Хонг Вах седеше спокойно в каляската си и гледаше хладнокръвно уморените, изпотени и окървавени роби.

— Каква ли ще е моята участ? — въздъхна младото момиче.

В сърцето на Павловна се появи още веднъж решението да предпочете смъртта пред унижението.

Каляската мина през много улици, край безброй много къщи, окичени със знамена и пъстри фенери, и излезе извън града. Пое по дълга яворова алея, след това по брега на лъкатушеща сребриста река и изведнъж при извивката на пътя се мярна сред разкошна растителност къща, приличаща на замък. Тя бе съградена от бамбуково дърво, като всички летни къщи в Китай, но така изящно, че Павловна забрави за минута скръбта си.

Този малък, но прелестен замък със своите кули, веранди, галерии, коридори, с плоския покрив, обрасъл с безброй красиви и благоуханни цветя, й напомни за приказките от „Хиляда и една нощ“.

Каляската влезе в широк двор-градина. Изведнъж се явиха десетина слуги, снеха господаря си от предното седалище и се готвеха да го въведат в замъка. Хонг Вах спря на стълбите до главния вход и каза няколко думи на един сивокос китаец. Старецът — навярно домоуправител — се доближи до Павловна, поклони се и каза няколко думи на китайски. За момичето този език бе чужд, но тя все пак разбра, че трябва да го последва.

Външността на домоуправителя, обноските и сериозността му вдъхваха доверие на момичето и тя го последва спокойно и без страх.

Старецът я преведе през пищна градина към великолепен павилион, обрасъл с пълзящи растения. До вратата му ги посрещна стара китайка, навярно жената на домоуправителя. Тя хвана нежно Павловна за ръка и я въведе в павилиона, който се състоеше от четири отделения. Най-напред влязоха в приемната стая, която граничеше с гостната, после в спалнята, а накрая в банята. Стаите бяха украсени със златоткани килими, сребърни и златни съдове, изящни кедрови мебели и скъпи копринени завеси. Но най-великолепно и удивително беше наредена стаята за къпане. Порцелановите й стени бяха изписани от ръката на живописец, който бе вложил цялото си изкуство и бе нарисувал майсторски различни морски пейзажи. В средата й се намираше сребърна вана, а над нея имаше свод от син китайски порцелан, обсипан с безброй златни звезди. С натискане на един бутон небето се покриваше с облаци, от които падаше ситен дъжд.

В единия ъгъл на тази стая имаше голяма тоалетна маса от розово дърво, отрупана с различни мазила, пудри, помади, благоуханни есенции, сапуни — с една дума с всичко, което високопоставените китайски дами употребяваха, за да увеличат прелестите си.

Старата жена съблече Павловна и я отведе в банята. Във ваната я очакваше благовонна топла вода.

След като старата китайка се отдалечи, момичето заключи вратата и влезе във водата. Зеленикавата благовонна вода обгърна нежното й тяло. Девойката беше обхваната от приятно чувство. Стори й се, че тази благоуханна вода изми от нея всички скърби, спомени и унижения, на които беше подхвърлена през последните месеци. Горката забрави дори, че тук, в тази къща, не бе нищо друго, освен нещастна робиня, зависеща от капризите на господаря си. Изведнъж тя вдигна белите си ръце над водата, разтвори обятията си и извика, сякаш думите й можеха да стигнат до Пикардин:

— Емил, Емил, защо не дойдеш да вземеш своята Павловна. Ах, как скърбя за теб! Кога, кога ще те видя пак!

Павловна излезе от ваната, облече приготвените й копринени дрехи и оправи косата си пред огледалото. Тя не се докосна до нито един от безбройните предмети, защото не се нуждаеше от тях. Лицето й сияеше след банята като росна роза, а самата тя приличаше на райско цвете.

Старата китайка се усмихна, като видя момичето. Тя му помогна с грижлива и опитна ръка да стъкми и закачи зеленото китайско облекло. След това му поднесе златоткани чехли и му подаде голямо ветрило, украсено със седеф и различни скъпоценни камъни. Но когато посегна да среше косите на Павловна според китайския обичай, тя се възпротиви и ги пусна да падат на свободни къдри върху раменете й. После последва старата в трапезарията. Там беше сложена богата маса с редки и скъпи ястия, а на другата по-малка масичка имаше вино, плодове, сладко и разхладителни напитки от всякакъв вид.

