— Капитан Драйфус — извика Мишонет с висок глас, който заглуши трясъка на барабаните, — ти си невинен, при все че цял свят те проклина! Тебе те опозориха и обезчестиха, обаче старият Мишонет те почита. Вземи, давам най-скъпото и най-милото, което имам на света!
Храбрият верен подофицер сне от гърдите си медала, който беше получил за храброст в битката при Мажента Салферино, и го закачи на гърдите на разжалвания капитан.
— Сега — продължи Мишонет, — не съм вече подофицер и войник на републиката. Видях как се възнаграждава верността на френските войници. Не мога повече да служа.
Генерал Дерас побледня и се запъти с щаба си към мястото, където се разиграваше тази скръбна картина. Офицерите свалиха медала от гърдите на Драйфус и го дадоха на генерала.
— Господин полковник, заповядайте да се арестува подофицер Мишонет — нареди генерал Дерас с намръщено лице. — Надявам се, че ще го изпратите в болницата, защото той е луд и мястото му е там.
Мишонет се усмихна тъжно и под конвой напусна позорното зрелище.
Драйфус завърши мъчителната обиколка. Съблякоха му униформата и му облякоха затворническия шинел. Оковаха ръцете му.
Майор Брисе повика полицейския пристав Гилберт, който чакаше жертвата си с десетина стражари и му заповяда:
— Шпионинът Алфред Драйфус е изключен по най-позорен начин от редовете на френската армия. Той е осъден на заточение до живот в Каена, където ще бъде откаран следващата седмица. Тъй като престъпникът не е вече подчинен на военните власти, то аз ви го предавам и ви заповядвам в името на военната власт да се изпълни присъдата над предателя на френския народ.
— Господин майор, приемам престъпника от вашите ръце и ви обещавам, че ще изпълня точно присъдата на военния съд — отговори Гилберт, — но трябва да ви кажа, че негово превъзходителство военният министър е разрешил на началството ми, престъпникът да остане до закарването му в Каена в същата тъмница, тъй като тя е най-сигурната в цял Париж.
В същата минута Драйфус издигна окованите си ръце към небето и извика със силен глас:
— Вие не унижавате само мен, а най-вече себе си и Франция!
После се обърна към журналистите, които го обкръжаваха и продължи:
— Представители на пресата! Вашият свещен дълг е да възстановите истината и правдата! Кажете на Франция, че съм невинен, кажете й, че ме…
— Бийте барабаните! — извика генерал Дерас. — Престъпникът няма право да говори с честни хора.
Барабаните забиха зловещо. Техният бой заглуши думите на нещастния мъж, над когото Франция извърши най-грозното престъпление през деветнадесети век.
Гилберт и неговите стражари подкараха Драйфус към колата. Парижката тълпа и езуитската гвардия се разбунтуваха и се опитаха да уловят капитана, за да го стъпчат и да го разкъсат, както им бе поръчано от набожните отци. Тълпата обаче не успя да си пробие път през войската и се задоволи само с клетви и ругатни, с които обсипа нещастника.
Затворникът влезе в закритата кола. Конете тръгнаха и колата се отправи към военния затвор, където го очакваше страшната тъмница.
Форцинети и Гилберт го заведоха в килията и му махнаха оковите. Естерхази нямаше вече власт над съдбата на затворника.
Съвсем отпаднал, Драйфус се хвърли на коравото си ложе. Обзе го равнодушие. Бедният се засмя няколко пъти, като че бе полудял.
— Унизен! Опозорен! Жив заровен! — изпъшка той. — Ето тази е наградата, която получих от моето отечество! Отритнат от човешкото общество. В такъв случай аз няма да се съобразявам с човешките закони. Ненавиждам човеците, ненавиждам света, признавам го!
Ръката му се пъхна под възглавницата, на която искаше да положи уморената си глава, но когато дръпна ръката си изпод възглавницата, пръстите му държаха букетче от рози и няколко теменуги, вързани с бяла копринена панделка.
Драйфус гледаше учуден цветята, но никъде не намери нищо, което да му обясни как е достигнал този мил поздрав в мрачния затвор. Едва когато развърза панделката, той забеляза следните редове:
„Обични ми, бедни татко!
