— Но какво би могъл да направи — забеляза Леон Бернард. — Две неща са решителни за изхода на един дуел — сръчност, (тук е въпросът дали Естерхази е по-добър стрелец от мене или не) и щастието.

— Щастието? — повтори Пиер Натузиус със странна усмивка. — Не сте ли чувал, млади ми приятелю, че има хора, които умеят да подпомагат щастието и да го форсират, ако мога така да кажа, т.е. да прибягват до непозволени средства, за да си осигурят щастието за всеки случай. Не сте ли чувал, че черният майор е способен да осигури щастието чрез измама? Да, чрез измама — възкликна възбудено Натузиус и удари гневно с юмрук по масата. — Този мизерник не би се поколебал да я извърши, защото е извършил и други много по-големи престъпления от това. Трябва да очакваме от негова страна всичко, дори и някой капан. Например, да ви даде в ръцете някое просто оръжие, чрез уловка, а той да се осигури с добро, което познава.

Леон побледня.

— Подобни деяния не ми са познати, не ги разбирам и без друго не бих могъл да се защитя от тях — изпъшка той.

Нотариусът ложи ръка на рамото му. В очите на стареца искреше непримирима омраза.

— Кураж, млади ми приятелю, кураж! Една чиста съвест и меки, ясни очи винаги могат да бъдат победители против злото и порока. Аз съм с вас и бъдете сигурен, че няма да се оставя да ме заслепят. Сега, обаче, трябва да се разделим. Вие, за да можете да си отпочинете няколко часа, а аз, за да си осигуря преди всичко добър лекар. Ще помоля домашния си лекар, доктор Бургер да ми даде своята помощ.

Леон протегна признателно ръка на нотариуса.

— Виждам, че сте ми приятел — каза той. — Не зная с какво съм заслужил толкова доброта и благородство.

— Заслужавате го — отвърна Натузиус, поемайки ръката на младежа, — защото се вдигнахте смело срещу един лъжец, клеветник и подлец. Стоейки до вас, аз стоя на страната на правото и истината. Освен това, желая искрено да ви изповядам, че храня лична, неугасваща омраза към черния майор. Презирам този човек, негов враг съм и ще го унищожа със същата сигурност, с която изгрява слънцето.

Тези двама мъже, които случаят направи приятели по един чудноват начин, се разделиха. Леон Бернард пое за вкъщи, но не само за да си отпочине, а и за да постави в ред земните си работи. Той написа писмо до приятеля си Валберг. Младият немски работник сега беше в Америка по поръка на тайното общество, на което беше член. Долорес също беше с него. Леон знаеше адреса, на който можеше да пише на Валберг и беше уверен, че ще получи писмото му. Той му написа пред каква опасност се намира и в случай, че падне на полесражението, той се сбогуваше с него и с любимата му. Главната цел, обаче, на това писмо беше да помоли приятеля си да се грижи братски за Жоржина след излизането й от затвора, за да се уреди да наследи чифлика му в Белмари. Едно нареждане в този смисъл, валидно пред съдилищата, беше прибавено към писмото. След това той писа й на Жоржина. Редеше трогателни, прощални думи, много нежности и я уверяваше още веднъж, че никога не е обичал друга, освен нея и че ще умре с нейното име на устните си, ако щастието му измени при дуела, в който той се бори за нейната и неговата чест…

Подписа се без ръката му да трепне. След като надписа адресите на пликовете и ги запечата, помоли хазяйката си чрез една бележка да пусне двете писма в пощенската кутия в случай, че не се върне вкъщи до другата вечер или ако дотогава не получи известие за него.

След това угаси лампата, съблече се и легна. Спа дълбоко и спокойно до четири и половина, когато будилникът му го събуди.

Да живее или да умре?…

Кой можеше да знае това, когато след час щеше да стои лице с лице срещу дулото на револвера на един заклет враг!…

Бурна зимна сутрин се спусна над Париж. Булонският лес беше пуст. По пътищата, които вчера още бяха пълни с шейни и по които отекваше песента на звънчетата и плясъкът на камшиците, сега не се виждаше никакъв живот. Само враните и свраките бяха господари на възхитителните парижки паркове. Зловещите птици диреха храна под него. На орляци се прехвърляха шумно от място на място и изпълваха въздуха със своите гладни крясъци.

