От известно време черният майор заемаше малка елегантна къща на авеню д’Антел. След гибелта на Помпадура той не остана сам. Вече без да се страхува от ревността й, с него живееше хубавата Габриела, същата, която от толкова време беше, макар и в сянка, спътница на дните му. Този мъж с демонска красота беше завладял всецяло душата на Габриела и я бе направил своя предана робиня.

Тя го обичаше. Да, Габриела обичаше този човек, може би дори и по-предано, отколкото госпожа Буланси, която сам графът изпрати на сигурна смърт. Естерхази доби пак предишната си веселост, освободен от мисълта за Обезобразената, а пък и сега имаше пари, много пари. Той нае това елегантно жилище и го мебелира луксозно, много по-луксозно, отколкото му позволяваха материалните възможности. Майорът беше ако не истински разсипник, то поне един светски човек, който желаеше да живее на широка нога. Той не се питаше какво ще му донесе утрешният ден, щом днес можеше да преживее в развлечения и удоволствия. Този човек, надарен от природата с красота, физическа и умствена сила, напълно подхождаше на думите на поета: „Така се скитах от желания в удоволствия и се губех от удоволствия в желания“.

Естерхази бе с любовницата си пред маса, отрупана с отбрани деликатеси. Виното се пенеше в чашите, а в очите и на двамата грееха любовни помисли. Съединени не от небесната благословия, а от проклятието на ада, но нехаещи за това, те седяха един до друг върху възглавниците на канапето. Естерхази я обгърна с ръка и главата й легна на гърдите му.

— Е, какво ще кажеш, мила Габриела — запита майорът, — доволна ли си, че смени преди време монотонния си провинциален живот с шумните удоволствия на Париж.

— Доволна съм, че мога да бъда твоя — гъвкаво се прилепи жената до любовника си. — Плаши ме само мисълта, че твоята любов няма да остане постоянна.

— Лудетино! Не се безпокой за това — каза той усмихнато. — Кълна ти се, никога не съм обичал жена така, както обичам теб. Ти си най-очарователното създание на земята. Диханието ти е омайно, от очите ти се излъчва удоволствието на любовта. Когато устните ти се прилепят до моите, побиват ме тръпки на сладка нега.

Произнасяйки тези думи, мизерникът мислеше за госпожа Буланси. И на нея шепнеше някога такива любовни клетви и в края на краищата я погуби. Габриела го притисна силно до гърдите си. И съединени в дълга целувка, те замряха за момент и забравиха за земното си съществувание.

Някой почука на вратата. Появи се слугата.

Габриела се изплаши и се отдръпна, едва поемаща си дъх.

— Какво искаш? — кресна гневно графът.

— Простете, господин графе, че се осмелих да вляза — започна плахо слугата, — но един човек дойде и настоява да говори веднага с вас.

— Как? Посещение в такъв час? — сепна се Естерхази. — Кой е този човек и какво иска?

— Не си казва името — отговори все така изплашен слугата. — Заяви, че ще го каже лично на господин графа. Да го оставя ли да влезе?

— Да дойде…

В действителност Естерхази не се учуди особено на това късно посещение. Неговите шпиони имаха достъп до него по всяко време.

— Да се оттегля ли? — погледна го нацупено Габриела.

— Не, обична моя — погали я майорът, — остани тук, нямам тайни от теб.

Вратата се отвори и един малък, слаб и гърбав човек се появи на прага. Небръснатото му лице беше покрито с дълга черна отвратителна брада.

Естерхази се доближи до него.

— С какво право ме безпокоиш в такова време? — изсъска той остро. — Кажи, какво искаш?

— Нямам, изглежда, честта да бъда познат от вас, господин графе — поклони се лукаво гърбавият. — Вероятно много съм се променил. Някога бях полицейски чиновник в Париж, човек, в състояние да прави малки услуги на господина.

Естерхази вдигна ръка до очите си. Замисли се за момент. Къде, по дяволите, беше виждал той този тип?

— Питу! — сети се най-после. — Не си ли наистина бившият полицейски комисар?

— Да, аз съм — кимна раболепно посетителят, едва сега поздравявайки и дамата с дълбок поклон. — Наистина съм Питу, синът на евреина Соломон, с когото имахте навремето някои и други сделки.

— Не си спомням такива сделки — сряза го студено Естерхази. — Вашият баща не се държа както следва, имах маса неприятности заради него…

— Той е мъртъв — забеляза на свой ред сухо Питу — и никой не може да бъде отговорен за това, което е вършил приживе.

— Да, научих, че е умрял. Опитал се да извърши атентат против Зола върху Новия мост, но не сполучил, а сам станал жертва на деянието си. И с това ми направи лоша услуга. Моите врагове в Париж разпространиха, че аз съм инсценирал въпросния атентат…

— Навярно това ще е било долна клевета — поусмихна се иронично Питу.

— Така е! Но кажи ми сега, какво те носи при мен?

— Ще ви кажа незабавно, графе, стига да ми разрешите да останем насаме.

— Госпожата няма да ни смущава.

— Както заповядате, господин графе. Ще говоря в такъв случай и пред дамата.

Питу се умълча за момент. После приседна след дадения му знак на един стол до масата, а Естерхази зае старото си място на канапето.

— Считам за свой дълг да ви съобщя, графе, че се намирате в голяма опасност.

— В опасност! Каква може да бъде опасността?

— Господин Естерхази — пошепна Питу, приближавайки стола си до канапето и хвърляйки неспокоен поглед към вратата, — господин графе, в Париж има едно лице, което не трябва да влезе във връзка с вашите врагове, ако не желаете да бъдете погубен.

— И кое е това лице?

— Една жена!

— Жена ли? Няма нито една жена, от която да се страхувам!

— Тогава някой призрак, някоя умряла, която вие отдавна считате за погубена.

— Говори ясно! Не прави зловещи алюзии, не ми харесват.

— В такъв случай, господин графе, навярно си спомняте за жена на име Клаудина?

Естерхази трепна. Той побледня и така се измени, че Габриела се наведе към него:

— За Бога, какво ти стана? Нима тази Клаудина може да бъде толкова опасна?

Естерхази стана и закрачи с едри крачки из стаята.

— Трябва все пак, скъпа ми Габриела, да те помоля да ме оставиш за малко насаме с този господин…

Тя безмълвно стана от канапето и се насочи към вратата. Напразно спря и хвърли въпросителен поглед към Естерхази. В този поглед се четеше ревност. Младата влюбена жена не можеше, естествено, да помисли нещо друго, освен че Клаудина е бивша любовница, която сега претендира за правата си. В последния миг Естерхази се приближи до Питу, който също беше станал.

— Видя ли Клаудина? — запита той с разтреперан глас.

— Да, господин графе, видях я и разговарях с нея.

— И какво ти каза тя?

— Разказа за онова писмо, което вие сте й заплатил със сто хиляди франка. Дал сте й чек и този чек сега се намира в ръцете на Матийо Драйфус!

— Проклетница!

— Клаудина е готова да каже пред правосъдието, пред цял свят, че писмото, което е написал Драйфус, е било предадено от нея с намерение да бъде фалшифицирано и да бъде представено от вас като писмо на капитан Драйфус.

— Не е вярно! — кресна Естерхази и се заозърта като хванат в капан звяр. — Това не е вярно! Предателят Драйфус лично е написал това писмо. Той беше справедливо наказан и ще завърши глупавия си живот на Дяволския остров.

— Твърде е възможно, господин графе — съгласи се Питу, — само че ако откритията на Клаудина не го някак си освободят и не изпратят друг на негово място…