Злите хора са те обидили и невинно са те наказали, но ти не се отчайвай. Бог е добър. Спомняй си винаги, че твоето дете, твоята жена и твоят брат те обичат и помнят. Нека тяхната любов и техните благопожелания те придружават оттатък морето, в далечната, чужда страна. Мисли винаги за нас, както ние ще мислим за тебе. Приеми безброй целувки от мен, от мама и от чичо Матийо.
Не се отчайвай, татко! Живей и не забравяй твоя малък Андре.“
Тези редове беше написала Херманса и ги бе дала на Марион да ги предаде на нещастния мъж.
Когато Драйфус притисна ридаещ цветята до устните си и горещите му сълзи намокриха розите и теменугите, и когато тежките му въздишки се издигаха към всевишния, равнодушието у него изчезна и той почувства, че хората му бяха ограбили само това, което му бяха дали. Най-красивото, най-възвишеното и най-святото те, обаче, не можеха да му отнемат — любовта, която цъфтеше в сърцата на близките му.
26.
Граф Естерхази видя как поругаха честта на неприятеля му и това удовлетвори донякъде жаждата му за мъст.
Черният майор се запъти към входа на военното училище, за да намери файтона си. Тълпата бе толкова голяма, че неговият файтон не можеше да приближи, а графът пък не можеше да премине през тълпата.
Майорът бързаше, той трябваше да съобщи на военния министър разжалването. Времето не бе много хубаво, за да върви пеш. Сняг валеше непрекъснато от двадесет и четири часа, нещо необикновено за Франция. От североизток духаше вятър и беше много студено. Наблюдавайки тълпата, черният майор чу женски глас, който викаше близо до него:
— Оставете ме да вляза, той е невинен, аз трябва да говоря с военния министър.
— Някоя побъркана — каза си Естерхази, като се обърна равнодушно към тази, която викаше.
Изведнъж той се сепна. Студени тръпки побиха тялото му и за миг побледня. Майорът видя жената, която се мъчеше да си пробие път през множеството, за да дойде до входа на военното училище. Тя приличаше на луда. Без да обръща внимание, че при блъскането си из тълпата бе смачкала шапката и бе си скъсала палтото, тя ту се молеше, ту плачеше пред хората, да я пуснат, ту ги блъскаше като луда само и само да може да напредне.
Най-после се приближи на пет крачки от Естерхази. Като видя това лице, черният майор се уплаши. Той позна Клаудина Лорет. Какво търсеше тя тука? Защо искаше да влезе във военното училище, където преди малко разжалваха капитан Драйфус?
Естерхази се досети за целта на младата жена. Не викаше ли тя, че Драйфус е невинен? Не питаше ли тя със сълзи на очи, дали не е късно да спаси капитана! Тази жена, която преди няколко месеца беше най-големият враг на капитана и се заканваше да му отмъсти и да го опропасти, сега се мъчеше да го освободи.
— Трябва да действам — скръцна със зъби черният майор, — тя е опасна. Само една нейна дума и Драйфус ще бъде свободен, а аз ще загина! Не ще позволя тази жена да унищожи плана ми, сега, когато постигнах целта си, когато осъдиха капитан Драйфус и спечелих хубавата Павловна с четирите й милиона рубли. Ще премахна това препятствие, ако ще и с цената на пролята кръв.
Бързо се приближи до Клаудина.
— Госпожице — каза той, като се поклони учтиво, — вие току-що казахте думи, които не само ме интересуват, но и ме трогнаха. Вие казахте, че капитан Драйфус е невинен! Това възможно ли е?
Клаудина бе застанала до графа уморена и развълнувана. Не можа да го познае. И през ум не й мина, че това бе същият човек, с когото бе говорила в тъмната стая в дома на майка Казота и на когото бе предала онова писмо, чрез което капитан Драйфус бе опозорен.
Гласът на майора не й бе познат, понеже тогава, на срещата им, той го беше преправил.
Естерхази познаваше добре младата жена. Той тайно я бе проследил няколко пъти преди да започне ужасната търговия за писмото, тъй като трябваше да разбере дали Клаудина нямаше връзка с някой негов неприятел.
