Зола започна усмихнато да се преоблича. Виждаше му се смешно, че трябва да продължи бягството си, облечен като войник. Но трябваше да бъде предпазлив. Той си подстрига съвсем късо брадата, облече ефрейторските дрехи, препаса сабята и накриви кепето.

— А сега кажете, чичо Карус — попита той, — какво мога да направя за вас?

Старецът излезе за малко и донесе голям лист хартия, перо и мастило.

— Напишете на тази хартия — помоли той, — че тази нощ съм спасил живота на знаменития Емил Зола. Аз ще сложа написаното в рамка и когато умирам, погледът ми ще бъде насочен към това почетно свидетелство.

Трогнат, знаменитият писател Емил Зола взе перото и написа:

Карус, развълнуван, целуна ръката на знаменития писател, който го прегърна и помоли при първа възможност да отиде в Париж и да се обади на жена му. Да й разкаже чудноватото му спасение и как е продължил благополучно пътя си.

След това ханджията изпрати беглеца и му обясни как да стигне гарата в Сен Дени.

— След четири часа здрав ход сте там. А седнете ли веднъж във влака, вие сте спасен, защото след малко ще сте минал вече белгийската граница.

Зола крачеше бодро, утринта беше ясна, а здравият студ правеше ходенето приятно. Карус се беше погрижил да натъпче в джобовете му изобилна закуска и шишенце хубаво вино.

След известно време беглецът седна на един пън в гората, за да си поотпочине и закуси. Той хвърляше трохи на малките птички, които ги кълвяха и за благодарност цвърчаха наоколо му.

Сърцето на писателя се трогна.

— Наистина — провикна се той, — в никой от изящните парижки салони не съм закусвал с толкова голямо удоволствие. Когото Бог обича, него праща да скита по света.

Доволен, той продължи пътя си. Никаква неприятност не му се случи.

Селяните, които срещаше, го поздравяваха, а хубавите момичета пред селските порти му извикваха по едно весело: „Добро утро, господин ефрейтор!“. Най-сетне зърна къщите на Сен Дени. Предпочете да не минава през града, заобиколи го и отиде направо на гарата. Изправи се пред гишето и си купи билет за трета класа, за да не възбужда подозрение.

— Кога тръгва влакът за Белгия? — попита той един чиновник, който стоеше на перона.

— След двадесет минути, господине — му отговори той и се отдалечи бързо.

Чудна работа, тези двадесет минути се сториха на Зола нескончаемо дълги и той ставаше все по-неспокоен.

Перонът започна да се пълни с хора, с пътници, които също щяха да пътуват с бързия влак за Брюксел. Зола влезе в бюфета и си поръча чаша чай. Той беше единственият войник в чакалнята и може би затова всички погледи бяха насочени към него.

Най-сетне звънецът удари и заедно с пъшкането на локомотива бързият влак пристигна. Зола се спусна към перона. Слава Богу, пристигна най-сетне влакът, който щеше да го отведе в Белгия, където щеше да бъде свободен и нямаше да се плаши от своите неприятели, където можеше смело и решително да издигне гласа си в защита на истината.

Влакът спря, кондукторите отвориха вратите на купетата и заподканяха пътниците да бързат да се качат:

— Сен Дени. Три минути! Бързо! Влакът тръгва веднага.

Зола сложи крака си на стъпалото на един третокласен вагон и се канеше вече да се качи в него, когато тежка ръка се стовари на рамото му.

Той се извърна и олюлявайки се от уплаха, слезе от стъпалото. Пред него стоеше офицер с шестима войници със затъкнати на пушките щикове.

— Какво искате от мене? — продума с мъка Зола. — Защо ми пречите да се кача във влака?

Офицерът продължаваше да го държи за рамото.

— Ефрейтор Етиен — каза той, — вие сте арестуван. Преди два месеца сте избягал от Париж. Вие сте дезертьор. Войници, откарайте този войник и при първия опит за бягство го застреляйте.

В следния момент Емил Зола беше вече заобиколен от войниците. Те го подкараха, без да му позволят да каже нито дума.

Докато още крачеше по перона, бързият влак за Брюксел отпътува. Зола беше арестуван.

Губернаторът на Френска Гвиана, княз Галицин, се разхождаше нагоре-надолу низ стаята си, с кръстосани на гърба ръце, като от време на време се спираше пред писалището си и хвърляше поглед върху дългото писмо, което току-що беше получил от Париж. То го беше накарало да се замисли. Правителството му съобщаваше, че сега във Франция имало силно движение в полза на осъдения Драйфус и че от разни страни се настоявало за ревизия на делото му. Почти изключена била възможността да се стигне до ревизия. Драйфус навярно щял да си остане докрай на Дяволския остров, само че Галицин трябвало да се погрижи затворникът да бъде лишен от всяка възможност да избяга. Вероятно било известни среди на направят опит да го освободят, затова Драйфус трябвало да бъде откъснат съвсем от външния свят. Галицин отговарял с честта и службата си, ако не бъдат взети всички мерки за избягване на подобна ситуация. Той трябвало да направи невъзможно всяко доближаване до Дяволския остров.

Галицин позвъни и заповяда на влезлия слуга да повика първия секретар, господин Либел. Младият човек се яви и попита началника си какво желае:

— Прочетете писмото, което получих от Париж — нареди Галицин — и ми кажете, какво бихте сторил на мое място, за да направите още по-невъзможно, отколкото е сега, бягството на затворника.

Либел прочете писмото, сви рамене и го сложи обратно на писалището.

— Смятам, че е невъзможно Драйфус да избяга — каза той. — Докато няма параход на разположение, той няма къде да бяга. Пък даже и параход не би могъл да го вземе, ако не изпрати лодка до брега на Дяволския остров, защото плуването е абсолютно невъзможно. В морето има по-добри пазачи, отколкото на сушата. Думата ми е за акулите. Те веднага биха го погълнали, ако се опита чрез плуване да стигне до параход.

— Въпреки това — реши Галицин, — ще увелича предпазните мерки. Ще наредя да се започне веднага изграждането на наблюдателна кула, от която да се вижда далече в морето и да се съобщава за приближаването на всеки параход. На платформата на тази кула ще поставим оръдие, което ще обстрелва всеки плавателен съд, който въпреки предупреждението приближи на повече от три морски мили до острова. Освен това няма да се задоволим вече с живия плет, ами ще направим и една здрава дъсчена ограда, която ще лиши Драйфус от всяка възможност да вижда морето. Въобще не е необходимо къщата му да има прозорци. Ще наредя да ги заковат и вместо тях да поставят прозорци на покрива. Тях той не ще може да стига, защото няма стълба. Ще бъде лишен и от възможността да избяга през прозореца… И така, господин Либел — завърши Галицин разговора си със своя секретар, — ще подготвите писмени заповеди и ще се погрижите за тяхното изпълнение. Разчитам напълно на вас!6

Либел се поклони и излезе от стаята. На вратата той срещна чернооката жена, за която се знаеше, че е любовница на губернатора от няколко месеца. Той презираше тази жена и не я поздравяваше. Черната Ета му хвърли полугневен, полуироничен поглед, който той, обаче, не забеляза. Тя влезе, при Галицин и го поздрави, като му подаде ръка.

— Ах, скъпа Ета! — каза зарадван князът. — На какво дължа честта да бъда посетен от теб? Дали не ти е дошъл най-сетне друг ум и си решила да изпълниш желанието ми да възобновим нашите добри отношения и сладките петербургски спомени?

— Остави това сега, Галицин — отговори рускинята, като се отпусна в удобен люлееш се стол, — ида, за да сключим една сделка с теб.