— Нещастнико! — извика той на момчето. — Какво направи!? Как попадна в локомотива? Ти си се вмъкнал скришом! Ще бъдеш тежко наказан!

Обезумелият машинист бе вдигнал тежък чук и заплашваше Роберт.

— Ти направи от мене нещастен човек, момче — изстена той. — Не мога да понеса отговорността да спра в открито поле бързия влак. Ще бъда уволнен!

Роберт се разплака.

— Накажете ме, убийте ме, но преди всичко, моля ви се, спасете нещастницата, която лежи пред вас на релсите.

Машинистът се спусна към прозорчето и погледна навън.

— Боже мой! — ахна той и се отдръпна изплашен. — Момчето има право, там, на релсите, лежи жена. Не се изправя, не помръдва, навярно е мъртва.

— Влакът не е минал през нея — извика огнярят. — Нека слезем да видим какво става.

Обслужващите локомотива скочиха на земята. От всички страни се затичаха кондукторите с лампите си. След малко около неподвижната жена се бе образувал цял кръг.

Осветиха лицето й. То бе красиво и бледо, очите затворени.

— Младо момиче — рече машинистът, — сигурно е искало да се самоубие… Боже мой… Тя не е легнала по своя воля върху релсите, а са я сложили, за да бъде убита… Ето… вижте… ръцете и краката й са вързани!

Единият от кондукторите вдигна нещастницата и я занесе в празен първокласен вагон.

— Вземете със себе си този смел пътник — подвикна машинистът и посочи Роберт, който също бе скочил, за да види оная, която дължеше живота си на неговото присъствие на духа.

Когато кондукторът го погледна учудено, машинистът добави:

— Той е много добро момче, макар че се е скрил в локомотива, за да пътува без пари. Не го наказвайте, защото нему дължим, че не се случи нещастие.

Кондукторът взе Роберт и го настани в същото купе, в което лежеше на седалката в безсъзнание спасеното момиче. Бяха я освободили набързо от въжетата, но не можаха да направят повече за нея, защото влакът бе закъснял вече с цели три минути, а три минути за бърз влак представляват цяла вечност.

Вратата на купето се затвори зад Роберт и той се намери сам със спасената. Малкото момче гледаше с искрено съчувствие ангелските черти и внезапно му се стори, че вижда това лице не за пръв път. Да, това бе добрият му ангел от катедралата Нотр Дам, божията пратеница, на която бе дал портфейла на баща си. Детският му ум бе твърдо убеден, че ангелът бе легнал нарочно върху релсите, за да се съедини пак с Бога.

— Моето добро ангелче — прошепна Роберт. — Събуди се, събуди се и ме погледни.

И погали нежно бледото лице на момичето. Тя отвори очи, огледа се учудено и внезапно извика тревожно:

— Помощ! Искат да ме убият!

После, когато видя Роберт, сякаш се успокои, разтърка с ръка очите си, като че искаше да прогони лош сън и прошепна:

— Боже мой, аз съм спасена, престъпниците не са постигнали целта си! Боже мой, ти отново ме връщаш в този жесток живот. Отново ще трябва да се боря с безмилостното съществуване. Пак ще страдам, пак ще бъда преследвана!

Тогава Роберт взе ръката на младото момиче и му каза:

— Аз ще те закрилям, макар че съм млад. Вярвай ми, аз умея да държа очите си отворени и ще се погрижа лошите хора, които те преследват, да не ти сторят зло. Ще удържа на думата си, защото съм един Естерхази!

Като чу това име, девойката се отдръпна, после обаче протегна ръце и притисна малкото момченце към гърдите си.

— Естерхази ли? — промълви тя с болка. — Един Естерхази ме тласна към смъртта, друг Естерхази ми предлага закрила! Ела, мое мило момче, ние ще останем заедно и ще бъдем добри приятели. Да, ти приличаш на него. Приличаш на онзи, когото обичах и все още обичам. Ти си същия като моя Християн!

Тя целуна момчето и го накара да седне на кадифената седалка. Роберт облегна главата си на нея и го обхвана чувство на сигурност.

— Как се казваш, мое добро ангелче? — запита я той.

— Мадлен Готие — отвърна тя.

Докато бързият влак летеше и приятната топлина на първокласното купе обгръщаше двамата бездомници, Мадлен разказа на Роберт по какъв начин е попаднала върху релсите.

