След четвърт час бяха вече на шосето на Сен Дени. Председателя подкара още по-бързо магаретата. Те се отдалечаваха от Париж и кубетата на църквите едно по едно изчезваха в нощната мъгла. Пътуваха покрай гъста гора. Изведнъж пред тях в тъмнината се изпречи човек. Председателя бутна Анри с лакът и забави хода на колата. Скоро след това те се изравниха с пътника. Това беше един дрипав скитник, който с бастун в ръка крачеше бодро по пътя.

— Емил Зола! — прошепна Председателя на спътника си.

— Хей, приятелю! — извика той от колата, като се мъчеше да подражава селски говор. — Можете ли да ни кажете, колко има още до Сен Дени?

На Зола този въпрос се видя подозрителен. Селяни, които бяха закарали в града буре с вино, не можеха да не знаят колко път имат още. Затова реши да бъде предпазлив.

— Ако не карате по-бързо, отколкото сега — отговори той, — няма да стигнете в Сен Дени преди утре по обяд.

— Да, дълъг е пътят! — каза Председателя като се прозина. — А пък вие сте още по-зле, има да утъпквате снега по шосето!

— Ако искате, качете се в нашата кола — предложи Анри. — Не сме толкова жестоки да оставим един сиромах да върви пеш след нас! Трябва човек да има сърце от камък, за да може да направи това!

— Благодаря! — отвърна Зола. — С удоволствие бих прострял изморените си крака във вашата кола, ала лекарят ми предписа да ходя пеш и не искам да го огорчавам.

Двамата селяни се изсмяха високо.

— Лекарят ли? Точно така изглеждат хората, които на всяка стъпка се съветват с лекари…

Зола направи усилие да се изсмее и да се покаже весел.

— Нощно време всички шеги минават! — викна бодро той.

— Ама сте шегаджия! — каза Председателя. — Елате по-близичко и ако не искате да пътуваме заедно, поне да сръбнем заедно! Тук имам едно шишенце с коняк, какъвто няма да намерите другаде. Ще ви дам да го опитате!

— Съжалявам, че не мога да се възползвам и от тази любезна покана! — отвърна Зола. — Докторът ми е забранил и да пия.

В същото време бръкна в джоба на панталона си и стисна здраво револвера, който Пикар му беше дал. Сега вече Зола беше уверен, че това са преоблечени селяни, които търсят именно него. Той не се съмняваше, че в предложения му коняк има приспивателно средство.

— Много ви е строг лекарят — подвикна Председателя, като се изправи в колата и погледна Зола в очите. — Навярно пак той ви е предписал да носите фалшива брада!

Същевременно извади револвера си и го насочи срещу Зола. Писателят не успя да извади своя. Той не очакваше толкова бързо развитие на събитията.

Смъртноблед от ужас и уплаха, той стоеше като парализиран и гледаше насоченото към него дуло на револвера.

— Горе ръцете, Емил Зола! — нареди Председателя. — Както виждате и аз знам да говоря по американски. Имайте предвид, че при първия вик, при първия звук, който издадете, ще ви направя на решето. Ще ви забия пет куршума в гърдите! Още веднъж — горе ръцете!

Нещастният Зола трябваше да се подчини. Той вдигна бавно ръцете си нагоре.

В това време Анри скочи от колата и се промъкна зад жертвата си. В ръката му блесна кама. Зола изглеждаше изгубен.

— Не го убивайте! — извика пресипнало Председателя. — Не бива тук, на шосето, където всяка минута може да се зададе някоя кола. Само го вържете.

Анри се хвърли изотзад върху нещастния писател, който под заплашващото го дуло на револвера не можа да направи никакво движение за самозащита. С юмручен удар Анри повали изпадналия почти в безсъзнание писател, коленичи върху него и му върза ръцете и краката.

Всичко това стана толкова бързо, че Зола не успя да погледне нападателя си в лицето и следователно не позна полковник Анри. Обаче разбра сериозността на положението си и завика с всички сили за помощ. Наоколо, обаче, нямаше никаква къща и никакви хора. Виковете му заглъхнаха в нощта.

— Дявол да го вземе, запушете му устата — подвикна Председателя и скочи от колата. — Наистина, вас съвсем не ви бива за такива работи. Дайте да ви покажа как се запушва уста.

