— В никакъв случай — каза бързо Председателя. — Съдържателят знае много добре, че гостите му понякога имат основание да се крият от полицията и затова не казват истинските си имена, но той се прави, че не разбира това и дори ги улеснява. Само мълчаливо помага, никога не би се съгласил да вземе участие в явно престъпление.

— Как се казва този човек? — попита Анри.

— Ние го наричаме чичо Карус — отговори Председателя. — По-рано беше събирач на парцали в Париж и никак не му вървеше. Живееше в едно мазе зад кръчмата „При веселия гигант“, обаче един ден щастието му се усмихна. Не можахме да си обясним как стана така, че Карус изведнъж напусна мазето, където живееше и започна да се разхожда добре облечен из Париж, винаги с пари в джоба и най-главното — престана да пие. Никой не беше в състояние да го накара да сложи дори капка в устата си, докато преди това си беше истински пияница.

— Може би е направил някой смел обир и е забогатял с чужди пари — предположи Анри.

Председателя поклати отрицателно глава.

— Вярно е, че чичо Карус няколко пъти е лежал на топло за кражба, но той крадеше само когато гладуваше и то само толкова, колкото му беше необходимо, за да се нахрани веднъж до насита. Някои си обясняват щастието на чичо Карус с предположението, че е намерил между парцалите, които събираше по улиците, портфейл с повечко пари. Но други твърдят с положителност, че чичо Карус е получил парите от богато семейство като възнаграждение за това, че е довел вкъщи загубеното им момче, което седмици прекарало между парижките престъпници.

Както и да е, чичо Карус след известно време купи „Горска къща“ и играе ролята на почтен стопанин. Работата му върви и не само престъпници спират при него, но и всякакви други пътници, които пътуват за Париж, когато нощта ги свари още далече от града.

— Любопитен съм да се запозная с този чичо Карус — засмя се Анри. — Интересува ме този щастлив събирач на парцали.

В това време колата спря пред самотната къща. Председателя плесна с камшика и извика:

— Ей, ханджийо, идат ти гости от Пикардия! Не ни карай да чакаме дълго? Две магарета и двама души искат да се нахранят и да отпочинат.

Скоро след това вратата се отвори и навън се подаде стар човек с приятно голобрадо лице и побеляла коса. Той беше облечен в дълъг халат и държеше фенер в ръката си.

— Ще можем ли да преспим при вас, Карус? — попита го Председателя. — Искаме да си починем тук и утре да продължим за Сен Дени.

— Можете, можете — отвърна Карус. — За двамата четирикраки има място в яхъра, а за двукраките ще се намери при мене място, макар че къщата ми е съвсем пълна.

— Този бивш събирач на парцали, не е много любезен — прошепна тихо Анри на своя спътник.

— Такъв му е маниерът — засмя се Председателя.

— Той е скитник, можеш да го слушаш с часове, когато започне да разказва.

Двамата мними селяни слязоха от колата. Карус беше разтворил портите и вкара вътре колата.

Председателя разпрегна магаретата и ги закара в обора.

— Сега ще трябва да настаним и бъчвата на сигурно място — обърна се той към ханджията.

— Оставете я тука, не се безпокойте, няма кой да ви задигне бъчвата.

— Ааа, не мога да си оставя хубавото вино да замръзне на студа — беше категоричен Председателя. — Нали имате мазе?

— Разбира се — кимна Карус, — можем да смъкнем бъчвата в мазето. Само я снемете от колата.

Той отиде и вдигна капака, който се намираше до задния вход на къщата, откъм двора, и светна в мазето, което не беше много дълбоко.

Анри и Председателя вдигнаха внимателно бъчвата. В този момент нещастният Зола се опита още веднъж да се развърже и да освободи устата си. Той разбра, че беше дошъл решителният момент. Ако успее да извика и с това да обърне внимание на ханджията, ще бъде спасен. Не успее ли, загубваше и последната надежда да се отърве от ръцете на двамата престъпници. Но колкото и да напрягаше мускулите на тялото си, колкото и да се мъчеше с език да изтласка кърпата, всичко беше напразно. Връзките бяха здрави, а устата добре затъкната. Търколиха бъчвата по двора, след това надолу по каменистите стъпала и най-сетне се залюля още малко насам-натам в мазето и спря. Зола вече знаеше, че тази бъчва ще бъде неговият гроб. Той чу как спуснаха капака, а също тъй и смеха на своите убийци, които се прибраха заедно с ханджията в хана. Карус ги въведе в добре отопления и осветен салон на кръчмата. Пътуването в студената зимна нощ и приветливото помещение бяха отворили голям апетит както на Анри, тъй и на Председателя. Те си поръчаха обикновено ядене и две бутилки вино. Карус излезе, за да им изпълни поръчката.

