— Ще изгоря всички — прошепна той, — като дървеници в стар сламеник ще изгорят, без да остане нещо от тях. Наемателят се е отнасял с мене добре, мъчно ми е за него и за дъщеря му, защото и двамата са били добри към мене, но няма как…

— Добри! — повтори той. — Да, добри, да ме сложат да спя зад пещта и да ми хвърлят последните си трохи, като на кучето Грайф! Чудно, то всякога е будно, а пък тази нощ не ме усети. Това куче Грайф е умно като човек, винаги е предчувствало, че съм опасен за къщата и ако ме усети, непременно ще ме разкъса. Навярно е отишло някъде на кучешка любовна среща… Това глупаво чувство, любовта, довежда хората и животните понякога до лудост. Колко хора се превръщат в кучета. Сега ще подпаля моята кучка.

Като каза тези думи, слепият подпалвач извади от джоба си кибрит, запали няколко клечки, и една след друга ги хвърли на пода.

След малко се чу пращене — той разбра, че треските са се запалили. В същото време похлопа на вратата на Помпадура.

От лекия шум в стаята Мъртвешката глава разбра, че хубавата жена се надига от леглото. Похлопа още веднъж.

.— Скъпи мой, любими, почакай само минутка — чу познат глас.

Порочната жена не мислеше за друго, освен че черният майор иска да влезе при нея.

Мъртвешката глава потрепера. Страшното му лице заприлича на демон, който иска да грабне някоя грешна душа и да я отведе в ада.

Чуха се леки стъпки.

— Любими, колко ми е драго, че идваш. Ах, колко се радвам — прошепна тя и отвори вратата.

Слепецът извади острия нож, а младата полуоблечена жена не подозираше какво я чака.

Домът на наемателя Кестнер в село Белмари видя тази нощ неща, които стените му никога не са нито виждали, нито чували.

В стаичката Жоржина решеше красивата си руса коса. Прекрасното момиче запя песента на Лорелай. Бе стигнала до третия куплет, когато й се счу, че някой полека се изкачва по стълбите.

Може би само така й се бе сторило. Вън бе тихо.

— Колко съм глупава — промърмори Жоржина, — кой може да дойде? Все пак ми е неприятно, че тази стая не може да се заключва.

Чудно! Девойката мислеше за чужденеца, гостенин на техния дом, и най-вече за страстните погледи, отправяни към нея. Никой друг мъж не я бе съзерцавал така. Дори любовникът й Леон не я беше поглеждал с такъв пламтящ поглед.

Жоржина се сепна — хладни тръпки побиха тялото й. Този бледен граф всяваше страх у нея. Но момичето се успокои и отново започна да тананика песента на Лорелай.

Неочаквано млъкна. Вдигна глава и се ослуша. Девойката се сепна и издаде тих писък. Вратата зад нея бе полуотворена.

— Навярно вятърът — каза си тихо. Уж се успокои, но намери смелост да се обърне.

— Жоржино, девойко!

Като чу тези думи. Жоржина изтърва гребена от ръката си и се втурна към прозорчето, което беше толкова малко, че човек не би могъл да мине през него, но при нужда можеше да се повика за помощ.

Бавно, но здраво една ръка хвана младите й рамена. Девойката се почувства като уловена в примка. Тя се уплаши и толкова се изненада, че нямаше сила да се противи. Жоржина извърна глава и боязливо погледна бледото лице на мъжа с черната брада, който в този миг изглеждаше като призрак. Очите му светеха като въглени в тъмнината на стаята.

Черният майор гледаше мълчаливо момичето, надявайки се да я хипнотизира с погледа си. Но не успяваше с Жоржина, както, правеше това с Марион Форцинети. Здравите селски момичета не се поддаваха така лесно на хипнозата, както слабите истерични парижанки.

Дъщерята на наемателя се освободи от ръцете му и го изгледа сърдито.

— Какво искате от мен, какво търсите тук? — запита тя строго. — Да не би да сте сбъркали стаята. Моля ви, излезте веднага оттук. Нали виждате, че ще си лягам? — Тя взе една вълнена покривка и покри засрамена голите си гърди.

Черният майор не помръдна от мястото си.

— Ако не напуснете стаята ми доброволно — продължи Жоржина решително. — ще бъда принудена да викам за помощ. Желаете ли да стане скандал.

