Когато се огледаха в ясното огледало на залива, се уплашиха от себе си. Едва се познаха. Никога, навярно, морето не бе изхвърляло такива страшни хора на този прекрасен девствен остров. Те не приличаха на живи хора, а на мъртъвци, току-що излезли от гроба.

Скоро изкачиха с немощните си крака зелената височина и се озоваха в палмова гора, която се пресичаше от прекрасна зелена поляна, сред която течеше малка рекичка.

— Това ще е вашата къща, Херманса — извика възторжено Пикардин и показа четири дебели дървета, които растяха до самата река. — Нали е хубаво тук?

— Да, мястото е добро — отвърна Херманса, — но, моля, извинете ме, аз не виждам никаква къща.

— Нима не виждаш основата на стаята? Херманса се огледа и прошепна, почти без глас:

— Сляпа съм. Не мога да видя основите на стаята…

— Работата е много проста — отвърна засмян Емил фон Пикардин. — Тези четири дървета с листата представляват четири стени, а за покрив ще поставим ветрилата от лодката. Менард, принц Наполеон; нека се погрижим най-напред за нашата дама. Щом направим добър подслон за нея и ние, уверен съм, ще намерим място къде да се подслоним.

Емил и принц Наполеон оставиха Менард при Херманса, а те отидоха при лодката. След малко се върнаха с оръжие и с ветрилата. За два часа жилището на Херманса беше готово.

— Сега нека се погрижим за храна — каза Емил. — Менард и вие, Наполеон, можете да начупите няколко палмови клони и да запалите огън, а аз в това време ще отида да потърся нещо за нашите стомаси.

Той взе брадва, нарами кожената торба, в която преди се съхраняваха сухарите, и тръгна на път.

Херманса не желаеше да стои без работа. Тя изнесе всички съдове от лодката и ги изми на реката. После напълни два съда с вода и ги сложи на огъня.

След час Пикардин се върна.

— Колко приятно шушне — посочи той врящата вода. — Мисля, че изпълних дълга си, като донесох богата вечеря.

Младежът остави кожената торба на земята и я изпразни. В нея имаше двадесет лимона, два кокосови ореха и една костенурка. Носеше освен това и една риба и три големи морски рака, които бе уловил между камъните на брега.

Четиримата измъчени пътници се зарадваха неизказано на своите съкровища.

— Сега ще ви покажа моето изкуство — оживи се Херманса. — Какво щастие, че у дома се интересувах от кухнята. В противен случай щях да ви бъда съвсем безполезна. Аз поемам домакинството.

Казвайки това, тя излезе от жилището си и пусна раците във врялата вода. После изчисти рибата.

Бяха избрали принца за помощник и той трябваше да гледа огъня. Нарязаха костенурката на дребни парчета и ги сложиха да врат. От нея щеше да излезе чудесна супа.

— В какво ще ядем, като нямаме чинии? — запита Херманса.

— Имаме чудесни чинии — засмя се Емил фон Пикардин и извади от торбата шест големи черупки, които бе намерил.

— А вилици?

— Вие сте много взискателна — засмя се пак баронът, — не можем ли и ние като арабите да ядем с два пръста? Но почакайте, всички имаме ножове…

Тримата мъже се заловиха да правят вилици. ИздЯлаха дървени клечки и ги изостриха на върха.

Яденето беше готово. Менард и принцът извадиха всичките постелки от лодката иги застлаха. Пред всеки имаше голям лист вместо чиния и по една черупка за супа. Херманса донесе храната. И сега тя не беше лишена от грациозността, с която се движеше из луксозните си стаи в Париж.

Нахраниха се с голям апетит. Супата от костенурка беше великолепна, а рибата беше вкусна и добре изпечена. Кокосовите орехи и лимоните бяха за десерт.

Понеже не искаха да влизат навътре в острова, тримата мъже спаха в лодката, а Херманса в своето жилище.

Щом остана сама, заобиколена от нощната тъмнина, тя почувства страх и я побиха тръпки. Какво ще стане с нея през тази дълга нощ? Дали няма тигри, змии и скорпиони в тази гора? Може би има и други зверове…

Херманса не смееше да мръдне от страх. Едва сега тя разбра в какво опасно положение се намира. Млада жена с трима мъже в една необитаема страна.

