— Понеже узнахте вече името ми — поклони се младият мъж, — не ми остава нищо друго, освен да се представя.

— Казвам се Павловна Мирович — отговори тя тихо.

Не каза княжеската си титла, понеже си спомни, че се намира в заложното заведение, за да заеме петстотин франка.

— Току-що исках да узная името ви — намеси се старият лихвар, — понеже трябва да го запиша в заемната книга. Работата се улесни.

Девойката трябваше да каже на евреина къде живее, да го запише в документа и после да получи една стара банкнота.

— Банкнотата е стара, но не е фалшива — поясни старият евреин. — В Париж са в ход много фалшиви банкноти, откакто полицията залови един княз — фалшификатор.

Той внимателно наблюдаваше девойката, която извади кърпичката си и зави в нея банкнотата, без да обръща внимание на думите му.

— Види се нищо не знае за това — рече на себе си Дулсети.

Павловна и младият Бернард излязоха на улицата. Девойката каза сбогом и понечи да тръгне, ала Бернард я помоли да го изслуша за минута.

— Госпожице, съдбата случайно ни е събрала — каза той. — Това е може би знак от нея, за да извърша едно благородно дело. Вие сте в нужда, ала по обноските ви се вижда, че сте от благороден род. Ще бъда щастлив, ако ми позволите да ви намеря изящно наредена квартира и да се грижа за вас като брат.

Павловна спря и ядосано го изгледа от главата до петите.

— Мамите се, господине — възмути се тя, — съжалявам за времето, което изгубих с вас.

Момичето се отдалечи с бързи крачки. Ала младият мъж отново я настигна.

— Щастлив съм — каза той, — че издържахте изпита. Не се сърдете, госпожице. Париж е пълен с пропаднали момичета, но както виждам, вие сте изключение. За да се уверите, че ви желая само доброто, вижте този пръстен. Аз съм женен.

Казвайки това, той смъкна ръкавицата от дясната си ръка и показа венчалния си пръстен.

Невинната Павловна повярва и се довери на този човек.

— Господине — изчерви се тя, — ако вие действително ми желаете доброто, кажете ми къде бих могла да намеря някаква работа, както за мен, така и за моята приятелка, с която живея.

Бернард едва скриваше радостта си.

— Днес е събота — запресмята той, — в понеделник вие и вашата приятелка можете да постъпите на работа.

— Вярно ли е това, господине? — възкликна момичето. — Къде и какво ще работим?

— Не се грижете за това! С приятелката си ще се трудите в нашата фабрика, където работят около двеста момичета. Ще научите как се полира среброто. Достатъчни ли са петдесет франка като първоначална заплата? Не са много, но засега не мога да дам повече.

— Господин Бернард, зная, че през първия месец няма да ги заслужа.

— Щом усвоите добре занаята, ще получавате двойно. Вземете моята картичка, в понеделник ще се видим.

Павловна подаде ръка и му благодари.

— Няма за какво да ми благодарите. Ще разкажа довечера на жена си, че успях да намеря в Париж честно момиче и го настаних на работа.

После младият мъж свали шапка, повика един файтон, качи се и замина.

Зарадвана, Павловна се върна вкъщи. Ева я посрещна с подути от плач очи.

— Нищо не намерих, никъде няма работа.

— А пък аз намерих! — каза Павловна и я притисна до себе си.

После й разправи за случилото се.

Ева се радваше заедно с нея. И тя беше неопитна и не подозираше опасностите, които крие големият град.

Ева не можеше да си представи, че Павловна ще се лиши от онова, което й бе толкова скъпо, и я упрекваше, че е заложила брошката.

— Мила ми приятелко — успокои я Павловна, — сега ние ще печелим и лесно ще я изплатим. Не забравяй, че благодарение на брошката се запознах с господин Бернард.

Двете девойки решиха да постъпят на работа във фабриката „Бернард и Синове“.

Разговаряйки сам със себе си в навечерието на сватбата на Павловна, княз Михаил Панин, или Григорий Мирович, каза:

— С тези диаманти е свързано едно ужасно проклятие.