Старата даде знак на Павловна да не сяда и излезе навън. След минута вратата се отвори и Хонг Вах влезе в трапезарията. Той беше още по-изящно облечен, отколкото преди и се упъти към Павловна, която го очакваше разтреперана. Сега трябваше да се реши съдбата й. Тя сведе поглед към земята. Стройният китаец стоеше пред нея, а тя не смееше да вдигне очи. Но изведнъж го погледна учудена. На чист френски език до ушите й достигнаха следните думи:

— Госпожице, съобщавам ви, че не ви смятам робиня. Вие сте свободна и можете да разполагате със себе си, както искате. Ако желаете, направете ми удоволствието и останете като моя гостенка.

Павловна беше толкова зашеметена от радост и учудване, че в първата минута не можа да каже нито дума. Най-после вдигна ръце, скръсти ги на гърдите си и извика радостно: — О, господине, каква доброта, какво великодушие! Вие жертвахте такава грамадна сума за мене…

— Не говорете за такива дребни работи — отвърна Хонг Вах. — Тая сума е нищожна в сравнение с моето богатство. Освен това, как щях да се оправдая пред съвестта си, ако оставех една християнка да попадне в ръцете на тези сурови китайци.

— Господине, какво говорите? Вие… вие… сте…

— Християнин, госпожице, и германец по народност! Но да оставим това засега. През време на обяда ще ви разкажа всичко. Моля, подайте ръката си, направете ми удоволствие и позволете да ви заведа до трапезата.

Павловна мислеше, че всичко това е сън!

През сенчестите алеи на Елисейските полета, покрити от нощния мрак, вървяха две мъжки фигури. Те нарочно избраха това отдалечено място, за да не ги срещне някой. Разговаряха шепнешком.

— Драги Матийо — каза единият от тях, походката и движенията на когото показваха, че е офицер, макар че беше облечен в гражданско облекло, — значи вие сте уверен, че Естерхази предприел пътуване до Брюксел…

— Да — отвърна Матийо Драйфус. — Изключено е всяко съмнение. Последвах го до Брюксел и там го видях със собствените си очи. Той влезе в къщата на певицата Нинон дьо Клер и посети с нея бал с маски, уреден в операта. Е, сега съдете сам, полковник Пикар.

— Не ме наричайте на име — прекъсна го младият полковник. — Ако ни следи някой противник, може да пострада делото, на което служим и двамата.

— Нека бъде така, скъпи приятелю. Но оставете ме да направя заключенията си. На този бал видях със собствените си очи как в една закрита ложа бяха продадени четирите важни плана на представител на чужда държава. Също така разбрах от разговора на маскираните — бяха трима души, — че тези планове са откраднати от канцеларията на френския генерален щаб.

Неоспорим факт е, че певицата Нинон дьо Клер имаше пръст в тази нечиста работа, а тъй като Естерхази беше целия ден в къщата й и се пазеше да не го видят, с право можем да заключим, че той й е доставил въпросните четири плана.

Полковник Пикар се спря и погледна замислен към земята.

— Пътуването до Брюксел — отвърна той, — Естерхази трябва да е предприел същия ден, когато поиска отпуск, за да се прости уж с умиращата си майка. Но доколкото помня, майка му не живее в Брюксел.

— Тя живееше в Андора, в Пиренеите — прошепна Матийо. — Притежавам важно доказателство, че през онзи ден Естерхази не е пътувал до Андора. Доказателството ми се състои в една телеграма, която той подаде в парижката станция „Св. Лазар“ и съобщи на някой си абат Силван, че не му е възможно да тръгне незабавно за Андора, за да види умиращата си майка.

— У вас ли е тази телеграма?

— Притежавам копие и утре ще ви го изпратя по довереника си.

— Бъдете така добър. Тази телеграма поне ще докаже, че Естерхази не е заминал за Андора и че с това е измамил началството си.