Само в ясеновата горичка, където Белмарската гора се сливаше с Булонския лес, стояха двама души. Обвитите в дълги офицерски пелерини бяха граф Естерхази и Пати дьо Клам. Естерхази беше блед. Виждаше се, че цяла нощ не беше спал. Очите му бяха зачервени и силно уморени, но погледът му излъчваше огнени мълнии. Под мишницата си държеше елегантна кутия от абаносово дърво, кутията с пистолетите.

Пати дьо Клам извади от джоба си златен часовник и хвърли неспокоен поглед върху него.

— Шест без четвърт — каза той. — Имаме на разположение още петнадесет минути. Но ти имаш много уморен вид, приятелю. Щеше да сториш много добре, ако се беше вслушал в съвета ми да полегнеш малко.

Естерхази се изсмя гръмко. Този смях издаваше добитото от шампанското настроение, с което се наливаха до разсъмване. С известна загриженост Пати дьо Клам забеляза, че приятелят му, макар и да не беше пиян, все пак беше замаян. Движенията и походката на черния майор издаваха известна несигурност.

— Да си бях легнал? — възкликна Естерхази. — Нима се нуждая от сън, за да мога да улуча някого със сигурност!

— Но ще ти трепери ръката!

— Дори и да ми трепери, пак ще улуча! Уверявам те, че единият от трите куршума на пистолета ми ще прониже сърцето на наглия ми противник.

— Ако той те улучи още при първата размяна на изстрели?

— Ха-ха! Невъзможно е. — Черният майор се изсмя иронично. — Дори да стоя пред носа му пак няма да ме улучи!

— Съжалявам, обични ми приятелю, че се намираш в състояние, в което не знаеш какво твърдиш.

Естерхази засука самодоволно мустак.

— Прости, скъпи друже — продължи да се подхилва той. — Зная какво говоря. И понеже си ми най-добрият приятел, ще ти обясня всичко.

Той хвана под ръка Пати дьо Клам, поведе го към дънера на едно дърво и седнаха заедно върху него. После му пошушна на ухото с интимност, свойствена на хора в пияно състояние:

— Между нас двамата няма никакви тайни. Аз зная вече достатъчно работи за теб и ти не по-малко за мен, обични ми майоре. Няма да се издадем един друг…

— Не — увери го Пати дьо Клам. — Докато бъдем заедно, Драйфус няма да се върне от Дяволския остров, нито пък Пикар от африканските пустини!

— Браво, харесва ми да говориш така — викна възторжено черният майор с тежък език в устата. — А сега да ти кажа и аз моята тайна.

Той отвори кутията с пистолетите. Бяха два — с дълги цеви, изглеждаха нови и добре изработени.

— Това са оръжия, които купих неотдавна в Мадрид — обясни Естерхази на ухото на приятеля си. — Законът, наистина забранява фабрикуването на подобни оръжия, но за будни хора законът в някои страни е само каприз. Тези оръжия са направени специално, за да се очисти някой враг от света, без да излагаш живота си и на най-малкия риск.

— Как е възможно — удиви се Пати дьо Клам.

— Погледни тук — посочи Естерхази единия от пистолетите, — поразгледай това оръжие и ще видиш, че нищо не може да се познае. Без дефект е, нали?

— Така изглежда — отговори майорът след като прегледа оръжието.

— Сега прегледай другото… — С тези думи графът подаде другия пистолет. — И той изглежда съвършен… Нали? Е, добре, приятелю мой. Това оръжие, наистина няма никакъв недостатък, освен това, че не струва пукната пара в ръката на оня, който стреля с него. Защото — сега черният майор говореше шепнешком — погледни, щом като спусъкът се дръпне, се чува гърмеж и се вижда дим, но куршумът не излиза от цевта, а минава по друга цев, където чрез специални способи остава.

Пати дьо Клам побледня.

— Господин Бернард ще го има в ръката си — продължи Естерхази. — Това е моя работа. Тук има само една кукичка по средата, но аз си разбирам от работата…

— Нима в никакъв случай куршумът не може да излезе от цевта?