Без да подозира нищо лошо, тя чакала в гостилницата на Жак Селитрата поръчания обяд, а в пазвата й бил скрит портфейлът, който Роберт й бе връчил в църквата Нотр Дам. Гостилничарят донесъл първо бутилка вино.

— Пийте — й казал Жак Селитрата, — котлетът скоро ще бъде готов.

Мадлен си наляла чаша от приятното вино и го изпила. След това заспала.

Когато се събудила, се намерила в един файтон и срещу нея стояли двама мъже, принадлежащи навярно към парижкия престъпен свят, защото говорели на жаргона на парижките апаши. Мадлен се преструвала на заспала, за да узнае какво възнамеряват да направят с нея, и чула следния разговор:

— Това е невиждано богат лов — каза по-старият от двамата мъже на по-младия. — Жак Селитрата има винаги извънредно предчувствие, но цяло изкуство е да заподозреш, че това скромно момиче носи в себе си толкова пари! Той получи, разбира се, като шеф на тази бляскава сделка по-голямата част от плячката, но и ние спечелихме всеки по пет хиляди франка, а това не е малко!

— Не мога да се радвам на тези пет хиляди франка, шефе — промълвил колебливо по-младият престъпник, — защото ми е жал да пожертваме това красиво момиче. Много жестока смърт сте измислили за нещастницата — да я хвърлим вързана пред бързия влак. Това е страшно.

— Не се глези, драги Леопарде — отвърнал шефът. — Винаги, когато става въпрос за някоя красива жена, ставаш сантиментален. Не би трябвало да те вземам за съучастник в такива случаи. Да бъдеш прегазен от бърз влак сигурно е прекрасна смърт. Всичко свършва преди да можеш да събереш мислите си… Впрочем нямаме друг изход. Ако убием момичето сред Париж, няма да знаем какво да правим с трупа му. Сега, обаче, ще я откараме на десет мили от града и ще я сложим вързана върху релсите. Колелата ще я направят на пихтия, така че няма да може да я познае и собствената й майка!…

При тези ужасни думи Мадлен загубила съзнание. Когато дошла на себе си, забелязала, че престъпниците наистина са изпълнили ужасното си намерение. С вързани ръце и крака, сложена върху релсите, тя отдалеч видяла светлините на приближаващия се със светкавична бързина влак. Сметнала се за загубена и разбрала, че само след няколко минути ще я връхлети смъртта. Дори не изпаднала в безсъзнание, което би облекчило последните й минути. Виждала и чакала смъртоносния влак и предварително изпитвала хилядите болки на предстоящата катастрофа. Внезапно чула оглушителното пищене на спирачките и влакът се заковал само на три крачки от нея.

— Аз те спасих! — смееше се щастливо Роберт и прегръщаше отново и отново Мадлен.

После й разказа защо е избягал от майка си, подтикнат от желанието за приключения в далечни страни. Мадлен поклати недоволно глава, докато галеше нежно черните коси на дръзкия малчуган.

— Постъпил си много лошо, моето момче — каза тя. — Не е хубаво, че си избягал от майка си и малката си сестра. Представи си само, колко много ще се тревожат за теб и колко ще плачат, понеже не знаят къде се намираш. Ти трябва да се върнеш с мен в Париж и то по възможност час по-скоро.

Роберт се намръщи, но Мадлен не му позволи да възразява.

— Ела — рече тя, — дай ми ръката си и ми обещай, че ще се завърнеш с мене от Хавър в Париж. Аз ще те заведа при добрата ти майка и съм сигурна, че тя ще ме благослови, ако й върна нейното любимо момченце.

От очите на буйния малчуган потекоха горещи сълзи, той скри лице в гърдите й. Изповяда й, отначало колебливо, а после все по-решително и откровено, че бе извършил кражба и че страхът пред наказанието го бе накарал да избяга от Париж.

— Извършил си голям грях, мое дете — изрече съкрушено младото момиче. — На онзи, обаче, който откровено се разкайва, Бог прощава. Не се страхувай, всичко ще се поправи. Щом пристигнем в Хавър, ще се погрижим да се върнем в Париж.

— Разбира се — добави тя печално, — това няма да може да стане лесно, защото нямам никакви пари и предполагам, че и ти нямаш. Но бог няма да ни изостави, мое момче, на него трябва да се надяваме.