Роберт прегърна нежно момичето и му прошепна:

— Ти си моето добро ангелче, мила моя Мадлен.

В луксозно обзаведения салон на генералшата Клотилда дьо Боазльо заглъхнаха последните звуци на една соната от Бетховен. Две жени седяха пред скъпото пиано. Едната от тях бе красивата Клотилда, облечена в разкошна жълта копринена рокля, другата бе младо момиче в толкова скромно облекло, че веднага се виждаше голямата разлика между двете жени. Момичето бе много красиво, макар че носеше черни дрехи. То бе компаньонката на генералшата Клотилда дьо Боазльо и живееше в къщата й едва от няколко дни. Казваше се Фернанда Турвил.

Да, ние намираме Фернанда отново и то в къщата на генерал Боазльо, нея, дъщерята на оная госпожа Турвил, която бе до неотдавна собственица на публичния дом на Рю Росини, дъщерята на оная госпожа Турвил, която избяга през ужасната нощ с дъщеря си и не можа да вземе в бързината нищо със себе си. Но съдбата се смили над младото момиче и майка й. Госпожицата намери работа в дома на генерал Боазльо. Генералшата хареса младото момиче и го превърна не само в своя компаньонка, но и в приятелка.

— Госпожо, струва ми се, че съм срещал вече някъде тази госпожица. Бихте ли ми позволили, госпожице, да помисля, къде е било това?

Фернанда погледна презрително прелъстителя си.

— Имате грешка, господине — отвърна тя студено. — Не съм имала никога честта да срещна господин полковника. Името ви, обаче, ми е много добре известно. Познавах някога един човек с това име, който беше член на порядъчно семейство, а падна толкова низко, че стана вулгарен убиец!

Анри прехапа устни. Мускулите на лицето му се изпънаха, а проницателен наблюдател веднага би забелязал, че полковникът едва успяваше да остане спокоен.

— Историята, за която загатвате е сякаш много интересна, мила Фернанда — възкликна Клотилда. — Кого е убил въпросният Анри и при какви обстоятелства е било извършено престъплението?

— Той уби един човек — издума Фернанда с твърд глас и погледна проницателно бившия си любовник, — който му беше вече неудобен, защото знаеше премного за него. Помислете си само, госпожо, той бе толкова жесток и хладнокръвен, че уби жертвата си със собствените си ръце, уви врата на мъртвеца с колан и го окачи в един шкаф, който след това заключи!

— Тя знае всичко — помисли Анри и студена пот изби по челото му. — Фернанда е видяла как съм извършил убийството!

И се усмихна криво.

— Красива госпожо — рече той, — не е хубаво човек да се занимава още от сутринта с толкова страхотни убийства. Какво ни интересуват черните страни на живота!

— И аз вярвам — включи се в разговора генералът с лека ирония, — че моята обична жена се чувства щастлива с мен и се надявам, че не съществува нито едно нейно желание, което да не съм изпълнил.

Клотилда отбягна да даде отговор и след още няколко учтиви фрази се сбогуваха с двамата офицери. Стопанката на дома и Фернанда отново останаха сами.

— Фернанда — прошепна генералшата, — идете до прозореца и вижте през завесите дали двамата господа са напуснали къщата. Наблюдавайте добре, необходимо ми е да зная точно. Отивам в моята спалня, за да се преоблека, а след това ще излезем заедно.

Генералшата напусна салона, а Фернанда застана до един прозорец, скрита зад завесата, за да наблюдава улицата.

Срещата с Анри уби надеждата й за спокойно бъдеще. Колко се чувстваше щастлива досега и колко пъти бе благодарила на Бога, задето я заведе в дома на генералшата, където я обичаха и където печелеше със сравнително лека работа много повече, отколкото бе нужно за скромния живот с майка й. Нито генералшата, нито нейният съпруг подозираха нейното минало. Сега обаче Анри бе намерил скривалището й и съдбата я срещна с подлия прелъстител, от когото искаше да се скрие.