— Чуйте ме — започна Естерхази със спокоен глас, — искам да ви кажа няколко думи.

— Не, не тука — каза Жоржина.

— Да, тука — отвърна той със заповеднически тон, — искам тук да ме изслушате!

Силата на този мъж бе изключителна. Той омайваше с присъствието си. И Жоржина не намери смелост да му възрази. Естерхази се доближи до нея и прошепна:

— Жоржина, вие пленихте сърцето ми, аз ви обичам горещо, неизказано. Елате с мене в Париж, ще ви направя щастлива.

Като не получи никакъв отговор, той продължи:

— Ще ви дам всичко, Жоржина, което ще ви направи щастлива. Вие още не сте живели. Кълна ви се, че ще благославяте часа, в който съм ви извел в шумния свят. Вие сте тъй пленителна, Жоржина, че е жалко за вас, ако не изпиете чашата на удоволствието до дъно.

Жоржина вдигна ръка и прекъсна думите му.

— Господин графе — каза тя, — вие ми разправяте за живот, който ми е известен. Знам, че има много момичета, които живеят така в Париж. Моят баща ми е разказвал, че този бурен живот започвал с шампанско и свършвал със сълзи. Тези момичета се разхождат с богати екипажи, облечени са красиво, ходят на опера, на балове, но накрая загиват в болниците, лудниците и затворите за пропаднали жени. Естерхази улови ръката й.

— Но ако пожелая да се оженя за тебе, хубаво момиче, ако те направя моя жена и ти дам титлата графиня — тогава?

Жоржина изтегли решително ръката си.

— И тогава бих ви отказала, господин графе, защото не ви обичам.

— Ти ще се научиш да ме обичаш!

— Никога, сърцето ми принадлежи на другиго!

Глас, пълен със злоба се изтръгна от гърдите на черния майор. Той прегърна Жоржина и я притисна страстно до гърдите си.

— Ти не ще принадлежиш на другиго — каза той, — ти ще бъдеш моя, ако ще и насила.

Това нападение стана тъй неочаквано, че Жоржина не успя да извика. Графът целуваше челото и страните й с жар, устните му търсеха жадно нейните. Жоржина искаше да извика — тя беше отворила устата си, но черният майор запуши устата й с горещи целувки.

Последва ожесточена борба между двамата. Естерхази беше силен мъж, но не можа да надвие това здраво, буйно селско момиче, което бе расло под открито небе на чист въздух.

Жоржина натисна лактите си на гърдите му и се помъчи да се освободи. Естерхази я улови за раменете и я повали на пода. Момичето се бранеше отчаяно, то се бореше за своята чест и това й даваше сила.

Черният майор се наведе над нея с протегнати ръце. Жоржина го отблъсна с всичка сила. Тя сви ръката си в юмрук, удари го силно и той падна на земята. След малко се облегна на стената.

Момичето стана.

— Това заслужаваш — каза тя, — остава сега и баща ми да те изхвърли оттук, тъй като ти злоупотреби с нашето гостоприемство.

— Жоржина — извика черният майор, — аз те обича искрено.

Момичето беше вече при вратата и я отвори. Страшен вик излезе от гърдите й. Гъст дим изпълни малката стаичка. Пламъците се извиваха като бурно море из коридора.

— Пожар, пожар! Къщата гори! — викаше момичето.

Естерхази затвори вратата.

— Загубени сме — изпищя Жоржина. — Ще загинем в пламъците.

— Няма ли друг изход? — извика черният майор уплашен.

— Няма, не виждате ли, че стълбите горят!

— Да скочим през прозореца!

— Това е невъзможно, прозорецът е толкова малък, че човек не може да се пъхне през него.

— Пожар, пожар! Спасете се! — се чуваше из горящата къща.

Виковете се заглушаваха от шума на пламъците. Изведнъж лицето на Жоржина се изкриви ужасно, коленете й се разтрепериха.

— Всемогъщи боже — разплака се тя, — моят баща ще стане просяк, той не само че ще загуби детето си, но и всичко, каквото има до последната стотинка — къщата, двора, нищо не е застраховано.

Тази страшна мисъл уплаши нещастната Жоржина, смъртна бледост покри лицето й и тя падна в несвяст в ръцете на Естерхази.