— Ела с мен, Грайф! — подвикна Карус. — На тебе мога да поверя такава тайна, ти няма да ме издадеш!

Кучето продължаваше да скача около господаря си и слезе заедно с него в зимника. Там имаше най-различни бъчви, едни от тях бяха пълни, а други празни. В средата се намираше голямата бъчва, донесена от Анри и Председателя.

Чичо Карус освети бъчвата и я разгледа, усмихвайки се, от всички страни.

— Доста е голяма — промърмори ханджията. — Колко ли вино събира? И ако качеството съответства на количеството, няма напразно да съм се трудил! Но какво ти е, Грайф? Да не си надушил някой плъх? Чудна работа, защо ли е толкова неспокойно това куче?

Грайф непрекъснато обикаляше бъчвата с подвита опашка, издаваше плачливи, виещи звуци и търкаше муцуната си в нея, като че ли и той имаше желание да опита виното, което се намира в утробата й.

Карус взе чука, удари с него по свредела, за да избие запушалката навътре. Бързо притегли съда, който беше донесъл и го сложи под дупката. Очакваше, че ще рукне вино, но нищо подобно не стана. Ханджията поклати учудено глава.

— Струва ми се, че тия селяни ме излъгаха! Грайф, дявол да те вземе, полудял ли си! Той като че иска да влезе през дупката в бъчвата.

В следния миг, обаче, Карус пребледня и изпусна чука от ръката си. Беше дочул тихо скимтене. То идеше без съмнение от отвора на бъчвата. В първия миг му се прииска да избяга, защото изненадата беше твърде голяма, а обстановката твърде тайнствена. Ала той не беше нито страхлив, нито суеверен, тъй че хладният разум скоро надви.

— Струва ми се — си каза, — че съм се натъкнал на страшна тайна. А моите глупави пикардийски селяни не са нито глупави, нито селяни, ами са си двама изпечени парижки престъпници.

Той сложи устата си на дупката и извика в бъчвата:

— Ако в тази бъчва има човешко същество, да се обади!

Ала вместо отговор се чу тихо скимтене, стенание и пръхтене, което накара Карус да настръхне.

— Да, вътре има човек — разбра той. — Сигурно е! Ала както изглежда, вързан човек със запушена уста.

Веднага се залови да разбива капака на бъчвата, което не беше лесна работа, но след десетина минути все пак успя.

Карус освети бъчвата.

— Вярно, човек! — възкликна доволен. — Обзалагам се, че съм спасил живота на този нещастник!

Карус хвана вързания за краката и го изтегли предпазливо от бъчвата. Кучето искаше да се спусне върху него, но господарят му веднага го спря.

— Нещастникът е припаднал — промърмори Карус. Измъкна кърпата от устата му, скочи, взе малко вино и сипа една глътка в гърлото му. След това учуден и любопитен започна да го разглежда. Беше скитник, но бива ли да бъда по-малко състрадателен към него, само защото е лошо облечен и навярно няма нито франк в джоба си. О, не, Карус, ти още не си забравил времето, когато сам ходеше облечен в такива парцали! Не бива да го забравяш и трябва да си останеш приятел на бедните.

Той коленичи до припадналия скитник. Разкопча старото скъсано палто и вълнената дрешка под него и започна да разтърква областта на сърцето, за да засили дейността му. Изведнъж приближи лампата до себе си и се наведе, за да разгледа по-добре елегантната кожена торбичка, която, окачена на сребърна верижка, висеше на мнимия скитник. Разтвори торбичката и извади от нея куп едри банкноти.

— Полудял ли съм? — възкликна бившият събирач на парцали, като се хвана за главата. — Пред мене лежи човек, облечен с такива парцаливи дрехи, че ако още събирах парцали, не бих ги сложил в торбата си, а в кесията му се намират… чакай да видя колко са… две хиляди… две хиляди … пет хиляди… десет хиляди, петнадесет хиляди, двадесет хиляди франка! Цяло богатство!… Чакай, тук има и една бележка, тя е написана набързо, както изглежда, ще я прочета!