Той навярно нямаше да мълчи, щеше да направи всичко възможно, за да разклати нейното положение в тази къща и да я лиши от прехраната й. Най-ужасното бе, обаче, че Анри знаеше, къде да потърси Фернанда, за да я принуди със заплахи да приеме отново една любов, която отвращаваше дълбоко младото момиче. Докато Фернанда размишляваше над всичко това, тя видя пред къщата да пристига файтон. Генерал Боазльо и полковник Анри се качиха и тръгнаха. Стори й се, че Анри прошепна няколко думи на генерала, който отвърна с ироничен смях. Фернанда се разтрепери. Подлецът разказваше навярно коя е майката на Фернанда и в каква къща е израснало момичето.

СВ този момент момичето чу зад себе си странно и леко покашляне, както кашлят стари хора, страдащи от задух. Фернанда се обърна. Пред нея стоеше, в средата на стаята, стара около седемдесетгодишна дама, облечена в черна рокля, скроена според модата на миналото столетие. Под старомодната шапка се подаваха бели коси. Старата дама носеше в ръка зелена плетена чанта.

— Госпожо, как сте влезли? — възмути се Фернанда. — Какво желаете и коя сте вие?

Старата дама с белите коси започна да се смее весело. Когато разтвори устата си, Фернанда видя два реда разкошни зъби.

— Явно маската ми е доста сполучлива! — чу се един познат на Фернанда глас. — Даже вие, мила приятелко, не ме познахте!

— Госпожо генералша — удиви се Фернанда, — вие ли сте? Вие се преоблякохте? Да не би да излизате така маскирана на улицата?

— Да, мила моя, това ще направя, а вие ще ме придружите. Аз ще играя ролята на вашата майка! Нека слугите ми помислят, че е пристигнала майка ви, за да ви вземе. Щом излезем на улицата, няма от какво да се страхуваме, едва ли ще ме познае някой. Бързайте, Фернанда, облечете си и ми позволете да ви говоря на „ти“, за да мога да свикна с ролята си на майка.

— О, госпожо! — извика младото момиче — аз бих била много щастлива, ако ми говорите на „ти“.

Фернанда облече палтото си и сложи малка кожена шапчица. Сетне напуснаха заедно стаята. Те не минаха през главния вход, а излязоха през една малка вратичка и се запътиха към улицата.

Внезапно ги срещна Луиза, камериерката на Клотилда.

— Какво, вие си отивате вече, госпожице Турвил? — изписка тя и изгледа любопитно старата дама. — Генералшата освободи ли ви вече за днес?

— Да — отвърна Фернанда. — Майка ми дойде, за да ме вземе. Трябва да уредим въпроса по едно наследство в съда. Госпожа Боазльо бе толкова добра и ми даде отпуск.

— Добре, че ми казахте — рече камериерката. — Разхождах се из градината, за да подишам чист въздух. Сега ще отида при госпожата, тя не обича да остава сама.

— Няма нужда — разтревожи се Фернанда. — Госпожа Боазльо се оттегли в нейната стая, понеже страда от силно главоболие. Не иска да вижда и да говори с никого, преди да го повика сама.

Двете жени минаха покрай камериерката и излязоха на улицата. Красивата Клотилда дьо Боазльо имитираше много ловко походката и държанието на стара дама, която не умее вече да ходи добре.

— Къде отиваме? — запита Фернанда тихо.

— В Рю Бержер — гласеше отговорът на Клотилда. — Сега ще се качим на омнибуса.

— Защо не във файтон?

— Защото се опасявам, че ни наблюдават, а това е по-трудно, когато се качиш в омнибус Ето иде омнибусът. Хайде, нека да се качим по-скоро.

Двете дами направиха знак да спре и се качиха в общественото возило. Те слязоха на ъгъла на Рю Бержер. Клотилда се насочи към малката сладкарница, намираща се в старомодна къща. Влязоха, седнаха на една от мраморните маси и поръчаха шоколад. Генералшата извади от плетената зелена чанта една носна кърпа и я сложи пред себе си върху масата.

В този момент в другия ъгъл на сладкарницата се изправи висока тъмна фигура, която се намираше вече там при влизането на Фернанда и генералшата, но бе скрита до този момент зад разгънат вестник.

Фигурата се оказа млад свещеник, който имаше интелигентно и приятно лице. Той застана, след като дълбоко се поклони на Фернанда и преоблечената генералша, пред по-възрастната дама и й каза:

— Госпожо, аз бях тъй щастлив да намеря жартиерата, която търсехте чрез вестника.