Разбира се, той мразеше Анри, мразеше го повече от всеки друг на света, тъй като мерзавецът се беше опитал да го убие и за малко щеше да сполучи, ала щом се касаеше за пари, Председателя проявяваше голяма търпимост. Той можеше, ако трябва, да прости дори и на най-големия си неприятел, дори и на Анри, щом ставаше дума за пари.

— Днес ще го поканя — каза си Председателя, — а утре, ако ми скимне, ще му ударя такава плесница, че да му писнат ушите.

Престъпникът се върна още веднъж пред къщата на Зола, където вече беше поутихнало. По-голямата част от тълпата се беше уморила и полека-лека се разотиваше, а другата част беше потеглила към къщата на Бертулус и там с мръсни псувни и ругатни искаше съдията да освободи веднага от затвора Естерхази и любовницата му.

Госпожа Зола се отърва от по-големи неприятности и на сутринта Лабори я остави спокоен, защото разбираше, че опасността е минала. Нещастната изплашена жена си легна. Най-напред горещо се помоли на Бога да закриля мъжа й през опасното му бягство от родината, а след това умората я надви и тя заспа.

През същата нощ Анри седеше сам в своя кабинет, където обмисляше действията, които трябва да предприеме против ония, които бяха уверени в невинността на Драйфус. Той се беше разположил в едно кресло, изпускаше кълба дим от тежката си хаванска пура и от време на време изпиваше по чаша червено вино от бутилката, сложена до него върху малка масичка.

Ненадейно на вратата се почука и слугата влезе.

— Господин полковник — съобщи той, — дошла е една стара жена и иска настойчиво да говори с вас.

— Стара жена ли? — попита учудено Анри. — Добре ли е облечена?

— Не, напротив! — отговори слугата. — Тя е толкова мръсна и дрипава, че би ме било гнус да я докосна.

— Може да се предположи, че е просякиня — съобрази Анри, — ако не беше вече полунощ. Кажи й да си върви, пък ако не ще, изтласкай я на улицата!

— Жената ми каза, ако заповядате да я изпъдя, да ви предам, господин полковник, че трябва да научите стражата пред затвора да стреля по-добре.

Анри скочи от креслото. Той се изправи и втренчи поглед в пъстрия килим на пода.

— Кажи й да влезе — заповяда късо. — А пък ти си легни, нямам повече нужда от теб!

Слугата излезе. Анри отиде бързо при писалището, извади от чекмеджето револвер и го сложи в джоба си.

— Тъй — въздъхна той, — сега нека дойде и ако е наумил да ме убива, ще му тегля куршум и този път ще улуча по-добре.

На вратата се почука тихо и предпазливо.

— Влез! — кресна Анри.

Една грозна, мръсно облечена жена се промъкна през вратата и веднага я затвори след себе си.

— Значи мъртвите действително възкръсват! — отрони Анри, като се помъчи да изглежда равнодушен. — Вие ли сте Председателя!

— Мъртвите не възкръсват — отговори старият престъпник, — обаче могат да възкръснат ония, които са пуснати живи в гроба, като например нещастният Драйфус на Дяволския остров!

— Какво искате да кажете с тия глупости?

— Това, че всички сте глупци! — отговори грубо Председателя. — Вие не умеете добре да следите неприятелите си, така че да не ви избягат! Почакайте още няколко дни. Зола ще стигне в чужбина и оттам ще издигне отново гласа си. Той ще звучи по-силно, отколкото тук в Париж, където тълпата го надвикваше и не му даваше да продума. В Берлин, Виена, Лондон или Рим, той ще може да каже всичко, каквото знае и там ще го слушат с удоволствие.

Анри се приближи до преоблечения престъпник.

— Председателю — каза той шепнешком, — искате ли да забравите станалото между нас? Аз извърших една необмислена постъпка, пък и всъщност нямах намерение да ви убивам. Трябваше да стрелям, за да се оправдая пред караула, който в тоя момент пристигаше.

— Значи, само искахте да се пошегувате с мене? — засмя се иронично Председателя. — Няма що, хубава шега! Пък и много шеговито стреляхте! Но нали не ме улучихте, това е важното. Ако ме бяхте застреляли и аз лежах сега в земята, щях да ви се сърдя, но понеже съм жив и се намирам пред вас, смятам, че е най-добре да не приказваме повече за тази стрелба!

