— Но сега внимавай, Грайф — продължи чичо Карус, когато кучето беше вече се разположило в бъчвата, — поверява ти се почетна длъжност. Да, наостри хубаво ушите си. Внимавай да не пускаш никого в бъчвата, а ако някой рече да ти наруши спокойствието, спусни се върху него и го ухапи здравата.

Кучето поклати глава, като че ли разбра какво се иска от него и като че ли да увери господаря си, че ще изпълни точно неговите нареждания. След това Карус отново сложи капака на бъчвата, запуши я така, че на пръв поглед да не личи, че някой я е пипал.

— А сега да си вървим, господин Зола — подкани ханджията. — Нямаме вече работа в мазето. Каквото има още да се прави тук, ще предоставим на кучето да го направи.

Те излязоха бързо от мазето и домакинът заведе своя знаменит гост в собствената си стая, където преди всичко го нахрани и напои. И най-доброто вино, което имаше, се стори на чичо Карус недостатъчно хубаво за такъв гост.

В това време Анри и Председателя чакаха в стаята си с нетърпение да затихне къщата. Те не искаха да пристъпят към изпълнение на предварително замисления план, преди Карус да си е легнал, а все още го чуваха да ходи из стаята. Най-сетне той дръпна отвътре резето и двамата сметнаха, че е наближил моментът да действат.

— Хайде — прошепна Председателя. — След десет минути не трябва да има вече никакъв Зола. Да го удушим ли или да го промушим с кама?

— Аз мисля, че един удар с кама ще свърши най-бързо работата — предложи Анри.

— Най-бързо, но не и най-сигурно — възрази Председателя. — На мнение съм да му вържем едно въже на врата и да го удушим. Така няма да останат никакви следи, които да ни издадат.

— Имаш ли въже?

— Разбира се — старият престъпник извади от джоба си здраво въже. — Почакай един момент, докато направя примката.

След няколко минути две тъмни фигури се промъкваха надолу по стълбата. Те се оглеждаха напрегнато и по лицата им личеше, че са хора, които се готвят да извършат престъпление.

Излязоха на двора и Председателя отиде до килата, извади оттам фенер и го запали.

— Внимателно да не ни забележи кучето — подсказа Анри.

Председателя погледна към колибката, пред която обикновено лежеше Грайф.

— Този Карус е чуден човек — усмихна се той, — повярва на моята басня за вашия лунатизъм и е махнал кучето.

— Да, човек трябва да умее да лъже хората и да ги води за носа.

Стигнаха до вратата на мазето. Тя беше заключена, ала такава малка пречка не можеше да ги възпре. Председателя опита своите шперцове, един от тях стана и капакът се отвори. Слязоха надолу по стъпалата.

— От бъчвата не се чува никакъв шум — пошепна Председателя на своя другар, — но и не може да бъде другояче, защото устата му е запушена. Помогнете ми да изправим бъчвата, за да можем по-удобно да я хванем.

Двамата убийци се запретнаха и изправиха голямата бъчва така, че капакът да бъде отгоре.

— Дявол да го вземе, това е тежка работа — каза Председателя, а този Зола е по-тежък, отколкото предполагах. — Не е чудно, никак не е чудно, той толкова много печелеше от своите романи, че е порядъчно затлъстял… Помогнете ми, Анри, да сваля капака на бъчвата, веднага ще хвърля примката на врата на нашия приятел Зола.

Внимателно, за да не вдигат шум, те снеха капака. Председателя бръкна с ръка в бъчвата, за да хване жертвата си. В същия миг изпищя от болка.

— Той ме хапе — изрева, — той заби зъбите си в ръката ми и то какви зъби, като че ли са лъвски.

В следния момент вече лежеше на пода. Едно черно чудовище беше изскочило от бъчвата, спуснало се бе върху него и го беше повалило на земята.

— Куче! — изпищя Анри. — Кучето на чичо Карус!

Със злобен рев Грайф се хвърли сега пък към полковника, който побягна по стълбата нагоре. Преследвачът го настигна и го захапа така здраво за крака, че му откъсна парче месо. След това се върна към все още лежащия на земята Председател и започна ожесточено да го хапе по лицето.

— Помощ! — извика Анри. — Помощ! Животното е побесняло, в тъмнината не мога да го застрелям.

