Черният майор забрави цялата опасност, която го грозеше, като почувства, че красивото момиче се намира в прегръдките му. Човекът беше глух, той не чуваше нито риданията, нито виковете, нито пък шума на пламъците, нито бученето на огъня, а все по-силно притискаше Жоржина до гърдите си и я целуваше страстно.

В същия миг, когато Помпадура отвори вратата, за да я прегърне милият черен майор, една костелива ръка я улови за шията. Не успя да се защити и непознатият я блъсна в стаята, а след това заключи вратата.

Гореше свещ.

Отвратителната грозотия се бе изправила пред Помпадура — един добре известен й звяр в човешко лице стоеше до нея. Отначало помисли, че сънува страшен, невероятно страшен сън. Да не би пък да е изгубила ума си. Този слепец без уши и нос, това страшилище, този изрод, този гигант, превърнат в скелет и облечен в дрипи, беше Мъртвешката глава!

Неговата ръка стискаше шията й. Човекът, над когото бе извършила нечувано, нечовешко престъпление, човекът, от когото най-много се боеше на този свят, близостта на когото бе за нея по-опасна от най-свирепия звяр, я беше намерил. От тигър, мечка и отровна змия можеше да се защитава, но от този човек, от този слепец, който е дошъл да си отмъсти за отнетото зрение, не можеше да се брани или да избяга.

Никой престъпник, който трябва да сложи главата си под ножа на гилотината или да се качи на бесилката, не чувстваше такъв страх, какъвто изпитваше Помпадура. Тази жена, която преди малко беше хубава и привлекателна, погрозня и остаря през тези няколко минути.

Тялото й бе увиснало на леглото. Слепецът се нахвърли върху нея. Той сложи дясното си коляно на гърдите й. С лявата ръка пипаше лицето й, а с дясната държеше над нея ножа.

Клетата жена мълчеше. Тя не посмя да издаде никакъв звук.

— Познаваш ли ме, сладка гълъбице — попита слепецът с глух подигравателен глас, — или не ме познаваш вече, защото съм без очи? Почакай, хубава Помпадура, искам и ти да останеш без очи, да отрежа красивия ти носи да разсека лицето ти. Ах, да, желая да притежавам и твоите малки уши и сърцето ти, което сега тъй силно тупти. Ти едно време беше моя съпруга и затова е неприлично жената да има нещо повече от своя мъж, затова трябва да станеш като мене, също като мене — без никаква разлика.

— Смили се, съжали ме — проплака с пресипнал глас Помпадура, — не ме обезобразявай!

— Да, но аз точно това най-много искам — отвърна Мъртвешката глава. — Спомняш ли си, когато измами глупавия Равелак да ме тикне в клетката и да ми изгори очите? О, аз всичко зная! Ти го продаде, за да няма никой, който да знае за твоето страшно престъпление. Да, ти си лукава и всякога си била такава, хитра и хубава — онова, което аз обичах в тебе… Равелак ще бъде след няколко дни на гилотината, а пък ти ще бъдеш подложена на моята гилотина и тогава ще бъде отмъстено и за двамата. Дай си ухото, ела, дай си… ухото! За какво са ти на главата такива хубави уши?

— Но послушай ме, чуй, моля те — започна треперещата жена. — Една минута само, половин минута, десет секунди поне искам да ти кажа нещо.

Тя хвана ръката, с която той се канеше да отреже ухото й и по този начин отложи за няколко секунди операцията.

— Искам да те любя, искам да те любя, желая пак да бъда твоя, ще сторя всичко, което пожелаеш — шепнеше му тя, — само ме остави.

Като се отдалечи малко от нея, Мъртвешката глава се позамисли. Възползвала се от положението, тя с всичка сила го блъсна и се втурна към вратата.

— Помощ, помощ — изпищя Помпадура.

Ала слепецът като котка скочи на крака, втурна се след нея и напипа ръката, с която тя понечи да отвори вратата. Мъртвешката глава я хвана за косата и я по-тътри назад. Острият нож светна над главата на Помпадура. Голяма рана се образува на лицето й — тя започваше от края на челото и стигаше до брадата й.

От раната потече силна струя кръв.

— Безобразнице, ще промуша невярното ти сърце! — И като каза това, той замахна с ножа, за да го забие в гърдите й.

