляваше и запазваше в зимник, който мъжете бяха изкопали на дъното на пещерата.

Един ден, когато Менард и принц Наполеон сечаха дърва пред пещерата, а Пикардин и Херманса правеха мрежа от ликото на кокосовия орех, Менард нададе радостен вик, захвърли брадвата и показа към морето.

— Параход, параход — извика той силно. — Да умра, ако там няма параход.

Всички се втурнаха към височината, където се развяваше знамето.

Наистина, Менард не се бе излъгал. На няколко мили далеч от острова, на хоризонта се виждаше малко облаче дим. Бегълците викаха от радост, макар да знаеха, че хората от парахода не могат да съзрат малкия им флаг от такова далечно разстояние.

— Нашият остров навярно не е отбелязан в морските карти — каза баронът, — и затова не можем да се надяваме, че някой параход ще спре на този бряг, ако знаците ни не бъдат забелязани от моряците. За щастие скоро ще се мръкне и може би тогава ще забележат нашия огън.

Щом се смрачи, бегълците запалиха огъня на височината, насядаха край него и молеха Бога да им изпрати помощ и спасение. Ала напразно.

— Идете да си легнете — каза Менард, — достатъчно е един да остане, за да поддържа огъня през нощта. Аз ще остана.

Другарите му не искаха и да чуят за това, но старият моряк държеше на своето.

Слънцето бе изгряло на лазурното небе, когато баронът и принцът станаха от леглата си и се упътиха към поточето, за да се окъпят. Връщайки се от морския бряг, Херманса ги срещна. Тя беше печална и бледа.

— Ходих на брега да видя парахода, но няма нищо — каза тя. — Остава ни да се уповаваме на Бога, който не ще ни остави и забрави.

— Но къде е Менард?

— Не съм го виждала — озадачи се Херманса. — Не се ли върна в жилището, за да спи?

— Не — отвърнаха и двамата.

— Странно — измърмори баронът. — Вече два часа откакто е съмнало. Значи не е нужно да се поддържа огънят. Тогава защо Менард не се връща? Ще се кача на височината и ще повикам стареца на закуска.

Херманса и Наполеон придружиха Пикардин. И тримата се упътиха към височината, но когато доближиха и завикаха по име Менард, той не се обади. Те се изплашиха и изтичаха до възвишението. Пикардин пръв стигна до мястото на огъня.

— Менард, мили приятелю, къде си? — огледа се той.

Принц Наполеон и Херманса се втурнаха към него. Емил показа мъртвото тяло, което бе проснато край угасналия огън.

Това бе Менард. Очите му бяха изцъклени, устата отворена, сякаш иска да говори, а по лицето му бе застинала изненада. Старият моряк беше мъртъв и причината за смъртта беше ясна. На гърдите му, близо до сърцето, стърчеше стрела.

— Всемогъщи Боже — изстена Херманса, — ние не сме сами на този остров!

Всички бяха обхванати от страх.

— На острова има диваци — промълви принцът дрезгаво. — Загубени сме! Както са убили Менард, тъй ще убият и нас…

Пикардин поклати замислен глава.

— Струва ми се, че е невероятно бедният Менард да е загинал от ръцете на дивак. Погледнете там — продължи той, сочейки към полуизгорелите дърва, — и ще се убедите, че убиецът, след като е извършил престъплението, е загасил огъня с вода. А ето и още едно доказателство. Диваците могат ли да пишат?

Емил се наведе над мъртвеца и откъсна листче от долния край на стрелата, която се подаваше от смъртоносната рана на Менард.

Този лист беше направен от рибен мехур, а написаното бе с червено мастило, чийто произход баронът не можеше да си обясни.

На хартиеноподобния лист бяха написани на английски следните думи:

— Боже мой — простена Херманса. — Попаднали сме в ръцете на жесток човек, който иска да ни погуби. Не е ли по-добре да се качим на лодката и да избягаме от този ужасен остров?

Пикардин поклати глава.

— Трябва да останем на острова — каза той с убедителен глас. — Да се лутаме безцелно из океана, значи сами да се погубим. Ние сме виновни за смъртта на Менард. Бедна Херманса, на нас вече ни беше известно, че не сме сами на този бряг. Убиецът на острова не е никой друг, освен човекът с шестте пръста на единия крак.

Същия ден вечерта Емил фон Пикардин и принц Наполеон погребаха Менард. Те спуснаха стария моряк в гроб близо до морския бряг. Вълните му пееха вечната приспивна песен; вълните, с които покойният беше прекарал почти целия си живот. Приятелите му направиха дървен кръст и го поставиха на гроба, а Херманса го окичи с най-красивите цветя, които можа да намери.

Това нещастие застави корабокрушенците да променят досегашните си навици. Решиха никой от тях да не напуска сам жилището си. Бегълците ходеха винаги заедно. Мъжете носеха пушки, а Херманса — зареден револвер.

Колкото и да скърбяха за Менард, неговата смърт им донесе полза, важността на която знаеше сега само Емил фон Пикардин.

Те получиха хартия и мастило.

Емил непрестанно разглеждаше хартиенообразния лист и дойде до заключение, че е приготвен от мехур на тюлен. Баронът уби едно от тези животни, които живееха на стада край морския бряг, изсуши мехура му и така получи нещо като пергаментова хартия. След време Пикардин откри и червеното мастило.

Един ден тримата бегълци бяха се запътили на лов. Неочаквано Емил се спря пред голям храст, който беше отрупан с червени цветове. Те приличаха на лалета, бяха разцъфнали и започваха да увяхват. В чашките им имаше малки насекоми с бледочервени, дълги прозрачни крила и алени тела.

— Това е едно от най-ценните неща на земята — каза баронът на другарите си. — Ние се намираме пред тъй наречения тунален храст, който е от фамилията на кактусите, а насекомите са известни под името „кошениха“.