Той дръпна шарената кърпа, която Зола си беше вързал около врата, и безмилостно я натика в устата на писателя. Виковете престанаха. Анри поклати недоверчиво глава.

— Защо не ме остави да го довърша? — прошепна той на Председателя. — Да бях му забил камата в сърцето, сега нямаше да има вече никакъв Зола.

— Скоро няма да го има — отговори старият престъпник. — А пък затова, че ви попречих да го убиете веднага, трябва да ми благодарите. Какво щяхте да правите сега с трупа? Щяхте да го заровите ли? Докато изкопаете достатъчно голям трап в тази замръзнала почва, щяха да минат часове, а край шосето за Сен Дени не можете спокойно да копаете! Тази работа ще свърши по-добре! Помогнете ми да натъпчем вързания в бъчвата. Ще го закараме до ханчето, което се намира тук по пътя и което добре познавам. Там ще го накараме да млъкне завинаги!

— А какво ще направим тогава с трупа?

— Вижте, тук може да научите нещо от мен! — засмя се Председателя. — Само дилетантите закопават още труповете на убитите или пък ги изгарят в печката, като оставят по такъв начин следи, по които по-късно може да се открие убиецът! Не, артисти като мен в тази област постъпват по друг начин.

Той дръпна Анри по-близо до себе си и през смях му прошепна на ухото:

— Като убием нашия приятел, ще закарам бъчвата до най-близката гара. Там ще я предам с редовна товарителница до голямата търговска къща „Джипсон и син“ в Ню Йорк. Тази търговска къща съществува, разбира се, само в моето въображение. Но въпреки това, бъчвата ще пристигне в Ню Йорк, ще я закарат на означения адрес и там ще се установи, че такава фирма — „Джипсон и син“ — не съществува.

— А какво ще стане с бъчвата? — продължаваше да не разбира Анри.

— Ще я върнат обратно. Там тя ще престои, докато пишат в Европа за обяснения. Разбира се, че оттук ще потърсят изпращача, но аз ще дам фиктивен адрес, тъй че да не могат да ме намерят. Ще минат поне три месеца. След това бъчвата ще поседи в Ню Йорк още три до шест месеца, докато се проведе публична продажба на недоставени стоки и някой глупак купи нашата бъчва. При такива продажби хората нямат право предварително да разглеждат продадените предмети. Когато купувачът стигне в къщата си и с ужас констатира съдържанието на бъчвата, той навярно ще предпочете да не разгласява цялата работа, за да не бъде замесен в някой нескончаем процес. Ако обаче, въпреки всичко реши да съобщи на полицията, че е намерен труп в бъчвата, то ще бъде вече много късно, за да може да се открие престъплението. Какво ще кажете за моята идея?

— Чудесно — отговори Анри, — само да я изпълним точно.

Тези зверове в човешки образ не се постараха дори да скрият от жертвата си своя пъклен план. Зола слушаше ужасен какво му крояха двамата престъпници. Той знаеше, че не може да се надява на спасение и подготвяше душата си за смъртта.

Председателя го хвана за краката, а Анри за главата, навярно, за да не бъде познат от Зола, и го натикаха в бъчвата. Тя беше празна и тук-там имаше малки дупки, през които нещастникът можеше да диша.

Председателя и Анри отново се качиха на колата и подкараха магаретата към Сен Дени.

Анри си запали цигара. Той пушеше с голямо удоволствие и се наслаждаваше на мисълта, че е обезвредил най-големия си враг, най-опасния противник на Генералния щаб, човека, който безстрашно се застъпваше за истината и се бореше за освобождението на Драйфус.

След като пътуваха около два часа покрай гората, те зърнаха една малка двуетажна къща. Председателя я посочи с камшика:

— Там ще го заколим. Анри кимна.

— Как се казва ханчето? — попита той.

— „Горска къща“ — осведоми Председателя, — и всеки професионален парижки престъпник го познава добре. Щом някой от нас трябва да бяга бързо от Париж, „Горска къща“ е първата му спирка. Тук другарите му донасят храна и пари, за да може да продължи пътя си.

— Ще поверим ли на съдържателя тайната си?