Измъчвана от ужасни болки и раздирана от страх, Помпадура още веднъж се отърва от ръцете му. Тя отвори вратата и се втурна към коридора. Дим и пламъци я обкръжиха. Тя писна от ужас, ала дори не помисли да се върне. По-добре да бъде опърлена от пламъците, отколкото да остане без нос, очи и уши. Закривайки лице с ръце, тя се втурна през огъня. Горяха и стълбите, по които трябваше да мине, ала въпреки това тя се втурна като обезумяла през тях. Пламъците обхванаха облеклото й. Тя нито виждаше, нито чувстваше нещо и сама не знаеше как стигна до вратата. Единствено страхът от смъртта пазеше живота й и я подкрепяше да се бори срещу пламъците.

Църковната камбана на село Белмари биеше силно и накара изплашените жители да станат от леглата си и да излязат от къщите си. Големи облаци дим, които вятърът носеше към небето, и безбройните искри, които хвърчаха във въздуха, показваха на селяните какво се е случило.

Цялата къща на Кестнер гореше. Беше нужна помощ, за да бъдат спасени хората.

Селяните се втурнаха към общината, извадиха новата пожарна машина, впрегнаха коне и се отправиха към пожара. Никой не остана в къщата си — дори и жените тичаха, за да помагат на пострадалите.

— Не бързайте толкова — извика стар пълен кръчмар на група селяни, които обкръжиха пожарната машина, — чифликът на Кестнер е застрахован, той ще получи пари и ще може да вземе под наем друг чифлик.

— Може да има хора, които чакат да бъдат спасени — отговори един младеж.

— Хора ли? Че те са избягали още с избухването на пожара.

Най-сетне пристигнаха до горящата къща. Всичко беше обхванато от пламъци, които докосваха съседните къщи.

Не можеше да се спаси нищо. Прислугата едва успя да избяга, без да може да спаси кравите, конете и другите животни. Те всички останаха в огъня.

Като обезумял, Кестнер тичаше около горящото здание. Скубейки дългата си брада, той викаше с пресипнал глас:

— Разорен съм! Срокът на застраховката изтече; този пожар ме докара до просия.

Клетникът не знаеше, че най-скъпото му същество — детето му, остана в пламъците.

Насъбралите се селяни видяха, че не може да се помогне с нищо — всичко беше унищожено. Те насочиха водата към пламъците, ала те ставаха още по-силни. Всичко бе напразно.

Множеството неочаквано се раздвижи и нададе вик. На една врата се показа почти гола жена и скочи от пламъците в двора. Малкото дрехи, които бяха останали по нея, горяха. Тя направи няколко крачки и се сгромоляса в безсъзнание. Това бе Помпадура.

Вдигнаха я и я отнесоха в съседната къща.

— Нещастната трябва да е паднала върху счупено стъкло и си е разрязала лицето — каза една селянка. — Не виждате ли каква ужасна рана има на лицето й? Ще остане голям белег за цял живот.

— За цял живот ли? — каза един селянин. — Не се грижете за това, съседке, защото клетата няма дълго да живее.

В същото време, когато отнесоха Помпадура, от първия етаж на горящата къща изпращя прозорец и счупените му стъкла се разпиляха по земята.

Всички погледнаха нагоре.

На прозореца се появи ужасна, страшна картина.

— Слепецът — викна един слуга, — всемогъщи Боже, той още бил в къщата!

Поставиха стълба до прозореца, покачиха се и спасиха Мъртвешката глава. Подпалвачът бе спасен от смъртта.

Повече никой не се занимаваше със слепия, защото погледите на събралите се бяха насочени другаде.

Няколко керемиди паднаха от покрива и оттам се показа тояга, на която бе вързана бяла кърпа.

— Вижте, вижте! — завикаха зяпачите.

— Това е знак! Знак! — отвръщаха други. Кестнер се сгромоляса от ужас и с всички сили извика:

— Жоржина, моята Жоржина! Детето ми било още там, а аз мислех, че е спасено вече. Помогнете, помогнете! Там е дъщеря ми.

Клетият баща се втурна, за да се хвърли в пламъците, ала другите го задържаха.

— Трябва някой да се качи на покрива, по друг начин не можем да я спасим — извика стар селянин.

Предложението се възприе от всички. Донесоха голяма стълба и я изправиха до стената на горящата къща, но се оказа, че това практично предложение не може да се приложи, защото бе съпроводено от опасности и трудности.