Той доближи фенера до бележката и зачете полугласно:

Ако чичо Карус беше имал огледало насреща си, сам би намерил, че лицето му изглежда страшно глупаво. И действително, няколко минути постоя с широко зейнала уста и втренчен поглед.

— Емил Зола! — разтрепери се той. — Този скитник да е Емил Зола! Да, да, ама че съм глупав! Чак сега виждам, че носът и косата му са боядисани, че той носи перука! Ха, сега, като я махнах, се вижда честното му, почтено лице! Емил Зола! Героят на истината! Борецът за правдата! Човекът, чието име цял свят произнася с почит? Същият той, сега лежи пред мене в мазето в безсъзнание! И аз го извадих вързан от една бъчва! Иди кажи сега, че не стават чудни работи по света!

Карус беше живял доста дълго време в Париж и познаваше достатъчно добре хората, за да разбере веднага, че зад цялата тази работа се крие страшно престъпление. Той се залови усърдно да свестява припадналия и след няколко минути Зола отвори очите си.

— Къде съм? — попита той немощно.

— На сигурно място! — отвърна бившият събирач на парцали. — Не се плашете и тревожете, по скоро бих дал да ми запалят къщата, отколкото на вас да направят зло!

— Значи съм избавен от ръцете на убийците! — прошепна едва чуто Зола.

— Още сме под един покрив с тях, но Бога ми, ще им дадем такъв урок, че да го помнят през целия си живот! Но си приберете най-напред парите! Пребройте ги, двадесет хиляди са, нито сантим не липсва от тях?!

— Вие сте честен човек! — отговори Зола. — Не бива да останете невъзнаграден. Ето ви пет хиляди, аз ви дължа много повече! Без вас сигурно щях да бъда заклан или удушен от двамата мерзавци!

— За такава работа не бива да ми плащате! — почти се обиди Карус. — Защо искате да ми отнемете удоволствието, че съм спасил живота на един Емил Зола? Истината ви казвам, не се надявах, че Бог ми е отредил да извърша такова добро дело! Независимо от това аз съм дори длъжен да ви помогна, господин Зола, тъй като всичко, което сега притежавам, го дължа на господин Матийо Драйфус, брата на нещастния капитан. Някога му заведох племенника, който мерзавците бяха откраднали и отвлекли от майка му. Аз намерих малкия, когато той живееше между престъпниците, които го възпитаваха да стане също такъв престъпник като тях, взех го при себе си в своя си сутерен и го гледах като свой собствен син. Право да ви кажа, господин Зола, и сега като се сетя за Андре, сълзи наливат очите ми. Ще ми се веднага да изтичам в Париж, за да го видя, да го прегърна! Много го обичам това дете!

Сълзите наистина потекоха по бузите на чичо Карус. Зола се изправи с мъка, въжетата, с които го бяха вързали двамата престъпници, дълбоко се бяха врязали в плътта му. С благодарност изпи виното, което Карус му предложи.

— А сега елате! — забърза ханджията. — Елате с мен в моята стая! Там ще ви скрия и ще ви запазя от всяка опасност.

— Трябва да продължа бягството си! — отговори Зола. — Единственото нещо, за което бих ви помолил, е да ми дадете някакво друго облекло, защото неприятелите ми вече знаят, че съм избягал преоблечен като скитник.

— Ще ви дам всичко, каквото пожелаете — отговори Карус. — Само елате по-бързо, защото не се знае дали двамата престъпници няма да дойдат скоро, за да ви убият! В това време обаче ние ще се приготви да ги посрещнем! Ей, Грайф, ела насам, моето куче.

Грайф легна в краката на господаря си, като замаха с опашка.

— Ти си умно куче — каза Карус. — Сега слушай какво ще ти кажа! Влез най-напред в бъчвата!

Грайф покорно изпълни заповедта на господаря си.