Тя гледаше на своите другари като на честни и благородни мъже, но ако тук продължи животът им, нямаше ли да се пробуди у тях желание за жена и какво щеше да стане, ако някой от тях забрави закона за морала и приятелството?

Херманса се разтрепера и закри лицето си с ръце. Ако се разболееше, кой щеше да се грижи за нея, когато наоколо няма друга жена, която да й прислужва?

Всички тези мисли й напомниха за човека, когото беше загубила, и който, може би, бе разделен завинаги от нея.

— Алфред — заплака Херманса. — Алфред, ако беше при мен! Ако имах теб и детето си, бих живяла щастливо, бих ви се радвала. Тогава този остров щеше да бъде рай за мен!

Горещи сълзи обливаха страните й. Най-после сънят надви и Херманса се унесе. Страх, надежда, съмнение, скръб — всичко потъна в сън.

Дълго време се чуваше само тихото шумолене на вълните. Изведнъж близо до жилището на Херманса нещо зашумоля между листата. Светнаха две живи очи. Дали това бяха очите на звяр?

Не, това бяха очите на човек, чието лице не бе човешко. В него имаше нещо диво, демонско, но въпреки това и нещо много печално и тъжно. Той предпазливо мушна главата си между листа. После се наведе над Херманса.

Тя беше заспала облегната на двете си ръце. Гърдите й се вдигаха тихо. Красивата млада жена не беше загубила нищо от привлекателността си през това ужасно пътуване, съпроводено с мъки и тегла. Красивите н нежни форми личаха и под широката моряшка блуза.

Дивакът не се лъжеше, въпреки че Херманса беше облечена в мъжки дрехи; той я изгледа внимателно и после прошепна насмешливо:

— Това не е момче, а жена. Аз не убивам жените! После пак се вгледа в лицето на Херманса и просъска:

— Колко време има, откакто не съм виждал човешки образ? Тази жена е красива, тя трябва да бъде моя.

Дива усмивка се яви на брадатото му лице, после се отдръпна тихо и без шум от Херманса. Изчезна в шубрака и си отиде.

На сутринта Херманса се събуди. Тя стана и се запъти към реката, намери място, където да не я види никой, и се окъпа.

След банята младата жена се почувства чудесно. Когато се върна в жилището си, намери тримата си другари да работят. Баронът беше клекнал при огъня и печеше речен рак. Принцът беше зает с приготвянето на кокосовото мляко. Менард седеше умислен при входа и гледаше земята.

Те закусиха на общата трапеза.

— Госпожо, бъдете така добра и идете да измиете съдовете в реката — каза неочаквано морякът. — Ако не сте свършила със закуската, моля ви, побързайте.

Херманса беше закусила, тя стана, взе съдовете и се запъти към малката река.

Едва се бе отдалечила на десет крачки и Менард неспокоен побутна двамата си другари.

— Ние не сме сами на този остров — каза той тихо. — Мисля, че освен нас има още някакъв човек.

Пикардин погледна учудено моряка: Да не би този старец да е полудял!

Менард разбра значението на погледа му и посочи:

— Вижте стъпките по пясъка! Вчера ги нямаше. Тази нощ тук е идвал някой. И този мъж, както виждате, не носи обуща и има шест пръста на единия си крак.

Тримата нещастници се погледнаха изплашени. В този миг се дочуха стъпките на Херманса.

— Мълчете, за Бога — просъска Фон Пикардин. — Тя нищо не подозира за новата опасност, затова не трябва и нищо да й казваме. Нека този мъж с шестте пръста остане наша тайна.

Луната се издигаше бавно над Белмари, което се намираше между Париж и Версай. Сребърната й светлина се разпръскваше по върховете на многобройните дървета около селото, а лъчите й осветяваха покритата със сняг земя и се създаваше впечатление сякаш бе постлана със сребрист килим.

Млада двойка стоеше на края на гората, близо до ловджийска колиба. Те стискаха ръцете си и се гледаха влюбено.

Момичето, красиво младо същество с руса коса, ни е почти познато. Това е Жоржина, дъщерята на наемателя Кестнер,с която се запознахме, когато намери слепеца Мъртвешката глава в гората и го заведе със своя баща в дома си.