— Сега ли да го убием? — попита Анри.

— Пази Боже! Най-напред трябва всички да заспят — отвърна Председателя. — Ще поискаме стая, ще отидем уж да си легнем, ще почакаме да се прибере и ханджията и едва тогава ще се промъкнем в мазето и ще свършим с него.

Докато седяха и чакаха вечерята, те няколко пъти чуха ожесточения лай на куче.

— Какво е това? — попита Анри. — Изглежда, че тук има куче, дано не ни попречи, като речем да слезем в мазето.

— Това е голямото куче на Карус — отговори Председателя. — Казва се Грайф и принадлежеше по-рано на един чифликчия в Белмари. Много е умно. При един пожар спасило дъщерята на чифликчията.

— Дано пък нашия живот не постави в опасност! — забеляза Анри. — Като речем да влезем в мазето, то ще почне да лае!

— Оставете това на мене! — направи успокоителен жест Председателя. — Ей, Карус, искаме да ви кажем две думи.

Беловласият ханджия току-що беше влязъл с двете бутилки вино. Той постави и две чаши на масата пред гостите си.

— Имам една молба, чичо Карус — продължи Председателя. — Моят съсед — той посочи Анри — иначе е добър човек, но когато изгрее луната го прихваща понякога и тръгва да се разхожда.

— Значи лунатик! — кимна Карус. — Поставете му едно ведро с вода пред кревата, та още при първата крачка да скочи в него. Това е чудесно средство против лунатизъм.

— От това лекарство ще се откажем — не се съгласи Председателя, — тъй като искаме да отпътуваме още рано сутринта, а от него може да получи ревматизъм и да легне. Но вие ще ми направите удоволствие да държите тази нощ кучето вързано, за да не ухапе приятеля ми, ако той рече да излезе!

— Добре, с удоволствие! — съгласи се добродушно Карус. — А сега да ви донеса омлетите с шунка. Аз съм ги правил. По-хубави от тях не сте яли никъде!

Омлетите действително бяха превъзходни. Анри и Председателя ги изядоха с голямо удоволствие. А в това време нещастната им жертва, обезумяла от ужас, лежеше в мазето и очакваше с трепет момента, когато убийците да дойдат да вземат живота й. Зола беше смел човек и общо взето не се страхуваше от смъртта, ала такава смърт е ужасна и за най-смелия!

Най-сетне двамата селяни се нахраниха, изпиха до дъно виното и Карус ги заведе в стая с голямо, чисто легло.

— Ще трябва да спите заедно — каза той. — Това е съпружеско двойно легло, нямам друго свободно.

Председателя отбеляза, че това не пречи. Напротив, по такъв начин ще може да задържи приятеля си, ако той рече да стане. След като взаимно си пожелаха лека нощ, Карус се оттегли. Той се върна в кръчмата и, вглъбен в мисли, закрачи из нея.

— Селяни от Пикардия — замърмори той, — селяци, известни със своята глупост. Според думите им бъчвата е пълна с хубаво винце. А аз обичам хубаво вино, пък случват ми се и гости, които разбират от тази работа и са готови да платят повечко. Ако прехвърля виното от тяхната бъчва в моя, а нея напълня с простото вино, което напоследък купих за няколко франка от Париж, ще направя доста добра сделка, която не е дори много рискована, защото двамата глупаци не могат по никакъв начин да докажат, че аз съм им напълнил бъчвата с лошото вино. Значи на работа!

Старият Карус, който, както виждаме, имаше слабост към хубавите вина, се въоръжи с един свредел, чук и фенер и слезе в мазето. На минаване през двора насреща му радостно заскача голямото куче.