— Вие сте луд, стреляхте в моя ляв крак! — изпъшка Председателя. — Не ще мога да мръдна, за Бога, не стреляйте. Най-добре е да бягаме…

Кучето продължаваше да се спуска и да хапе ту единия, ту другия. То изглеждаше действително като побесняло.

Когато двамата престъпници успяха да излязат навън, ги посрещна удар от тояга и те чуха сърдития глас на ханджията.

— Бандити, какво търсите нощно време в моя зимник! Крадци такива! Да се махате по-скоро оттук! Е, Грайф, прегризи им гърлата, бързо, ще бъде жалко, ако тия вагабонти си отидат здрави и читави.

Грайф сякаш беше чакал само тази покана, за да започне отново да се хвърля ту по Анри, ту по Председателя, като се мъчеше да ги захапе по носовете. Двамата побягнаха сякаш подгонени от самия сатана. Те спряха чак когато вече,бяха далеч от ханчето. Пребити, уморени и ранени, се тръшнаха в гората. Взаимно си превързаха колкото, можаха раните и тръгнаха по пътя за Париж. За тяхно щастие срещнаха празна кола и коларят се съгласи за две жълтици да ги върне в Париж.

— Добър резултат — изпъшка Анри. — Вместо да премахна неприятеля си Зола, аз се връщам ранен, пребит и с разкъсани дрехи.

— Вашата е лесна — отвърна сърдито Председателя. — Вас поне никой не ви е стрелял в крака, пък аз трябва да бъда доволен, че не ме улучихте в главата, защото лесно можехте да ми разбиете черепа. А нашата кола — продължаваше да хленчи престъпникът, — и двете магарета, останаха плячка на чичо Карус. Не смея да отида да ги искам, пък и вие, полковник Анри, не вярвам да имате такова желание.

Анри изрече едно проклятие.

— Тази нощ ще я запомня дордето съм жив — измърмори той. — Вие, Председателю, ще си затваряте устата и няма да разправяте за нашите приключения, иначе ще станем на всичко отгоре и за смях на хората. А най-важното е, че Зола ни избяга, сега вече не се надявам, че ще мога да го стигна.

Зола прекара цялата нощ при чичо Карус, който му приготви чудесно легло и му каза, че може да спи в него тъй спокойно, както в майчиния скут. Сам той обеща да стои буден за всеки случай.

Зола беше тъй уморен и изтощен от преживяното, че заспа дълбок сън. Когато се събуди, слънцето весело светеше в стаята, а Карус седеше усмихнат до леглото му.

— Ако не ви виждах пред себе си — каза Зола, — бих помислил, че всичко, което преживях тази нощ, е само лош сън.

— На двамата убийци няма да им се е струвало така — засмя се Карус. — Я слезте в мазето да видите парцалите и кръвта. Личи си, че е имало битка. Моят Грайф излезе герой. Ще получи за награда един голям суджук.

— А как да ви възнаградя аз, приятелю? — Зола стана и подаде ръка на бившия събирач на парцали.

— О, вие можете да ми направите една услуга, ако искате — каза Карус. — Но за това ще приказваме по-после. Сега облечете войнишките дрехи, които съм приготвил за вас. Неотдавна тук при мен беше се отбил един ефрейтор. Веднага разбрах, че на този човек не му е чиста работата и когато го разпитах, той призна, че е дезертьор. Служел в Генералния щаб, но защото винаги е бил на страната на Драйфус, Пати дьо Клам и полковник Анри са се отнасяли толкова зле с него, че било вече непоносимо. В края на краищата го обвинили, че бил задигнал някакви важни книжа от едно чекмедже. Аз съжалих нещастника, който се казваше Етиен. С тия войнишки дрехи — му казах — няма да отидете далеч. Ще бъдете веднага заловен. Ще ви дам други дрехи.

Дадох му един мой костюм, който, за щастие му стана и му услужих с малко пари и храна. Развълнуван, той ми целуна ръка от благодарност, ала аз му казах, че няма защо да ми благодари. Всеки приятел на капитан Драйфус е и мой приятел и затова аз от все сърце му услужвам.

Оттогава изминаха близо два месеца. Сигурно никой вече не се интересува за ефрейтора Етиен. Облечете неговите дрехи. Само че ще трябва да си подстрижете съвсем късо брадата, защото такава брада, като вашата не е военна, не е по правилника.