И той беше прав. Това проклятие започна да се изпълнява и да се трупа над невинното му дете. Чрез кървавите диаманти, Павловна падна в ръцете на Бернард — те донесоха безкрайно нещастие на невинната дъщеря на Михаил Панин.

Има проклятия, които се сбъдват — щадят бащите и се стоварват върху децата.

„Ла глоар“ плаваше по безбрежната водна пустиня на Атлантическия океан към Каена. „Плаващият ад“ бе стигнал двадесет и три градуса източна дължина и двадесет и пет градуса северна ширина. Времето беше великолепно, вятърът бе благоприятен и нищо не спъваше пътуването.

Както всякога на „Ла глоар“ се разиграваха твърде бурни и печални сцени. Капитанът и помощникът му бяха безподобни тирани и тормозеха бедните моряци. Те ги наказваха по най-немилостив начин — и за най-малката дреболия им намаляваха храната. От два дена Нортон бе заповядал да се спре ромът за моряците.

Своеволното наказание доведе до пробиването на дъното на бъчвата. Морякът трудно я кара на море без ром. Варената захарна тръстика стопля кръвта им и им дава сила за тежката работа. Този, който лиши моряците от ром, става техен враг.

Над главата на Нортон се събираха ужасни гръмотевици. Моряците и огнярите се съвещаваха на палубата и крояха отмъщение срещу жестоките си началници. Ако Нортон и Телие знаеха какво им се готви, щяха да се стреснат и да променят поведението си спрямо тях.

На парахода, обаче, имаше и по-бедни и по-нещастни същества от моряците. Техните мъки и тегла бяха неописуеми, но никой не обръщаше внимание на стоновете и охканията им. Единствено Бог ги чуваше и знаеше какви страшни тегла и зверства понасят те. Това бяха заточениците. Те бяха затворени в тъмно и влажно помещение, пълно с всевъзможни гадини, а на това отгоре трябваше да търпят и глада. Храната им се състоеше от мухлясали консерви, червиво свинско месо, стар фасул и развалени сухари, а за пиене получаваха единствено вмирисана вода.

Все пак, недостатъчната и лоша храна не беше единственото нещо, от което страдаха. Свирепият капитан на „Ла глоар“ смяташе заточениците за беззащитни животни и се подиграваше с тях като жесток хлапак.

Драйфус, барон Пикардин и Мирович излизаха всяка вечер в шест часа на палубата, за да подишат чист въздух. Заточениците не бяха оковани и можеха да се разхождат на открито. Докато плаваха в океана, за бягство и дума не можеше да става. Няколко пъти капитанът на парахода им беше казал, че могат да се хвърлят в морето, за да сложат край на кучешкия си живот и да се отърве Франция от безполезен боклук и от разноски.

Топъл приятен въздух обгръщаше палубата. В Европа по това време обикновено е студено, а тук, близо до екватора, беше топло и приятно.

На „Ла глоар“ се разиграваше печална сцена. Между суровите смехове се чуваше стонът на един нещастник. Печалната картина смразяваше кръвта, свиваше от жал сърцето!

Посред палубата бе застанал капитан Нортон, а до него — помощникът Телие. Моряците се бяха облегнали на борда и с намръщени лица и яд гледаха възмутителната комедия, която разиграваше капитанът. Този път той беше избрал сакатия Мирович за комедиант. Нортон му беше отнел патериците и го принуждаваше да играе! Тиранинът беше пиян, лицето му бе зачервено. Той държеше в ръката си тъй наречената „котка с девет опашки“. Това бе камшик с девет ремъка. На всяко ремъче имаше по едно остро оловно топче. Жестокият човек замахваше над главата на бедния старец и му се присмиваше.

— Танцувай, стар козел — викаше пияният капитан. — Бързо, защото ще те ударя с котката, бързо, куцо животно! Не чуваш ли?

— Не мога — изстена нещастникът.— Съжалете ме, капитане, не мога да вдигна сакатия си крак!

— Преструваш се, подлецо! Лъжеш! Аз съм добър лекар, ха, ха! Гледай, Телие, как ще излекувам болните крака на стария козел.

Мъчителят замахна с камшика и удари по главата стария нещастник. Той изпищя от болка и започна да вдига краката си.

Капитанът му тананикаше някаква мелодия.