— Добре, Председателю, щом искате пак да ми бъдете приятел, кажете ми какво знаете. От вашите думи разбирам, че знаете нещо важно! Казвайте по-скоро.

— Пригответе парите, господин полковник, тогава и ще заговоря!

— Как мога да платя за тайна, която не знам?

— Ще ви кажа тогава. Навярно знаете, че тази нощ тълпата обсажда къщата на Зола. Ха-ха, какво ви питам дали знаете, нали вие уредихте това мило представление, което навярно струва на вас и вашите приятели доста парици! Но полза нямате никаква от това, защото не се намери нито един достатъчно нахален безделник, който да убие Зола! Изглежда, обаче, че на него не му е харесало представлението и затова е решил да се махне! Той и Пикар напуснаха града!

Анри побледня.

— Зола е избягал? — с мъка проговори той. — Това е невъзможно!

— Няма нищо невъзможно — отвърна сухо Председателя. — Дори и това, че Драйфус може един ден да стане военен министър. И тъй, господин Анри, какво ще ми платите, ако ви дам възможност да си кажете със Зола една-две думи насаме, в някое усамотено ханче?

Анри започна да се разхожда с големи крачки из стаята. Изведнъж той се спря пред Председателя и му прошепна:

— Искате ли да обезвредим този враг на отечеството? Искате ли, когато настигнем Зола, да се погрижите той да не мине границата?

— С други думи вие питате, дали искам да убия Зола? — уточни престъпникът също тъй тихо, но въпреки това иронично. — Добре, полковник Анри, аз искам всичко и мога всичко, но и всичко си има своята цена.

— Пет хиляди франка? — попита въпросително Анри.

— Още толкова — отговори Председателя. — Десет хиляди франка, нито грош по-малко. Това е смешно ниска цена за живота на Зола.

Анри отиде при писалището си, извади банкнота и я подаде на Председателя.

— Ето ви капаро — каза той, — остатъка ще получите, като си свършите работата. А сега да помислим какво трябва да правим. Къде отиде Зола?

— Той пътува като скитник но шосето, което води от Париж за Сен Дени. Там навярно ще вземе влака, който за няколко часа ще го откара в Белгия! А там иди го гони!

— Значи, трябва да му попречим да мине границата! — разбра Анри в трескава възбуда. — Добре, Председателю. Да се приготвим и да тръгнем след него!

— Така както сме? — проточи Председателя. — Тогава сигурно ще претърпим фиаско. Дайте ми един час време и като се върна, ще ви донеса всичко, каквото ви е необходимо!

Председателя излезе и след по-малко от половин час се върна отново при Анри. Беше се преоблякъл в носия на селянин. Също такова облекло, състоящо се от черни кадифени панталони, червена жилетка и дълга дреха със златни копчета донесе и за Анри, който също трябваше да се преоблече в селските дрехи. Председателя му залепи и изкуствена черна брада.

— Да взема ли оръжие? — попита Анри.

— Аз имам всичко, каквото трябва — отвърна Председателя. — Оставете оръжието вкъщи.

Анри не забеляза злобния поглед, който светна в коварните зелени очи на престъпника.

— Вървете напред — нареди домакинът — и ме чакайте пред вратата. Ще изпълня съвета ви и няма да взема никакво оръжие. Ако не сполучим, ще бъде по-добре да не намерят у мен нищо.?

Председателя излезе от стаята, а Анри отиде при писалището, извади револвера от джоба си и сложи в него пет патрона.

— Глупако — изсмя се той, — наистина ли вярваш, че ще се хвана в примката ти? Може би искаш само да ме примамиш да изляза от града на самотното шосе, за да ми отмъстиш? Грешно си си направил сметката, приятелю!

Анри напусна дома си толкова тихо, че даже слугата не забеляза нищо. На писалището остави бележка до жена си, в която й съобщаваше, че по поръчка на Генералния щаб трябва да направи малко пътуване и понеже не искал да я буди, й се обаждал писмено.

Когато Анри излезе на улицата, той забеляза пред вратата на дома си малка селска кола, запрегната с две магарета. Върху нея беше натоварена доста голяма бъчва. Председателя седеше на предната напречна дъска и направи знак на Анри да седне до него. Щом полковникът зае мястото си Председателя цъкна с език и магаретата подкараха колата със скорост, неприлична за тяхната порода.